Привет, любители на мистериозното!

Грешна изневяра

Ето го и разказ 2 от поредицата…

Беше десет сутринта, когато се събудих в леглото си. Ръцете все още ме боляха, макар лекарите отдавна да ми бяха свалили превръзките. Бе изминал почти месец, откакто лудата Лидия се бе опитала да ме убие. Все още ми бе трудно да повярвам в какво се бях забъркала, що за жена се бе оказала тя и всички онези от групата. Нямах никакво желание да мисля за това повече. Единственото важно бе, че по някаква причина, която вероятно никога нямаше да разбера, Лидия бе решила да ме пусне. Когато отворих oчи, на поляната нямаше и следа от побърканата им сбирщина. Знаех, че Лидия се е опитала да избяга, но човекът, който ме намерил и ме закарал в болницата, успял да се свърже с полицията. Сега тя и цялата ѝ групичка старци бяха затворени в лудница и надали скоро щяха да излязат. Хазяинът също разбра за случилото се и честно казано, бая се изненада, когато установи, че все пак възнамерявам да остана в Ламсток известно време. Макар всичко, което се бе случило, аз харесвах градчето и силно се надявах да изживея повече хубави мигове през остатъка от престоя си.

Вероятно щях да се излежавам още поне половин час, ако някой не бе почукал на вратата ми. Изправих се, наметнах халата си и изтичах да отворя. От другата страна на прага стоеше мъж, висок около метър и осемдесет, доста привлекателен. Бе облечен в панталон и риза. Изглеждаше делово, което направи посещението му още по – изненадващо. Мъжът се усмихна плахо и подаде ръката си.

– Здравейте, госпожице. Името ми е Ерик Спаркс, имам нужда от вашата помощ – протегнах ръка да го поздравя.

– Как по-точно мога да ви помогна? Извинете, казвам се Никол.

– Да сте виждали този мъж? – подаде ми снимка на човек на около тридесет и пет години. Беше сам, облечен в дънки и спортна тениска – не по-малко привлекателен от Ерик.

– Никога не съм го срещала. Защо?

– Аз съм частен детектив и съм нает да го издиря. По последна информация трябва да е тук, но за сега нито един от хората, с които успях да разговарям, не го е виждал. Моля ви, ако научите нещо, веднага да се свържете с мен. Става дума за опасен човек, наемен убиец.

– Шегувате се! – не ми стигаше онази луда история с Лидия, ами сега и това. Ерик ми подаде малко картонче. Върху него с красиви печатни букви бяха изписани двете му имена, заедно с телефонния му номер. Искрено се надявах никога да не ми се налагаше да му звъня. Не и по такъв повод, разбира се.

– За съжаление не се шегувам. Трябва да вървя, имам да разпитвам още доста хора, но ще ви бъда благодарен, ако ми съдействате – кимнах в знак на разбиране и подадох ръка за довиждане. Докато детективът се отдалечаваше, не спирах да мисля за убиеца и какво го бе накарало да се скрие точно тук, в Ламсток.

Господи, в това място наистина имаше нещо особено. Изпитвах страх, а в същото време просто не можех да си тръгна.

Денят мина бързо, като прекарах повечето време навън, разхождайки се край реката. Не срещнах много хора, което ми харесваше, тъй като имах огромната нужда да остана сама. От време на време извъртах плашливо глава, но за щастие, никой не ме преследваше.

Върнах се вкъщи освирепяла от глад и готова за дълги филмови приключения пред телевизора. Бях сигурна в едно – в никакъв случай нямаше да гледам филм с убийства. Имах нужда от нещо романтично и в същото време увлекателно. Навечерях се и се настаних в леглото, с чаша вино в ръка. Това бе един от най-приятните ми моменти. Отдавах се на себе си и на собственото си време и сякаш нищо друго не ме интересуваше.

Изпих и последната глътка и потънах в чаршафите. Изпитвах неистова умора. Не че бях вършила кой знае какво, но емоциите от последните седмици все още ме държаха. Тъкмо затварях очите си, когато тъмен силует премина пред прозореца на спалнята. Стреснах се и подскочих в леглото. За момент бях забравила за предупреждението на детектива. Изплаших се и приближих лице до стъклото. Навън нямаше никого, но нима можех да рискувам. Взех визитката, набрах номера на г-н Спаркс и зачаках.

– Извинете, че се обаждам толкова късно, но мисля, че видях нещо. Аз съм Никол, ако си спомняте.

– Разбира се, че си спомням. Слушам ви? – детективът звучеше весело и бодро.

– Не знам – усетих, как започвам да треперя – тоест, не съм сигурна, но…зърнах силует на прозореца. Мина твърде бързо и не можах да проследя накъде отиде, но знам, че беше там.

– Успокойте се, може би е просто случаен минувач.

– Не, от там не минават хора.

– Чакайте ме, идвам веднага.

Десет минути по-късно някой настойчиво тропаше по вратата.

– Никол, аз съм, отворете ми – изтичах боса по коридора и със замах дръпнах бравата навътре. Толкова се радвах, че не съм сама.

– Благодаря ви, че дойдохте. Моля ви, огледайте нявсякъде, ще се побъркам от притеснение – първо провери по стаите, а след това продължи навън, от всички страни на малката къща.

– Не виждам нищо съмнително. Вероятно ви се е привидяло – наблюдаваше ме изпитателно. Нещо ми подказваше, че се съмнява в мен.

– Не, убедена съм. Тъкмо заспивах, когато….

– Аха – прекъсна ме – вижте, имам работа, трябва да намеря този човек, но нямам време за глупости. Не разбирате ли, били в просъница – започвах да съжалявам, че изобщо му се бях обадила.

– Съжалявам, г-н Спаркс. Щом е така, време е да си вървите. А за мен остава да продължа да сънувам – изглежда думите ми го накараха да се почувства виновен.

– Не, извинете мен, приемам случая за доста личен и за нищо на света не бих искал да изпусна този мъж. Затова и не желая да си губя времето с фалшиви тревоги.

– Но вие дори не сте сигурен…

– Така е, нека прекратим този разговор. Извинете ме отново, бях груб с вас. Сега ще си вървя, но ако забележите нещо, обадете ми се

– Ще си помисля – заявих аз и извърнах глава встрани.

– Хайде, Никол, моля ви, вече се извиних.

– Добре, добре, разбрахме се. А сега си вървете.

– Каква липсва на гостоприемство – мъжът се усмихна чаровно и излезе на верандата. Тъкмо преди да затворя вратата, той рязко се обърна към мен.

– А, и още нещо – направи кратка пауза – моля ви, нека си говорим на „ти“. Наричай ме Ерик.

– Дадено – след това се усмихнах в отговор и се върнах в леглото.

Заспах малко трудно, но поне непробудно до сутринта. Алармата ме събуди малко преди девет. Измих очите и лицето си, сетне пуснах кафеварката и се заех да приготвям закуска. Обичах да излизам на верандата, затова взех чашата си с кафе и се насочих към вратата.

