Здравейте отново, приятели!

Разказ 5 вече е тук…

Ледено присъствие

Беше едва шест сутринта, когато вече бях будна и готова да потегля. Нямах търпение да напусна селото и да оставя зад гърба си неприятните спомени от изминалите дни. Не ме интересуваше кой бе в опасност и дали някой имаше нужда от мен. Бях изразходила твърде много енергия и сили в това да спасявам напълно непознати и още повече, да излагам осбствения си живот, неведнъж, на смъртна опасност. Сложих куфара в багажника и погледнах към небето. Слънцето тепърва се показваше, а липсата на облаци, поне на пръв поглед, обещаваше прекрасен ден. Селото все още спеше и това ми вдъхваше спокойствие. Натоварих багажа си и погледнах назад към къщата. Чудех се какво щеше да стане с хазяина. Той бе все още в болницата, но колкото и да ми бе мъчно за него, споменът за стореното, ме караше да пренебрегна чувството на съжаление и да си тръгна час по-скоро. Завъртях ключа на таблото, сложих колана си и потеглих. Резервоарът ми бе почти празен, затова се насочих към единствената в селото бензиностанция. Нямах друг избор, трябваше да използвам горивото им, иначе не бе изключено да закъсам още преди да съм напуснала Ламсток. Бензиностанцията все още бе празна, имайки предвид ранните часове на деня. Нямах нищо против. Изпитах облекчение при мисълта да избегна клюкарските погледи. Това място бе изпълнено с тайни, но човек трудно можеше да скрие нещо от него и да го запази само за себе си. Платих бързо на касата и изтичах да взема чашата си силно кафе. Бях доста нервна, но ми предстоеше дълго шофиране и желанието за кофеин в мен надделяваше. Ниска и леко сърдита жена ми попаде напитката, разливайки малко от млякото, което и без това бях казала, че не желая. Въздъхнах в отговор и се насочих към вратата. Почти бях излязла навън, когато някакъв мъж ме повика.

– Госпожице, почакайте, това Ваше ли е? – в ръката си държеше пакетче захар. Никога не слагах захар в кафето си, така че просто махнах с ръка и се запътих към колата. Той изглежда не се задоволи с жеста ми и ме последва.

– Извинете, не исках да досаждам. Просто помислих, че…

– Не е мое, но Ви благодаря – прекъснах го и понечих да се кача в колата.

– Нека Ви помогна – мъжът посегна към чашата ми, когато рязко се отдръпнах назад, изпускайки я на земята.

– Толкова съжалявам – изглеждаше притеснен от непохватността си – исках само да Ви помогна, а вижте какво стана.

– Не се безпокойте, всичко е наред, но сега трябва да тръгвам – нямах никакво желание да контактувам с този човек. Беше млад и с приятна външност, но след всичко случило се, се страхувах да разговарям с когото и да било.

– Моля Ви, поне вземето моето. Искам някак да ви се реванширам – не бях забелязала, че той също носеше чаша. Исках час по-скоро да избягам, затова взех кафето, благодарих на мъжа и най-сетне потеглих. Отпих глътка от все още горещата течност и натиснах газта. Не бях изминала и два километра, когато усетих слабост и замайване. Главата ми се въртеше, а погледът ми бе започнал да се замъглява. Изплаших се и рязко отбих встрани. Едва успях да натисна спирчаката, когато стоварих тежко глава върху кормилото и загубих съзнание.

Отворих очи и извърнах глава встрани, за да повърна. Избърсах устата си и понечих да стана. Нямах представа къде се намирам. Очите и крайниците ми бяха завързани. Чувах плискането на вълни, а миризмата на застояла вода изпълваше ноздрите ми. Подът под краката ми се клатеше. Не ми бе трудно да позная, че съм в лодка. Последното, което си спомнях бе глътката горещо кафе и замайването, което бе последвало. Дрогирали са ме – казах си. Последните седмици се бях забъркала в доста неприятностни, но все пак се чудех кой и по каква причина го беше направил. Свих се на кълбо и забих чело в коленете си. Трябваше да махна превръзката от очите си, за да се отвържа. Костваше ми доста усилия да я избутам нагоре, но накрая успях и въздъхнах облекчено. Навън бе хладно, а лекият нощен ветрец полюшваше лодката. Не виждах много, но бях сигурна в едно – около мен имаше само вода, а брегът ми се струваше непреодолимо далече. Можех да плувам, но тъмнината ме плашеше. Не исках да се бавя нито секунда повече, затова се заех да обмислям как да освободя ръцете и краката си. Обходих с пръсти пода на лодката, молейки се да напипам нещо остро. Изненадах се, когато пръстите ми докоснаха метална ледена повърхност. До мен имаше нож. Сграбчих го за дръжката и го наместих, така че да прережа поне малка част от въжето. Възелът бе стегнат, а острието нараняваше кожата ми. От ръката ми потече кръв, но не ме интересуваше. След няколко мъчителни минути успях напълно да се освободя. Почти не виждах, но някак развързах краката си. Хвърлих ножа встрани и внимателно се изправих. Седнах на едно от местата в лодката и затърсих греблата, но от тях нямаше и следа. Станах отново и припълзях до отсрещния край. Лодката не беше голяма, но със сигурност побираше двама души. Едва не се прекатурих във водата, когато нещо ме спъна и стовари на пода. Господи, какво е това? – извиках. Макар да не виждах добре, успях да позная лицето му. Проверих пулса и отскочих назад със свито от ужас сърце. До мен, в лодката, лежеше мъртъв мъжът от бензиностанцията.

Какво трябваше да направя сега? Бях сама, насред водата, с мъртвец в краката си. Не знаех каква бе причината за смъртта, но от лепкавата течност по дрехите му, можех да се досетя, че е бил ранен.

Ножът – помислих си. Ами ако са използвали ножа, с който развързах ръцете си. Мислите ме връхлитаха една след друга. Трескаво обмислях следващия си ход. Не ми оставаше нищо друго, освен да скоча във водата и да плувам към брега. Трябваше да намеря помощ и да разбера кой и защо бе завлякъл и изоставил и двама ни в лодката. Приближих се до ръба и погледнах надолу. Водата бе черна като катран. Ръцете и краката ми трепереха. Запуших нос и скочих във водата. Студената течност мигом прониза кожата ми. Бях облечена с дънки, тънка блуза с дълъг ръкав и маратонки, които за нещастие бях забравила да зарежа в лодката. Беше ми трудно да се държа на повърхността. Успях да ги събуя, когато с всички сили заплувах към брега. Слава Богу, злодеят не ни бе оставил твърде навътре и можех да се ориентирам по бледите светлини на лампите в селото. С последни сили се довлякох до брега и се пльоснах на земята. Бях подгизнала и изтощена. Изстисках краищата на дънките си и се втурнах към улицата. Къде можех да отида. Бях напуснала къщата и не бе редно да се връщам там. Нямах никакви приятели в Ламсток нито хора, на които можех да разчитам. Паникьосах се. Трябваше да съобщя за инцидента и да кажа на някого за непознатия, но единствения избор, който имах, бе да се обадя в полицията. Тръгнах натам, но една ужасяваща мисъл ме възпря. Можеха да ме обвинят в убийство, ако намереха отпечатъци. Нима бях готова да рискувам? Стоварих се на тротоара и трескаво обмислях спасителния си план. Трябваше да се измъкна на всяка цена. Все пак не исках да свърша в затвора за неизвършено престъпление. Ами ако просто се кача на колата и избягам? – идеята ме изкушаваше. Бях напълно наясно, че с бягството си щях да излеждам виновна и тогава със сигурност предстоеше да ме натикат зад решетките. Реших да се върна при реката. Няколко идеи се въртяха в ума ми и имах нужда от време, за да предприема нова стъпка. За щастие, три лодки бяха завързани и оставени на брега. Всички изглеждаха използваеми, освен една. Беше доста стара и олющена. За късмет, в нея имаше гребла и самотно се полюшваше във водата. Не ми оставаше друго, освен да действам. Беше средата на нощта и ако не побързах, рискувах да бъда забелязана. Тук хората се събуждаха рано и не исках да бъда заварена на местопрестъпление. С всички сили избутах лодката и скочих вътре. Едва не се прекатурих, но за щастие запазих равновесие. Взех греблата и внимателно задвижих ръцете си. Никога до сега не го бях правила. Бяха тежки и това ме спираше да напредвам. Можех само да се моля да открия лодката, в която непознатият лежеше безжизнено. Гребях с всички сили, когато я видях и тежко въздъхнах. Скочих в реката, грабнах греблата със себе си и заплувах към мъжа. Качих се при него, като едва не обърнах и двама ни и отново проверих пулса му. Нима очаквах да възкръсне от мъртвите? По-късно щях да реша какво да правя с него, сега трябваше просто да го изкарам на брега. Започнах да греба наобратно. Силите ми привършваха, а нощта постепенно угасваше. Безмилостен часовник тиктакаше в мен и заплашваше да ме убие. Едва дишайки пристигнах на сушата. Изпълзях навън и се стоварих на тревата. Имах нужда от няколко минути, за да се съвзема и нормализирам дишането си. Сърцето ми бе на път да се пръсне. Хванах непознатия за тениската и го завлачих навън. Поставих го до себе си и се втренчих в лицето му. Беше привлекателен и съжалявах за начина, по който бе свършил животът му. Не спирах да се питам какво го свързваше с мен. Защо се бяхме озовали на една и съща лодка и кой по дяволите ни беше забъркал в това. Трябваше да потърся някакви документи. Огледах тялото му и бръкнах в джоба на джинсите. Портфейлът му беше целият подгизнал. Отворих го и го прегледах. Не можех да повярвам на очите си. Вместо неговите документи, там бяха моите.