Бях направила крачка навън, когато нещо на пода, привлече вниманието ми. Беше роза. Черна роза. Свежа и екзотична. Никога преди не бях виждала такава. Имаше и панделка, а до нея – картичка с кратко, но ясно съобщение: „Помниш ли? Ако ли не…ще те накарам да си спомниш….“

Ръцете ми се разтрепериха и едва не разлях кафето. Не познавах почти никого в Ламсток и не можех да се сетя за човек, който би могъл да ми изпрати подобно съобщение. Взех розата и внимателно я сложих на масата. Не знаех какво да мисля, бях шокирана и същевременно объркана. Нямаше какво повече да му мисля, просто взех телефона и набрах номера на Ерик. Не ме интересуваше как щеше да реагира, чувствах за свой дълг да го държа в течение. На третото прозвъняване той вдигна. Беше леко изнервен.

– Здравей, Ерик, отново е Никол. Извини ме за обаждането, но …

– Кажи, слушам те – тонът му бе рязък, като че ли искаше да ме разкара.

– Тази сутрин получих нещо странно, би ли дошъл у дома, искам да ти го покажа.

– За какво говориш?

– Наистина бих предпочела да се видим – въздъхна дълбоко, но след това се съгласи.

– Идвам до петнадесет минути.

Облякох се набързо, като дори успях да си взема душ. Ерик бе точен и бърз, както последния път, когато го повиках. Изглеждаше леко уморен, но за сметка на това, все така привлекателен. Носеше черна тениска и спортен панталон. Косата му бе леко разрошена.

– Здрасти, Никол.

– Здравей отново. Виж – започнах внимателно – съжалявам, но наистина мисля, че трябва да видиш това.

– Не, не, вината е моя. Държах се грубо. Нямам никаква информация за онзи мъж и това ме побърква. Човекът, когото е нает да убие е твърде скъп за мен и се страхувам, че може да пострада.

– Разбирам. Ела да видиш – посочих му розата, а след това прочетох бележката. Ерик стоеше прав, без да отрони и дума. Чертите му се изостриха, лицето му стана бледо и сякаш лишено от капчица кръв.

– Говори ли ти нещо? – погледнах го в очакване на отговор. Това, което видя, като че ли му се стори познато.

– Не, нямам никаква представа кой може да го е направил. А ти? Сигурна ли си, че не се сещаш за някого?

– Абсолютно никого – отвърнах веднага – дори не мисля, че е за мен – той сякаш потрепна.

– Виж, трябва да вървя. Запазѝ розата и ще се чуем отново.

– Какво? Нищо ли няма да направиш? – не можех да повярвам.

– За момента не виждам какво. Това е просто роза.

– Ами бележката? Не ти ли прилича на заплаха.

– Преувеличаваш, Никол. Не свързай всичко, което видиш с убиеца. В крайна сметка, може дори вече да не е в Ламсток. Сега си тръгвам. До скоро.

Нямах представа защо Ерик се държеше така. Нима не искаше да ми помогне? Кой беше той и какво целеше с цялото това поведение?

Денят мина нормално, като на няколко пъти дори забравях за историята с розата. За щастие, имах някои неща, свързани с работата ми, с които трябваше да се заема, и това успя да ме разсее през остатъка от деня.

Вече бе станало следобед, когато телефонът прозвъня. Вдигнах слушалката, но от отсрещната страна не се чуваше нищо. Става все по-странно – помислих си. Върнах обаждането, но получих единствено мълчание. Що за глупак звъни и не иска да говори!. Някой или си правеше огромна шега с мен, или просто искаше да ме изплаши. Но защо? На кого бях навредила, за да предприеме такива действия? Въпросите ме измъчваха, но вече не знаех как да постъпя. Ерик не се отнасяше особено добре с мен, затова реших да се оправям сама. За щастие, до вечерта не се случи нищо. Чувствах се така изтощена психически, непрекъснато се тревожех за нещо.

Легнах си малко след десет и половина. Нощта бе топла и спокойна. Спах непобрудно чак до сутринта. Бързо се облякох и тръгнах по познатия път към кафеварката. Любопитството в мен изведнъж се надигна. Отворих вратата и надникнах навън. На прага отново ме очакваше изненада. Роза, втората подред. Отново бе черна, а бележката гласеше „Може би вече си си спомнила? …“ .

Тръпки ме побиха. Нещата ставаха все по-странни и непонятни за мен. Този път нямах желание да се обаждам на Ерик. Включих лаптопа си и започнах да се ровя. Все още не знаех какво трябваше да търся, но някои ключови думи в търсачката ме доведоха до нещо любопитно. Попаднах на статия от Ламсток от преди повече от три месеца. Ставаше дума за някаква жена на име Сара, която живяла в градчето в продължение на година, заедно със съпруга си. Имаше и снимка. Жената бе висока, с дълга кестенява коса и тъмни очи. Бих казала, че доста си приличахме.

Според статията, двамата били щастливи, но нещата далеч не се оказали такива, каквито изглеждали. Когато една вечер неочаквано се прибрал по-рано от пътуване по работа, съпругът заварил въпросната Сара в прегръдките на друг. На масата имало черна роза с дълбоко и искрено послание. Мъжът се ядосал до смърт, като дори се опитал да убие жена си, както и любовника. За щастие, той успял да го спре, а другият, тикнали в затвора.

Господи, каква история! – ахнах – Вече наистина нищо не разбирам. Може би пък детективът бе прав и всичко бе просто фалшива тревога.

Захванах се със задълженията си, опитвайки да се успокоя и да пренасоча мислите си в друга посока. Чух се с няколко приятелки, а след това се обадих на родителите си. От два дни не бях контактувала с никого, освен с Ерик. Неусетно бе станало девет и половина, когато слънцето изцяло се бе скрило зад небосвода. Погледнах през прозореца. Небето се бе смрачило, всеки момент се очакваше да завали. Лек, топъл ветрец галеше листата. Помислих си за розата и неизвестния подател. Нощта бавно настъпваше, а притеснението в мен упорито се прокрадваше. Налях си чаша вино, когато телефонът завибрира отново.

– Ало – едва промълвих, но никой не се чуваше – кой се обажда, отговорете ми! – Тонът ми бе нападателен, но не ме интересуваше. Мълчанието от другата страна бе започнало да ме вбесява. Тръшнах слушалката и изпих виното на екс. Налях втора чаша, като едва не я разлях на пода.

Приближих се до кухненския плот, когато странен шум откъм задната врата ме накара да настръхна. Приличаше на потропване, което рязко премина в стъпки. Мигом взех телефона и набрах Ерик. Така и не вдигна, затова побързах да оставя съобщение. Този път не можех да мълча. Хвърлих мобилния на масата, взех ножа и се скрих в дневната. Стъпките продължаваха да се движдат към мен. Някой очевидно знаеше къде отива. Стиснах ножа в ръка и пристъпих в коридора. Там нямаше никого. Загасих светлината и отново се скрих. Стъпките бяха утихнали, вече не се чуваше нищо. Втурнах се към изхода, когато нечий глас зад гърба ми наруши тишината.

– Здравей, Сара – замръзнах на място, не можех дори да помръдна – и само не ми казвай, че не си си спомнила – извърнах глава назад и полетях към земята…

Събудих се с болки в тила. Седях на кухненския стол, а ръцете и краката ми бяха завързани. На масата пред мен имаше три черни рози. Към последната бе прикрепена билежка с думите: „Ще те накарам да си спомниш“ .В кухнята бе тъмно, единствената светлина бе откъм коридора. Усещах, че не съм сама.