– Кой си ти, по дяволите? – едва не извиках. Натиках личната карта и шофьорката си книжка в дънките и върнах портмонето в джоба му. Трябваше да направя нещо с трупа, не можех просто да го зарежа на улицата. От друга страна пък, той бе напълно непознат за мен и очевидно – крадец. Денят все повече настъпваше и ме притискаше да действам. Нямаше да допусна да ме задържат, не и за нещо, което не бях извършила. Оставих мъжа и побягнах. Нямах нито кола, нито телефон, с които да потърся помощ. Чорапите ми бяха продрани и болката в ходилата ми постепенно се усилваше. Не знаех накъде да вървя, затова единственото, което ми хрумна, бе да се върна на мястото, където се надявах да открия колата си. Движех се бързо по улиците на все-още спящия Ламсток. Бях на метри от доскорошния ми дом, когато видях автомобила си паркиран на алеята. Бавно се приближих до него и надкинах. Едва не извиках, когато погледът ми се спря на задната седалка. Непознатият мъж лежеше там, по-мъртъв от всякога. Дрехите му бяха подгизнали в кръв, а лицето му бе станало още по-бледо. Гневът се надигна в гърдите ми. Някой си играеше с мен и изглежда бе сигурен, че ще му се размине. Отворих предната врата и огледах седалките. Кафето се бе разляло по пода и все още можех да усетя следи от аромата му. Със затаен дъх надникнах отзад и погледнах трупа. Върху него бе поставен ножът и малка хартия с напечатан на компютър адрес. Вече бе твърде късно за бягство. Колата ми бе пред къщата, а виновникът за всичко това, изглежда ме следеше. Скочих в автомобила си и мигом запалих двигателя. Страхувах се за живота и безопасността си, но трябваше да се справя сама, преди полицията да бъде намесена. Оставаше само час до изгрев слънце. Времето ме притискаше без капчица жалост. Тъкмо обръщах колата, когато звукът на сирени ме накара да настръхна.

Надушили са ме! – бях ужасена и в същото време готова да побягна. Излязох и притаих дъх в очакване. Полицаите наближаваха, а адреналът в мен не спираше да се покачва. Автомобилът паркира до мен и двама мъже, облечени в униформи, внимателно се приближиха. Лицата им бяха студени и безизразни.

– Добро утро, госпожице, бихте ли се отдръпнали настрани – бяха на еднаква височина и двамата доста едри. Единият бе с дълга до раменете коса, а другият – почти избръснат. Първият остана на място, докато колегата му оглеждаше колата ми .

– Виже, полицай, – заговорих аз, докато гласът ми трепереше – мога да обясня всичко. Не знам кой ви е повикал, но не съм направила нищо.

– Това вашата кола ли е? – попита гологлавият.

– Да, но…

– Дайте ми документите, моля – гласът му бе остър и непоколебим.

Чантата ми – помислих си. Всички останали документи бяха там.

– В дамската ми чанта са – едва промълвих – но не знам къде е.

Полицаят наведе глава под седалките и изпуфтя. Цялото ѝ съдържание се бе изсипало на земята.

– Не пипайте нищо, само ми кажете къде да търся – той светна с фенера си и обходи всичките ми вещи.

– Ето ги – посочих с пръст кожено портмоненце, в което съхранявах документите на автомобила си. Полицаят ги взе и внимателно прегледа написаното.