– Виж кой се е събудил. Имам съобщение за теб. Видя ли го? – той се приближи и едва тогава успях да го зърна. Не беше много висок. С късо подстригана коса и ехидна усмивка. Облечен с дънки и тъмносиня тениска. Изглеждаше спокоен, но ръката му трепереше.

– Кой си ти? Какво искаш от мен? Аз не съм Сара! – гласът ми бе станал някак дрезгав.

– Шефът ме предупреди, че ще се съпротивляваш, но аз знам как да се справя с теб.

– Господи, за какво говориш? Кой си и кой е шефът ти? – размърдах ръце, в отчаян опит да разхлабя възела.

– Не се прави, че не знаеш. Изневери му, а детективчето ти се постара той да влезе в затвора, нима очакваш да те пощади? – вече бях сигурна. Този ме бъркаше с онази жена и бе дошъл да ме убие.

– Виж какво, разбери най-накрая, аз не съм Сара. Видях нейна снимка в интернет. Знам какво се е случило и съжалявам за шефа ти, но не аз съм тази, която търсиш, макар да признавам, доста си приличаме – мъжът се засмя високо, а след това извърна глава встрани.

– Сладко местенце си наела, след като остана с любовника си. Жалко, че сега ще напуснеш и него – погледна към мен и се усмихна – нали не мислеше, че ще остане ненаказан?

Детектив? Любовникът на Сара е бил детектив. Всичко бе ясно. Ерик търсеше именно мъжа в дневната ми, а Сара бе скъпият човек, за когото толкова много се страхуваше.

– Харесват ли ти розите? – продължи – шефът искаше да ти бъдат за спомен.

– Наистина не разбираш – отчайвах се все повече. Не можех да повярвам, че щях да загубя живота си, мислейки ме за друга – Сара вероятно е живяла тук, но аз съм Никол. Наех къщата преди почти месец и нямам представа коя е тя, нито пък познавам шефа ти.

– Лъжеш! – крясъкът му ме накара да подскоча. Той се приближи до мен, взе ножа от масата и докосна лицето ми. Острието погали кожата ми, върхът му леко се заби в страната ми.

– Престани, не лъжа! Нямам нищо общо с това, повярвай ми най-сетне. Отворѝ снимката и сравни лицата ни. Да, знам приликата е огромна, но нима искаш да убиеш невинен човек? – молех се и се надявах да ме чуе.

Мъжът отстъпи крачка назад и ме погледна изучаващо.

– Шефът ми разказа всичко в затвора, а аз му обещах, щом излежа присъдата си, да се погрижа за теб. Не ме интересуваше дали отново ще ме заловят. Стори ми се свестен човек, предложи ми добри пари и на всяка цена реших да му помогна. Не трябваше да му изневеряваш, Сара, наистина не трябваше.

– Кой добър човек би искал да отмъсти на жена си, като я убие? Пусни ме! За последен път ти казвам!

Мъжът пристъпи отново към мен и доближи острието до врата ми. От очите ми бликнаха сълзи. Той бе решен да ме убие. Секунди преди да пререже гърлото ми, Ерик влетя през входната врата, като едва не я стовари на земята.

– Никол! – той се втурна напред и застана зад гърба на убиеца. Ножът все повече се впиваше в кожата ми. Вратът ме болеше, а сълзите в очите ми пареха.

– Пусни я веднага, иначе ще ти пръсна мозъка! – не виждах какво става зад мен, но предполагах, че Ерик бе насочил пистолет срещу противника си – Нападаш грешния човек – замълча за миг – но и да беше правилният, пак нямаше да ти позволя да я докоснеш! – каза той. Гласът му бе спокоен и овладян.

– Може да съм сбъркал за нея, но със сигурност съм прав за теб. И преди сме се срещали – убиецът отпусна захвата си и леко се отдръпна. Не разбрах как бе станало, но в следващия миг двамата вече се боричкаха на пода. Ножът изхвърча от ръката на затворника и се изтърколи до крака ми. Извърнах глава към тях, опитвайки се да се освободя. Възелът бе доста стегнат и по китките ми имаше кръв. Ерик бе висок и силен мъж и това му даваше особено предимство. Стовари юмрук върху лицето на гадняра, а сетне го запрати в отсрещния край на дневната.

– Само толкова ли можеш? – провикна се и извади малък нож от колана на панталона си. Засили се и с всичка сила се стовари върху Ерик. Нямах представа дали бе успял да го рани, но Ерик се изви назад с поглед, вперен в тавана. Силен изстрел разтресе къщата.

– Не! –вцепених се от ужас. Той повдигна бавно глава и премести тялото от себе си. Бе прострелял убиеца в корема, в опит да се защити. По дрехите им имаше кръв.

– Ранен ли си? – Ерик докосна корема си и ме погледна.

– Успя да ме наръга, преди да натисна спусъка. Ще повикам линейка и ще те освободя, докато все още не съм загубил съзнание, кървя твърде много – едва успя да набере номера, когато затвори очи и припадна.

Пет минути по-късно линейката дойде и отведе двамата ранени. Полицаите също дойдоха. Развързаха ме, а аз им разказах всичко, което преживяхме. Не пропуснах нито една подробност. След като си тръгнаха, взех бърз душ и се отправих към болницата. Затворникът бе в операционната, а Ерик – все още под упойка. Трябваше да говоря с него, затова се настаних в чакалнята. Леко се унасях на стола, когато някаква ръка докосна рамото ми. Отворих очи. Висока, тъмнокоса жена се бе надвесила над мен. Държеше чаша кафе в ръката си.

– Ти трябва да си, Никол – тонът ѝ бе мек и дружелюбен.

– Да, а ти да не би да си Сара?

– Виждам, че си ме познала – тя се усмихна широко и се настани до мен.

– Заради теб можеха да ме убия, знаеш ли това?

– Знам, точно затова съм тук, съжалявам.

– Впрочем – замислих се – как разбра какво се е случило?

– Лекарите ми се обадиха – очите ми се разшириха от почуда – взели са портмонето му. Там има моя снимка. Намерили са номера ми и – замълча за миг – ето ме тук.

– Виж, не те познавам и не е моя работа какво и защо си направила, но докато ти си била кой знае къде, аз бях на път да загубя живота си. Разбираш ли ме?

– Да, вече ти казах, че ужасно съжалявам. Никол, аз не съм лош човек. Да, изневерих на съпруга си, но се влюбих и не съм го планирала. Щях сама да му кажа истината, само трябваше да се прибере от последната командировка.

– Наистина не ме интересува. Знаеш ли, мисля че вече няма смисъл да стоя тук, предай на Ерик пожеланията ми за скорошно оздравяване – понечих да стана, но тя ме спря.

– Остани, моля те, щом си тук, значи си искала да го видиш.

– Какво всъщност знаеш за мен? Кой ти каза името ми?

– Видях полиция на входа. Не съм крила от тях коя съм и че са те сбъркали с мен. По-късно ще ме разпитат.