– Нейна е, Мат.

Другият се обърна към мен и с леден глас проговори.

– Госпожице, сложете ръцете си на тила, арестувана сте за убийство – извади белезниците и направи крачка към мен.

– Но аз не съм направила нищо, моля ви, изслушайте ме – сълзите се стичаха по бузите ми, вече не можех да ги спра.

– Ще обясните всичко в участъка – хвана ръцете ми и понечи да ги заключи, но другият го спря.

– Чакай, трябва да видиш това – гологлавият се доближи до колата, без да пуска ръката ми.

– Виждаш ли адреса? Обади се да вземат трупа. През това време ще отидем на мястото – натикаха ме в полицейската кола и тримата потеглихме към улицата, напечатана със ситни букви на листа.

Дългокосият даде газ, докато слънцето бавно се показваше. Каква ужасна нощ – помислих си. Сълзите не спираха да се стичат. Не само, че не бях успяла да се махна от селото, а бях арестувана и обвинена в престъпление, за което нямах вина. Разридах се толкова силно, че единият от полицаите ме погледна съжалително, но без да ми каже и дума.

Завихме по няколко училки, когато колата спря пред нова и добре изглеждаща къща. Не беше голяма, само на един етаж, но за сметка това доста лъскава. Вярно, че къщите в Ламсток бяха кичозни, но тази надминаваше всички останали.

– Слезте и не се отделяйте от мен, иначе ще ви сложа белезници – полицаят изглежда наистина ме бе съжалил, иначе не виждах причина да ме остави свободна. Стискайки ме за лакътя двамата останахме навън, докато колегата му тропаше по вратата.

– Мат, тук няма никого. Отворено е, ще вляза да проверя. Не пускай момичето.

– Даденo, Фил, ако имаш нужда от подкрепление, само викни.

Дългокосият се промъкна в къщата и ни остави зад гърба си. Страхувах се какво ще стане с мен.

– Много си загазила, а? – гласът на Мат ме накара да настръхна.

– Моля?

– Казвам, че си загазила – очите му бяха тъмни, но излъчваха спокойствие.

– Нищо не съм направила, кълна се!

– Хей, госпожице Кларк, защо не ни споменахте, че сте наели и тази къща? – дългокосият стоеше на прага в очакване на отговор.

– Защото не съм. Какво искате да те кажете? – провикнах се отчаяно.

– Елате да видите.

Втурнах се напред, без да дам шанс на полицаят до мен да реагира.

Влязох в къщата и застинах на място. Навсякъде по мебелите бяха разпиляни мои неща. Няколко мои дрехи бяха хвърлени на дивана, други по пода, трети висяха на закачалката.

Нещо друго обаче ме смрази повече. Пред огромния телевизор на секцията бе поставена моя снимка. Бях я направила няколко месеца преди да замина за Ламсток. Изглеждах усмихната и щастлива.

– Е, мисля че е време да си поговорим… – хвана ме за китките и ме закопча с белезници.

Районното управление в Ламсток беше малко, с едва трима полицаи. Състоеше се от един кабинет за всички и една отделна стая с решетки, в която натикваха задържаните. В дъното на кабинета имаше малка кафемашина и куп шоколадови бонбони. Единият от полицаите седеше зад бюрото си и оживено размахваше ръце, докато другите надничаха над главата му и гръмко се смееха. Щом влязохме, тримата рязко повдигнаха погледи. Наблюдаваха ни толкова учудено, като че ли за първи път виждаха задържан.

– Здравейте, колеги, какво става? Май не сте от тук – висок и слаб мъж, на чиято униформа пишеше името Зак, се приближи към нас и протегна ръка към гологлавия.

– Така е, от съседен град сме, получихме анонимно обаждане и заловихме тази жена – посочи ме с глава и се усмихна на онзи срещу него.

– Анонимно обаждане? – другите двама полицаи също се приближиха, поставяйки ръце на кръста си – и какво е направила?

– Можете ли да повярвате? – попита Фил – убила е любовника си.

– Какво по дяволите… – извърнах глава към полицаите, опитвайки се да контролирам яда си – никога през живота си не съм виждала този мъж! Не съм му никаква любовница, камо ли пък да съм го убила. Пуснете ме да си вървя! – едва не заплаках отново, когато мъжът на име Зак ми показва стол, на който да поседна. Закопча белезниците ми за облегалката, а след това направи знак на останалите да го последват. Застанаха до вратата и започнаха да си шушукат. Две минути по-късно тримата местни се върнаха при мен, оставяйки Фил и Мат зад гърба си.