– Ти ли си била в къщата, където живея? – попитах.

– Да, след като мъжът ми влезе в затвора заради опита да убие мен и Ерик, реших да напусна съвместния ни дом, но не ми се искаше да оставям Ламсток. Харесвам този град, има нещо в него, което ме привлича – чувството ми беше толкова познато – Ерик не знаеше къде съм. Бях го помолила да прекрати контакт с мен и никога повече да не ме търси. Чувствах се ужасно от постъпката си и макар да го обичах, не можех да бъда щастлива, знаейки че съпругът ми лежи в затвора по моя вина.

– Той е детектив, лесно е било да разбере къде си се преместила. Та ти дори не си напускала града.

– Не знам, вероятно и той е искал да започне на чисто.

– Мислиш ли, че ще влезе в затвора, затова че простреля онзи негодник?

– Кой знае. Било е самозащита, а и ти си свидетелствала.

– Да, разбира се, разказах им всичко.

Няколко минути по-късно лекарят дойде и ни съобщи, че Ерик е в съзнание и иска да ме види.

– Върви, Никол, аз имам достатъчно време да говоря с него.

– Сигурна ли си? Няма да се бавя – тя кимна с глава и се усмихна.

– Само не прекалявайте, госпожице, пациентът е след операция и трябва да почива.

За щастие раната не бе дълбока и докторите предвиждаха бързо възстановяване. Бяха го настанили в собствена стая, през чиито прозорци се виждаше реката.

– Късметлия си – посочих с глава гледката и се приближих до леглото му. Той се усмихна и протегна ръка.

– Ела, седни тук, искам да ти кажа нещо.

– Не се напрягай, моля те – приседнах леко в края до него и стиснах ръката му – благодаря ти, че ме спаси.

– Не, Никол, не трябва да ми благодариш за нищо. Аз съм виновен, че се стигна до там, трябваше да го предотвратя. Не биваше да те излагам на опасност.

– Отговори ми на един въпрос, става ли?

– Разбира се, можеш да ме питаш всичко.

– Когато ти показах розата, изражението ти се промени. Изглежда събуди у теб спомени. Защо не ми каза още тогава? Защо ме изложи на риск, щом не си искал да пострадам? – той извърна очи към прозореца.

– След като съпругът на Сара ни завари в спалнята и се опита да ни убие, тя се затвори в себе си. Помоли ме да не я търся никога повече. Каза ми, че ме обича, че била решена да му каже за нас и да продължи с мен, но както вече знаеш, нещата не се получиха по план и той влезе в затвора. Тя се чувстваше виновна за случилото се. Разбрах, че онзи е нает да я убие, когато един ден влязох в едно кафене и го чух да говори по телефона. С него сме се виждали преди. Беше извън града. Нямах представа с кого разговаряше, но спомена името на Сара, а описанието пасваше идеално. Какъв късмет, нали? Проследих го и дойдох в Ламсток.

– Добре, но това не отговаря на въпроса ми.

– Не съм свършил, почакай за момент.

– Нямах представа дали Сара е все още в Ламсток, бях обещал да я оставя на мира. Надявах се, че след време, тя сама ще се върне при мен. След като чух онзи разговор обаче, открих, че е пребивала в къщата ти известно време, но къде бе отишла след това, нямах ни най-малка представа. Когато те видях за първи път на вратата, за малко да получа удар. Толкова много си приличате.

– И все пак, ти ме изложи на риск – не спирах да повтарям.

– Както ти казах, нямах представа къде бе заминала Сара. Едновременно търсех онзи тип и се опитвах да открия и нея, за да я защитя. Беше като потънала вдън земя и това ме влудяваше.

– Затова реши да оставиш мен да умра… – не можех да повярвам на ушите си.

– Съжалявам, Никол. Аз съм ужасен човек и не заслужавам прошката ти. Аз просто…

– Просто какво? – повиших леко тон¸ когато лекарят ми направи знак да изляза.

– Нека да довърша и можеш да си вървиш, моля те.

– Бях полудял от притеснение, затова предпочетох уликите да водят към теб, дори с риск да пострадаш. Надявах се, че ще го открия навреме и ще успея да го спра. Разчитах на обажданията на всеки, който чуеше или видеше нещо.

– Сериозно? Изобщо не изгледжаше да е така.

– Съжалявам. Слава Богу, че чух съобщението ти и пристигнах в точния момент.

– Замълчи, Ерик. Просто замълчи. Винаги ще ти бъда благодарна, че спаси живота ми, но няма да забравя, че именно ти бе и причината да преживея всичко това – пуснах ръката му и напуснах болничната стая. Лекарят ме чакаше отвън.

– Той ще се оправи, нали докторе?

– Да, имал е голям късмет, че прободната рана е била малка.

– А другият мъж?

– Съжалявам, не успяхме да го спасим. Загуби много кръв и почина.

Кимнах с глава и се сбогувах с лекаря.

– Госпожице, чакайте – той се обърна към мен и ме спря – китките ви са наранени, отидете при сестрите да ви превържат.

– Всичко е наред, докторе, ще се оправя – усмихнах се и тръгнах към чакалнята. Сара допиваше кафето си.

– Как е той? Разбрах, че онзи е мъртъв. Опасявам се, че Ерик ще влезе в затвора, макар да е било самозащита.

– Не знам. Сега не мога да мисля за това. Тръгвам си и го оставям на теб, целият е твой – тя продължаваше да ме гледа с големите си, красиви очи. Не можех да повярвам колко много си приличахме.

– Довиждане, Сара – отсякох сурово и излязох на бегом през вратата.

Здравейте, любители на мистерията!

Представям Ви Разказ 1 – Тайнственият кръг

– От колко време живееш тук? – попита ме. Казваше се Лидия. Беше висока около метър и петдесет, с невероятно красиви сини очи и естествено руса коса. Искрено ѝ се възхищавах. Бе застанала с гръб към мен и трескаво разопаковаше багажа си. Разхвърляше и вадеше какво ли не – от обувки на висок ток, до пастата си за зъби, изпаднала от несесерчето за баня.

– Нанесох се едва преди седмица – отговорих аз. Бях дошла в Ламсток, вдъхновена от спокойствието на градчето. Преди половин година бе рожденият ми ден, когато навърших двадесет и осем. Тогава си казах, че имам огромна нужда от някакво приключение. Бях решена и готова да пътувам, да поживея на различни места из страната, както и да се насладя на собствената си компания. През последните месеци бях посетила доста градове и села. Запознах се с много нови хора, видях различни култури и навици. Ламсток бе от местата, за които бях чувала невероятни неща. Но едно ме привличаше най- много – неговата мистериозност.

– Хей, Никол, замечта ли се? – Лидия ме гледаше с огромните си очи и леко се усмихваше, показвайки ослепителните си бели зъби – колко време възнамеряваш да останеш? Така де – замълча за миг – просто искам да знам колко дълго ще имам съквартирантка. Знаеш, ще работя в съседния град, където е доста скъпо и ще ми трябват пари, за да се справям.

– Да, да, разбирам те – мисля да поостана около два месеца. Попътувах доста и наистина имам нужда от почивка. За сега съм тук и ще ти помагам с наема – очите ѝ светнаха, като че ли ѝ бях съобщила невероятна новина.

– Ти си върхът! – Лидия отиде до банята и се провикна през вратата – между другото, чела ли си някакви истории за това място? Имам предвид – чувах как подрежда вещите си в шкафчето – не че вярвам в слуховете и писанията по вестниците, но…

– Имаш предвид историята за онова момиче, което дошло тук, за да започне нов живот, след изчезването на родителите си и била отвлечена от бившия си приятел?

– Да, нещо такова – Лидия се облегна на касата на вратата и ме погледна изучаващо – истинската ѝ майка била затворена в лудница, а тя дори не подозирала за това.

– Изчетох всичко. Местните вестници пишат подобни неща. Сякаш се стремят да направят градчето още по-привлекателно. Има нещо в това място. Не знам какво, но ми харесва. Мога да усетя енергията му. Преди седмица, когато минах оттук, сякаш невидима сила ме накара да отбия в тази посока. Бях успяла да разгледам едва малка част от Ламсток, но ми бе напълно достатъчно, за да пожелая да остана за известно време. Чувствах се истински спокойна.

– Колко странно, нали? – Лидия прибираше куфара си в един от шкафовете в стаята и се зае да оправя леглото си – въпреки мистериозността, която витае тук, се чувстваш толкова спокоен, като у дома си.

– Именно. Хайде, да излезем да се поразходим. Искам да огледам Ламсток на тъмно. Да чуя шептенето на реката и шума на листата – изглежда съм звучала като влюбена студентка, тъй като дори не бях забелязала Лидия, която се кикотеше на сантиметри от мен, докато ме наблюдаваше.

– Сега? Сигурна ли си? Почти десет вечера е, утре трябва да ставам рано, имам важна среща преди работа.

– Не се излагай, рано е. Ще се поразходим половин час и се прибираме. Какво пък толкова.

Бе ми доста трудно да убедя Лидия да излезем, но накрая успях някакси да я подмамя. Нямах никакво намерение да си лягам толкова рано, а и честно казано, знаех, че нямаше да мога да заспя. От близо година насам имах проблем със съня. Будех се нощем, сънувах непрекъснато, а сутрин – бях преуморена и раздразнителна. Това бе и една от причините да се реша на подобно пътуване. Мислех си, че разнообразието ще ми помогне да разсея съзнанието си и да спя по-спокойно. Уви, нещата не се случваха точно така.

– Накъде предлагаш да вървим? – Лидия изглеждаше леко уморена. Бе пристигнала днес по обяд и целият остатък от деня бе провела в разопаковане. Почувствах се леко виновна, че я бях накарала да излезе, но времето бе толкова приятно, че бях сигурна, че след няколко минути щеше да ѝ стане много по-добре.

– Искаш ли да отидем край реката? Ще поседнем за малко и ще се прибираме.

– Съгласна, само нека не се бавим много, моля те.

– Обещавам – хванах я подръка и двете се запътихме надолу.

Бяхме леко облечени, тъй като дори вечер, температурите в Ламсток оставаха сравнително високи. Свежият ветрец подухваше и нежно галеше кожата ми. Косата ми се люшкаше върху раменете, а босите ми, обути в сандали крака, изпитваха нуждата да докоснат тревата.

– Защо реши да се преместиш тук, Лидия? – загледах се в малките вълни, които образуваше реката. Не знаех нищо за временната си съквартирантка. Собсветникът на къщата ми се беше обадил ден преди пристигането ѝ, с молбата да я настани при мен, тъй като не разполагала с много средства и щяло да ѝ бъде по-лесно да дели наема. Нямах нищо против, самата аз възнамерявах да остана не повече от два месеца и тъй като исках да спестя повече пари за следващата си дестинация, нямах нужда от много убеждаване. Къщата имаше две спални, дневна, съчетана с кухня и две малки бани с тоалетни, които я праваха идеална за съвместно съжителство.

– Наскоро смених работата си, но се оказа, че в големия град е доста по-скъпо да живееш. Затова поразпитах тук-таме и реших да отседна тук за известно време.

– С какво точно се занимаваш? – беше тъмно, но усетих напрежение в тялото ѝ. Наостри се, сякаш бе готова всеки момент да нападне.

– Аз… нека не говорим сега за работата ми, става ли? Не е нещо интересно – гласът ѝ бе започнал да трепери.

– Лидия, добре ли си?

– Да обиколим реката и да си вървим, уморена съм – изправих се бавно и я последвах. Нещо я бе притеснило, но нямах представа какво бе то. Въпросът ми бе съвсем нормален. Все пак, всеки има право да знае с какво се занимава човекът, с когото дели едно жилище.

Може би не е зле да попитам хазяина, не би трябвало да ми откаже подобна информация – помислих си.

– В кой вестник каза, че си чела онези неща за Ламсток и за онова момиче… – спря за миг и ме погледна – сещаш се, онази Кристина.

– Нямам представа как се казва, никога не съм споменавала името ѝ. Всъщност, беше някакво онлайн списание. Истината е, че изобщо не си споменям. Защо, какво те интересува?

– Просто питам – Лидия продължи да върви мълчаливо до мен, като че ли размишляваше върху нещо.

– Сериозно, добре ли си? Преди малко, когато те попитах за работата ти, гласът ти започна да трепери. Искаш ли да споделиш какво те тревожи? – тя забави крачка и заговори едва доловимо.

– Винаги ли си толкова любопитна, Никол? Защо просто не замълчим и не се насладим на тишината и спокойствието. Сама каза, че това ти харесва.

– Разбира се – казах – извинявай – до сега не бях усетила, но имаше нещо странно в поведението на това момиче. Бе толкова мълчалива и замислена. Личеше си, че нещо я тормози – искаш ли да си вървим, мисля че направих грешка като те накарах да излезем – изглежда нещо в тона ми я накара да се почувства зле.

– Не, аз се извинявам, не исках да те засегна. Просто не съм в настроение. Да, нека се прибираме.

Десет минути по-късно вече бяхме в къщата. Лидия се отправи директно към стаята си, без да каже лека нощ. Въздъхнах и отидох в моята баня да се изкъпя. Не спирах да мисля за рекацията ѝ и начина, по който изглеждаше – притеснена и някак унила.

Момичето е просто изморено, Никол, престани да си измисляш – повтарях го на себе си, тъй като имах уникалната способност да преувеличавам. Взех бърз душ, след което и аз от своя страна се отправих към леглото. Стаята ми бе срещу тази на Лидия и внимавах да не вдигам шум, за да не я събудя. Отвътре не се чуваше дори звук.

Включих телевизора и се загледах в една от програмите. Бе някакво риалити за пътешествия. Беше ми интересно, тъй като сега се чувствах като истинска пътешественичка. Надявах се чрез него да харесам някоя нова дестинация. Не бях усетила колко лесно съм заспала, когато силен шум от рева на някакво животно ме изкара от не толкова дълбокия ми сън. Вървеше някакво предаване, което изглежда изучаваше живота на няколко вида зверове, а силният звук от телевизора огласяше стаята. Беше ми трудно да се осъзная. Размърдах се и рязко се изправих в леглото. Изпитвах огромна жажда. Отидох в кухнята и тихичко си налях чаша вода. Къщата спеше, заедно с Лидия. Закрачих обратно към коридора, когато забелязах открехнатата врата на стаята ѝ.