– Е, госпожице, трябва да ви разпитаме. Колегите ни обясниха всичко. Обвинена сте в тежко престъпление. Ще повикаме линейка да откарат трупа. Имате право да се обадите само на един човек. Решихте ли на кого? – не можех да кажа на никого. Родителите ми щяха да полудеят, ако научеха за подобно нещо. Вярно, че не го бях извършила, но след подобна информация веднага щяха да дотърчат в Ламсток.

– Не, няма да се обаждам. Разпитайте ме и да приключваме. Не съм направила нищо.

– Тепърва ще разберем това. Момчета, елате! – полицаят, който до преди малко се взираше в монитора, повика останалите, сякаш бях серийна убийца, а той се нуждаеше от подкрепление – Ей, там ли сте? – той надникна през вратата и изтърча навън.

– Онези двамата изчезнаха! – Зак и колегата му гледаха в недоумение.

– Чакай малко, те казаха ли от къде идват? – третия полицай беше на средна възраст, с леко прошарена коса и се казваше Дон.

– Добър въпрос, човече. Да се обадим в централата. Някой от вас да помни имената им?

– Аз ги помня! – без да усетя се бях намесила в разговора. Тримата се спогледаха, а после отново се втренчиха в мен в очакване да продължа – единият е Мат, другият Филип – полицаите кимнаха и този на име Дон вдигна слушалката, опитвайки се да се свръже с централата. Продиктува имената им, а след това едва не запрати телефона в стената.

– Подмамили са ни! Как може да сме такива идиоти!

– Какво говориш, братле? – Зак застана до него и го бутна по рамото.

– Онези двамата са престъпници. Издирват ги за грабеж и нападения срещу млад мъж, изчезнал преди два дни. Описанието съвпада с това на онзи в колата. Полицията в Полман има съмнения, че двамата са го убили, тъй като дълго време имали вражда за имоти и пари, може би са роднини. Явно малкият е бил богат, а тези двамата са пълни неудачници.

– Какво?! – извиках и една не паднах от стола, за който бях завързана, но никой не ми обърна внимание.

– И не са успяли да ги хванат? – третият полицай бе нисък, но привлекатен млад мъж на име Томи.

– Очевидно – намеси се Зак– а сега успяха да заблудят и нас и отново избягаха.

– Само едно не разбирам – отново подхвана Дон – какво общо имате вие с цялата работа – той се обърна към мен и придърпа съседния стол, за да седне. Наистина ли сте имали връзка с изчезналия?

– За Бога, не разбирате ли! – бях толкова ядосана, че едва си поемах въздух. Не познавам този мъж. За първи път го срещнах тази сутрин на бензиностанцията – не знаех какво да правя. Може би трябваше да кажа цялата истина на полицаите, но нима нямаше да ме затворят, ако споменех лодката.

– Госпожице, тялото на мъжа е намерено във вашата кола. Възможно е онези да са го подхвърлили, но сме длъжни да открием истината – по дяволите, трупът! – полицаят побягна през вратата, ругаейки всичко, което се изпречеше на пътя му.

– Взели са тялото – удари с юмрук по бюрото и закрачи из стаята – и колата я няма.

Добре. Нямах избор, трябваше да им разкажа всичко. След като привърших, тримата останаха втренчени в мен, без да могат да помръднат.

– Ама че история! – каза Дон.

– И още как! – добави Томи.

– Добре – продължи Зак – ще трябва да открием онези двамата, за да успеем да докажем невинността ви, но дотогава, трябва да останете с белезниците.

– Моля ви, обещавам да помогна, ако ме освободите. Няма да избягам никъде.

– И очаквате да ви се доверим? – Дон се засмя и погледна останалите – какво ще правим?

– Да я оставим тук, ние ще поемем издирването.

Тримата потеглиха, оставяйки ме завързана. Едва прекрачил прага навън, полицаят на име Томи се обърна към мен, а сетне се отправи към бюрото. Не можех да видя добре, но чувах че рови в чекмеджето под монитора.

– Ще ги отключа – каза ми – но ако не сте тук, когато се върнем, ще ви намерим и със сигурност ще влезете зад решетките – след това размаха ключовете пред лицето ми, разкопча белезниците и мигом настигна колегите си.