– Сигурна съм, че беше затворена – измънках под носа си.

Вътре бе тъмно и никак не ми се искаше да нахлувам неканена. Затворих се в стаята си и понечих да легна отново, когато скочих и се затичах към входа. Светнах лампата и вперих поглед в земята. Обувките ѝ ги нямаше. Върнах се пред стаята и лекичко надникнах. Леглото на Лидия бе празно и оправено. От неразборията в стаята от преди няколко часа нямаше и следа. Изглеждаше така, сякаш никой не се бе нанасял. Светнах лампата, за да огледам внимателно. Вещите ѝ си бяха на място. Огледах се за бележка, но не открих нищо, което да ме насочи към отговор къде бе отишла по средата на нощта. Нали уж бе толкова уморена.

– Лидия! – провикнах се из къщата – Лидия, тук ли си? – почуках по вратата на банята ѝ, но никой не ми отвърна. Беше ясно, нямаше я.

Отправих се към стаята си с идеята да си легна отново. Не се бях сетила да взема номера ѝ, а да звънна на хазяина в два и тридесет през нощта, ми се струваше не особено приятна идея. В крайна сметка, Лидия бе голямо момиче и можеше да се справи сама. Кой знае, може просто да не е могла да заспи и да е решила да се поразходи. Оставих размислите и догадките за сутринта и се пльоснах в леглото си. Не ми трябваше много и този път затворих очи и започнах да сънувам.

Събудих се в седем сутринта. Алармата на мобилния ми кънтеше из стаята. Бе толкова досадна, че се принудих да скоча на крака, като ми се искаше да запратя телефона в стената пред себе си. Разтърках очи и се запътих към кухнята. Имах отчаяваща нужда от кафе, за да се разсъня. Пуснах кафеварката, когато реших да изляза за момент на верандата. Тъкмо бях хванала дръжката, когато някой ме избута навътре. Стоях неподвижно и не можех да повярвам на очите си. Пред мен стоеше жена, на възраст между четиридесет и пет – петдесет години, леко сбръчкана и с побеляла коса. Изглеждаше изнемощяла. Нямах представа коя е и как бе успяла да отключи вратата, но стоеше на прага пред мен и ме наблюдаваше. В погледа ѝ се четеше ужас и страх. Ръцете ѝ трепереха, а устата ѝ бе полуотворена, сякаш се канеше да заговори. Нещо в мен се преобърна. Беше ми трудно да възприема гледката, особено един конкретен детайл от вида на жената пред мен. Очите ѝ. Бяха ми толкова познати. Небесносини и големи. Невероятно красиви, като очите на Лидия.

– Дръпни се от пътя ми, Никол, моля те – гласът ѝ ме изкара от унеса, в който бях изпаднала. Ледени тръпки побиха цялото ми тяло. Сега и моите ръце се разтрепериха. Гласът ѝ…

– Господи, Лидия – думите едва се отрониха от устата ми. Гласът бе на Лидия.

Тя се втурна през мен към стаята си, като едва не ме събори. Мигом взех мобилния си телефон и набрах номера на хазяина. Не ме интересуваше колко рано сутринта бе и дали щях да го събудя. На всяка цена трябваше да получа отговор.

– Ало, добро утро, Никол – гласът на седемдесетгодишния мъж звучеше весело – да няма някакъв проблем, за да се обаждаш толкова рано?

– Вижте, господине, съжалявам, че ви притеснявам, но така и не ви попитах нищо за момичето, което се канехте да настаните при мен – замълчах за миг, обмисляйки как да продължа – какво всъщност знаете за нея?

– За какво момиче говориш, Никол? Споменах ти, че жената, която иска да живее в къщата е санитарка в съседния град и няма нужните средства, за да си наеме собствено жилище. Наистина бях обсъждал наема с момиче на твоята възраст преди това, но тя в последния момент, по неизвестни за мен причини, се отказа.

– Но как така? Бихте ли ми я описали как изглежда?

– Коя? Възрастната жена ли – Таня, или онази Лидия? – краката ми се подкосиха. Подпрях се на масата, тъй като всеки момент очаквах да припадна.

– И двете…моля ви.

– Таня бе доста ниска, с бяла коса и красиви сини очи, имаше доста уморен вид – сърцето ми блъкаше в гърдите и отчаяно се опитваше да избяга – Лидия ми изпрати снимка. Красиво момиче, с руса коса. Очите ѝ бяха също толкова забележителни като тези на Таня. Дори ако питаш мен, изглеждаха напълно еднакви. Ако не знаех, че не се познават, щях да реша, че са роднини – мъжът се засмя, а после замълча за миг.

– Какво става, Никол, проблем ли има?

– Казахте ли ѝ името ми?

– Не, реших, че ще се запознаете, когато се настани. Господи, какво става, кажи ми?

– Ще ми се да знаех, господин Лавин… – гласът ми трепереше, едва успявах да отроня и звук – вчера при мен се нанесе Лидия, а днес сутринта пред вратата ми се появи жена с описанието на Таня…

– Но как така, не разбирам. Таня трябваше да се нанесе минимум след седмица.

– Тук е, господин Лавин. Знае името ми и освен това, звучи досущ като Лидия.

– Не знам какво да кажа – не познавах добре хазяина си, даже изобщо. Единственото, което знаех за него бе, че живее сам и управлява къщата под наем, която му била някакво наследство – ще разбера какво се е случило.

– Не – заявих решително – аз ще се оправя – затворих телефона и се втурнах към спалнята на Лидия. Нямах представа как трябваше да я наричам, нито коя бе тя в действителност, но на всяка цена възнамерявах да узная и то час по-скоро. Заварих я да навлича някаква тениска. Беше по дънки и обута в маратонки. В мига, в който усети присъствието ми, Лидия се обърна към мен, а студеният ѝ поглед ме прониза.

– Не мога да повярвам на очите си – промълвих.

Стоях с широко отворена уста, въздухът едва се прокрадваше между устните ми.

– Лидия? Какво, за Бога, става тук? Коя си ти? – тя продължи да подрежда част от дрехите, които бе изпрала предния ден, обръщайки ми гръб, без дори да проговори.

– Чуваш ли какво ти казвам? Живееш с мен, дължиш ми някакво обяснение. Коя си ти и коя бе жената, която влетя тук преди минути и звучеше точно като теб? Говори, Лидия! – неусетно бях повишила тон, но не ме интересуваше. Ръцете и краката ми трепереха, гневът напираше в мен и всеки момент заплашваше да изригне.

– Не съм длъжна да ти давам обяснения! – Лидия се доближи до лицето ми и ме погледна право в очите. Синьото бе станало толкова студено, сякаш хиляди ледени блокчета се забиваха в мен. Бутна ме по рамото и се втурна през коридора.

– Лидия, чакай! – крещях след нея, опитвайки се да я догоня.

– Махай се от мен! – с всичка сила ме избута назад, а миг след това затръшна вратата след себе си…

Нямах никаква представа какво ставаше. Лидия изглеждаше агресивна и раздразнителна. Самата идея, че криеше нещо от мен, ме влудяваше. За Бога, та все пак деляхме един дом, имах пълното право да знам с какво се занимава.

– Явно ще трябва сама да стигна до отговора – изправих се и тръгнах по коридора. Стаята на Лидия бе отворена и не се поколебах да нахлуя. Изглеждаше подредена, както миналата нощ. Реших, че единственият начин да разбера нещо за нея, бе да преровя нещата ѝ. Не беше в мой стил да се ровя из вещите на хората, но какъв ли избор ми оставаше.

Отворих шкафа ѝ и се заех да претърсвам. Дрехите ѝ бяха наредени по закачалки. Имаше блузи, тениски и рокли – типично за младо момиче. По всичко личеше, че Лидия обичаше реда. Панталоните ѝ бяха сгънати и наредени по рафтове, нямаше нищо, което да напомня за някаква нередност. Въздъхнах дълбоко и се заех с чекмеджетата. Вътре нямаше много неща, само зарядно за телефон, два празни тефтера и малък фенер. Изсумтях от досада и се заех с второто. За разлика от първото, това бе претъпкано с козметика и най-различни аксесоари. Неразборията вътре ме учуди. Като че ли ги бе изсипала накуп в бързината. Чувствах се отчаяна. Бях преровила почти цялата стая, а все още не намирах никаква следа.

Приближих се до бюрото ѝ и се заех да ровя из всичко по него. За жалост, нямаше нищо, което можеше да привлече вниманието ми. Каквото и да правеше Лидия, наистина се бе постарала да го скрие. Бях на път да се откажа, но реших да хвърля последен поглед на шкафа ѝ.

– Възможно ли е да е толкова подредена? – размишлявах на глас – хайде, Лидия, покажи ми какви тайни криеш. Чакай малко – казах си – вчеря я видях да прибира куфара си, но сега го няма. Затърсих с поглед вътрешността на шкафа, но куфарът го нямаше. Огледах се из стаята. Къдеше можеше да е? – не спирах да се чудя.

Подпрях се на бюрото, потънала в мисли, когато нещо започна да вибрира. Шумът идваше отдясно на мен, но ми бе трудно да разбера точното място. Клекнах за миг и се заслушах. Звукът продължаваше да се разнася из стаята и по всичко личеше, че някъде там имаше телефон.

Може би си е забравила мобилния – помислих си. Но къде го е захвърлила?

Наклоних се настрани, когато най-сетне нещо привлече вниманието ми. На пода под леглото се виждаше сянка. Подпрях ръце на земята и проврях леко главата си. Куфарът лежеше на пода и не спираше да вибрира. Издърпах го и въздъхнах мълчаливо.

– Стига бе! – изсумтях. Към циповете бе прикачено метално катинарче с код. Надигнах леко куфара и установих, че е пълен.

– Какво толкова криеш, Лидия? – не спирах да разсъждавам на глас. Изглежда някой я търсеше по телефона, но защо го бе зарязала в нещата си. Въпросите не спираха да ме заливат – на всяка цена трябва да намеря начин да разбия кода.

Бях сигурна, че каквото и да бе скрила в куфара си, то определено бе свързано с онова, което не желаеше да ми каже. Направих няколко опита да улуча комбинацията, но напълно безуспешно. Не ми оставаше нищо друго, освен да счупя катинарчето. Отидох в малкото килерно помещение, вдясно от входната врата и забих нос в инструментите, които хазяинът бе оставил в случай, че нещо се повредеше. Взех онова, което ми трябваше и се върнах в стаята на Лидия. Клекнах над куфара и погалих с длан гладката повърхност. Не бе от най-големитe, но достатъчен, за да побере доста вещи. Взех чука, който бях зарязала на пода и с един замах го стоварих върху металния предмет. За щастие, не бе от най-здравите и успях бързо да го счупя. Чувствах се виновна за това, което правех, но нямах никакво намерение да спирам, докато не стигна до истината. Лидия можеше да ми спести цялото това ровене, ако просто ми беше дала някакво просто обяснение.

Отворих куфара и очите ми се разшириха от почуда. Вътре имаше мобилен телефон, разбира се заключен с парола, зарядно и куп неща, които съзнанието ми все още не можеше да приеме за истина. Стана ми неприятно, че се ровех така, но бях стигнала достатъчно далеч, за да се откажа. На дъното лежаха две бели перуки – едната бе къса, другата – по-дълга. Докосвах ги внимателно, тъй като не желаех да ги повредя. Под тях грижливо бяха сложени да лежат две маски. Изглеждаха толкова естествени, като че ли всеки момент можеха да проговорят. Лицата бяха на възрастни жени. Едната ми бе толкова позната. Дрехите в куфара бяха раздърпани и дълги. Част от тях имаха вид на медицински престилки.

– Какво, по дяволите, е всичко това? – изругах на глас. Взех една от маските в ръцете си я леко я положих на земята.

– Здравей, Таня – казах с усмивка и стоварих чука отгоре ѝ….

Лидия не се прибра у дома през целия ден. Това все повече ме напрягаше и създаваше у мен чувство на безсилие. Къде ходеше това момиче и с какво точно се занимаваше, бе въпрос, чийто отговор нямаше да се уморя да преследвам. След като съсипах едно от фалшивите ѝ лица, го върнах на мястото му, надявайки се това да предизвика у нея желание да говори. Мълчанието на Лидия истински ме влудяваше. Бях спонтанна и емоционална натура и подобно поведение твърде лесно можеше да ме вбеси. Към десет вечерта се чувствах уморена, а погледът ми бавно се премрежваше. Телевизорът едва се чуваше, цялата къща бе потънала в мрак. Бях на път да се унеса дълбоко, когато звукът от нечии стъпки ме накара да подскоча. Лидия – помислих си. Чух как вратата на спалнята ѝ се отваря, а след това рязко превърта ключа. Имаше причина да заключи стаята и този път бях решена на всичко, за да я притисна. Подадох глава в тъмния коридор и наострих слуха си. От вътрешността се долавяше шум, сякаш Лидия преравяше нещо. Бях върнала куфара на мястото му, но дори не си бях направила труда да го закопчая. Ругатните ѝ раздираха тишината. По всичко личеше, че току-що бе видяла какво бях сторила с лицето на Таня.

Подскочих назад и мигом се скрих зад вратата. Лидия се готвеше да излезе отново.

– Щом не искаш да ми кажеш с добро, не ми оставаш друг избор, освен да те последвам – звучах решително и смело. Облечена в къси панталони и тениска, нахлузих маратонките си и тръгнах след нея, правейки всичко по силите си да не бъда забелязана. Лидия бе дигизирана, но не можех да видя лицето ѝ. Навън бе тъмно като в рог, а мъглата, която изведнъж се бе появила, ме накара да съжаля за облеклото си. Беше ми толкова студено. Лидия забърза крачка напред, като леко приглаждаше косата си. Бялата перука бе къса, а дрехата, която се вееше покрай тялото ѝ, приличаше на роба. Изглеждаше плашещо и в същото време приличаше на сияние, цялата покрита с бяло.