Станах от стола, обмисляйки какво да сторя. Може би трябваше да послушам Томи, все пак ми бе гласувал доверие. А ако отида до къщата? – помислих си. Вероятно щях да открия някакви доказателства.

Не можех да чакам повече и да стоя там. Хукнах към вратата, но се върнах и взех белезниците. Какво си въобразявах? Нима щях да играя ролята на полицай? Защо все се забърквах в неприятности?

Бях запомнила пътя към къщата. Ламсток не беше голям и можех да стигна пеша за около петнадесет минути. Скрих се зад храстите и огледах терена наоколо. Беше тихо и спокойно. Къщата изглеждаше празна, от колата нямаше и следа. Бях сигурна, че Филип и Мат не бяха толкова глупави да се върнат там. Тръгнах бавно към нея, като се стараех да вървя наведена. Надникнах през прозорците, но вътре нямаше никого. Вещите ми бяха все така разпиляни из стаята, а снимката лежеше спокойно на секцията.

Отворих вратата и внимателно се вмъкнах във всекидневната. Като изключим неразборията, къщата беше красива и определено построена и обзаведена с много пари. Не знаех какво трябваше да търся, но се надявах, че все някъде щях да открия следи за онзи, който бе откраднал нещата ми и бе решил да ме натопи. Защо ли е избрал мен? – промълвих на глас.

– Нима се учудваш? – мъжки глас зад гърба ми едва не ме накара да изхвърча от стаята. Направих крачка назад, като почти се озовах на земята, спъвайки се в дивана.

– Не може да бъде! – ръцете ми се разтрепериха, а белезниците се стовариха на пода – ти….ти си мъртъв! – на крачки от мен стоеше по-жив отвсякога мъжът от бензиностанцията.

– Липсвах ли ти? – мъжът се приближи към мен, неспирайки да се смее – кажи ми, Никол, как така вечно се забъркваш в проблеми, а? – той обходи с поглед дрехите, разпръснати из стаята, а след това взе снимката в ръцете си – красива жена като теб, не бива да бъде непрекъснато в опасност.

– Кой си ти и какво искаш от мен? – бях толкова ядосана, че си представях как разбивам стъклото на земята – аз дори не те познавам!

– Така е, но аз съм чувал доста за теб. Ламсток е твърде малък, скъпа, хората говорят. Навсякъде се носят истории, свързани с теб – остави снимката и направи крачка към мен.

– И какво от това? – отдалечих се от него, бавно насочвайки се към вратата – какво ти даде право да ме намесваш в престъпление?

– Ще разбереш, Никол, ще разбереш всичко.

– Онези двамата са твои братя нали? – не желаех да се забърквам повече, но от друга страна, на всяка цена исках да разнищя тази история.

– Какво? – мъжът се засмя гръмко, а след това избута дрехите ми и седна на дивана – тези глупаци работят за мен. Брат ми лежеше на задната седалка на колата ти, не помниш ли?

– Почакай малко, това е брат ти?

– А ти какво си мислеше? – мъжът се изсмя така силно, че стените едва не затрепериха – че съм възкръснал от мъртвите? Това е Кристофър, ние сме близнаци. Негодникът успя да обере всичко от наследството, винаги е бил по-добрият брат от двама ни. Не беше честно да го оставя да ме прецака.

– Но той ти е брат, как можа да го убиеш? – стоях в близост до вратата, надявайки се полицаите да пристигнат всеки момент. Не бях ги повикала, но се надявах, че ще се сетят да претърсят мястото.

– Не съм го сторил аз. Мат и Фил бяха. Платих им доста, за да свършат мръсната работа.

– А аз? Защо натопи и мен? Кога ще ми отговориш?

– О, ти скъпа, се оказа просто оръжие, появило се на точното място, в точното време.

– Какво искаш да кажеш?

– Следях брат ми, когато те видях да разговаряш с него. В кафето му имаше приспивателно. Щом те забелязах, веднага разбрах коя си. Той го даде на теб и тогава си казах, че нещата се нареждат идеално. За теб се носеха всякакви слухове в Ламсток. Нямаше да е никому учудващо, че си участвала в престъпление, дори ако си го извършила самата ти. Така аз и момчетата щяхме да излезем чисти. Откраднах документите ти и реших, че най-добре би било да се превърнеш в негова любовница.

– Така ли? И защо тогава съм го убила? – скръстих ръце, в очакване на отговора му.