Не спирах да вървя по петите ѝ, а тя все повече забързваше ход, сякаш се готвеше всеки момент да побегне. Можех да позная накъде отиваше. Предната нощ бяхме изминали същия път до реката.

Нямах представа какво щях да открия, но въпросите в мен се зараждаха все повече. Какво правеше Лидия, каква тайна криеше и каква бе причината да се дегизира така?

Изминаха няколко минути преди да намали ход и да завие надясно. Не спирах да я следвам, опитвайки се да вървя максимално далеч, в случай че имаше дори минимален шанс да ме забележи. Улицата бе пуста и призрачна. Никога не бях идвала в тази част на Ламсток. Пред нас се откри тунел, целият обрасъл с бурени. Лидия се скри в тъмнината, но белите ѝ дрехи ми позволяваха да я държа под око.

Намирахме се на празно поле, появило се сякаш от нищото. Мъглата бавно се надигаше и правеше път на луната. Светлината ѝ озаряваше земята и пред мен се откри грозна и крайно неприветлива гледка. Тревата под краката ми бе тъмнокафеникава, като че ли имаше следи от огън. Подметките ми лепнеха, сякаш бях нагазила в някаква течност. Докоснах с пръст върха на обувката си, когато позната миризма на кръв ме накара да настръхна.

Не бях забелязала, но в далечината пред мен се мяркаха хора. Лидия се приближи към тях, кръстоса крака и внимателно седна на земята. Останалите направиха същото. Всички до един изглеждаха стари и изнемощяли. Някои имаха вид на старци, други – на възрастни жени. Образуваха кръг и хванаха ръцете си.

– Боже, полудявам ли – промълвих. Бях се скрила от едната страна на тунела, без да свалям поглед от Лидия. Тялото ѝ бе изправено и макар и седнала в гръб, тя изглеждаше някак зловещо. Затаих дъх и напрегнах слуха си в опит да различа думите, които изговаряха. Не можах да разпозная езика, бяха като фрази, сякаш познати единствено на тях.

– Какво, за Бога, е това? – прошепнах едва доловимо. Единият от мъжете запали огън, а след това отново се върна на мястото си. Макар мъглата да се бе вдигнала, все още ми бе толкова студено. Приклекнах да се свия, когато левият ми крак се изви настрани и ме накара да изстена.

– Ах! – изсумтях. Дори не усетих колко силно бях извикала, когато цялата група се извърна към мен.

– Никол?! – Лидия крещеше. Звучеше ядосано и недоволно – какво, по дяволите, правиш тук?

– Аз… – стоях неподвижно и не смеех да помръдна.

– Говори, Никол, проследи ли ме? От кога стоиш там? – гласът ѝ ставаше все по-нападателен.

– Какво очакваше, момиче – изправих се и пристъпих внимателно напред – помолих те да ми кажеш истината. Нима си мислеше, че ще престана? – групата стоеше настрана, сякаш дори не съществуваше – какво правите, Лидия? Ако не ми кажеш, кълна се ще повикам полиция и ще им кажа да те закопчаят – тя трепна за миг и извърна лице към останалите. Нямах представа какво си говореха, но фразите, които използваха, бяха кратки и някак откъслечни.

– Ела, Никол – тя протегна ръка и ме накара да се приближа.

– Ти си луда, не искам да бъда част от това. Просто ми кажи какво става?

– Ще ти обясним, но трябва да ми вярваш – тя ме придърпа към себе си и ме настани на земята до нея – ние сме болни, Никол.

– Какво? За какво говориш? – ставах все по-объркана.

– Всички тук страдаме от болест, която ни обединява. Обречени сме да се състарим преждевременно. Докато навършим тридесет, вече ще изглеждаме така – посочи с пръст лицето и косата си. Господи, все повече не можех да повярвам на очите и ушите си – носеха се слухове, че в Ламсток ставали странни неща, именно затова го избрахме. Никой не би заподозрял ритуалите, които се налага да правим.

– Ритуали? Говориш за онова от преди малко ли?

– Да – отвърна тя – има един единствен начин да запазим младостта си. Ако изпълним всичко както трябва, може би дори завинаги – думите ѝ ме накараха да трепна. Кръвта във вените ми се смрази.

– Слушам те, Лидия – страхувах се, но трябваше да разбера с какво се занимава.

– Един от мъжете тук – посочи с глава стареца вляво – се срещнал с някаква жена. Живяла тук доста години, странна е, но знаеше как да ни помогне. Заминава се с магии и заклинания.

– Господи, това е лудост! – сложих длан на челото си – нима вярвате на тези неща?

– Да, Никол. Тя ни увери, че ако правим този ритуал всяка нощ в продължение на месец, ще успеем да запази младостта си. Даде ни маски, бели перуки и дрехи, които да носим през нощта.

– Не разбирам, но защо?

– Тези маски са символ на старостта, Никол, тя ни увери, че така ще я прогоним.

– Вие наистина вярвате в това, нали? – ставах все по-объркана – мислите, че така ще изплашите старостта и ще останете млади – замълчах за миг – значи това те е накарало да се пренесеш тук и не си никаква санитарка… – сведох глава напред, а след това рязко погледнах в очите ѝ – не искам да ставам част от това, Лидия, тръгвам си – понечих да стана, когато нечия силна ръка стисна моята.

– Не бързай толкова – гласът на Лидия бе мистериозен и тих.

– Пусни ме! – мъж с маска на измъчен старец стискаше китката ми и не ми позволяваше да мръдна.

– Не ти казах последната част от ритуала – Лидия застана пред мен и заби поглед в лицето ми.

– Не ме интересува. Пуснете ме да си вървя, вие сте абсолютно ненормални – ледени тръпки сковаха цялото ми тяло.

– За да запазим младостта си, имаме нужда от кръвта на младо и красиво момиче, точно като теб – светът се залюля под краката ми. Спомних си за лепкавата течност, която бях усетила под ходилата си.

– Господи! – помислих си – нима са убили някого…. – мисълта ме накара да настръхна.

– Какво говориш, Лидия? – гласът ми трепереше все повече в мрака.

– Снощи бе нашето кръщение – тя се обърна към останалите и се усмихна зловещо – тази нощ бе ред на друга. Изглеждаш ми добро момиче, Никол, затова бях решила да те пощадя, но ти така и не спря да любопитстваш, а номерът с маската от сутринта… – намести перуката си и продължи да говори – нямаш представа как ме вбеси. Това промени плановете ми. Мислех да изчакам до утре, но след като си тук – застана до мен и хвана ръката ми – вече нямам причина да се бавя – стисна дланта ми и ме бутна с всичка сила напред. Страхът се надигаше в мен и не ми позволяваше да дишам.

– Няма да боли, Никол, обещавам – няколко чифта ръце ме сграбчиха и блъснаха назад. Твърдата земя пое тежестта ми и ме накара да се свия. Обвих главата си с ръце, отказвайки да слушам. Вече не усещах студ, нито имах представа за времето. Исках единствено да избягам и да се прибера у дома. Да стисна очи и осъзная, че сънувам. Тежки стъпки се приближиха до мен и обърнаха тялото ми. Силна болка преряза дланта ми и ме накара да извикам. Миг по-късно вече бях изгубила съзнание…..