– Нима не се досещаш? Ти си единствената странница тук, напуснала си предишната си къща след странни обстоятелства, а и с твоята репутация, би било нормално да извръшиш нещо подобно. Опитах и се получи, Никол.

– Къде са Мат и Фил? Успяха да избягат от полицията.

– Те нямат работа тук, платих им достатъчно, за да изчезнат незабелязано.

– Не си ли мислил, че могат да те предадат? – гледах мъжа, без да мърдам от мястото си. Полицаите все още ги нямаше и това допълнително ме изнервяше.

– Както ти казах, платих им достатъчно. Всичко това остава за мен, а ти, скъпа, ако аз не те убия сега, ще влезеш зад решетките.

– Не съм ти скъпа! – скочих към дивана, когато Мат и Фил се появиха от другата страна на дневната. Двамата бяха насочили пистолет срещу шефа си, а мен като че ли не ме забелязваха.

– Какво си мислите по дяво… – мъжът, чието име все още не знаех, се изправи и застана, така че тялото му да се скрие зад дивана – нима се обръщате срещу мен? Нали ви платих, какво искате повече?

– Решихме, че не заслужаваш богатството на брат си. Ние с Мат обаче, ще си го поделим.

– И какво, ще ме убиете ли? – мъжът се преструваше на смел, но можех да видя треперещите му във въздуха ръце. Съвсем неочаквано за другите двама, той се хвърли над облегалката и мигом се стовари върху тях. Пистолетът изхвърча от ръката на Фил, докато Мат все още го държеше. Тримата се търкаляха по пода, раздавайки си ритиници един на друг. Мъжът бутна ръката на Мат далеч от себе си, но вместо да го отблъсне достатъчно, го накара да натисне спусъка. Пистолетът изхвърча и тримата застинаха на място.

– Не мърдайте всички! – пореден изстрел профуча край мен и ме накара да изпищя. Полицаите най-сетне бяха дошли. Зак стоеше зад мен с вдигната високо във въздуха ръка и пистолет, насочен към тавана – легнете по корем и сложете ръце на гърба си. Веднага!

Тримата полицаи се приближиха към мъжете на пода, извадиха белезници и един след друг ги закопчаха.

– Нима с теб не се разбрахме нещо? – тонът на Томи бе суров, но в същото време погледът му бе топъл и радостен за това, че бях жива и здрава.

– Съжалявам, трябваше да не бягам, но не можех да стоя и да чакам някой да ме обяви за невинна.

– Ще трябва да се върнеш с нас и да дадеш показания. Сега повече от всякога трябва да говориш. Открихме колата и трупа близо до изхода на селото. Може да се наложи адвокат, но за сега ще се справиш. Тези хора са криминално проявени. Многократно са обвинявани в подобни престъпления и лесно ще докажем отговорността им за това. Спокойно, Никол, всичко ще бъде наред – след това натикаха задържаните в колата и всички потеглихме към участъка.

Е – обърнах се към полицай Томи – явно и днес не ми е писано да се махна от тук.

Той се засмя и отговори:

– А може би не трябва.

Привет, приятели!

Представям Ви разказ 4…

Времето изтича…

Събудих се призори, с ясната идея да се махна. Не ме интересуваше нищо. Колкото и да ми харесваше това градче, бях преживяла достатъчно неприятности, за да искам да си тръгна. След случилото се с Лина, страховете ми се бяха засили, а не можех да си позволя да стигна до лудост. Самата Лина (или Даяна) бе откарана в клиника. Нямах представа какво се бе случило с нея след това, но истината бе, че изобщо не ме интересуваше. Нямах нито силите, нито желанието да се забърквам в неприятности. Трескаво събирах багажа си, а през главата ми препускаха спомени за отминалите дни. Лидия, Лина, Даяна… бях преживяла толкова много неща. Надали щях да мога да забравя. Безброй пъти се бях питала – нима имах нужда от подобни глупости, за да се чувствам жива? Отговорът бе все един и същ, но никак не ми се нравеше. Исках да избягам от себе си, от същността си, от всичко онова, в което с годините се бях превърнала. Без да усетя, бях натикала в куфара си и последните вещи, които ми бяха останали.

А сега накъде? – помислих си. Бях ли готова да се върна в родния си град и да се отдам на скука? Или трябваше да поема към ново приключение? Стига толкова, Никол! – казах си – време е да заживееш нормален живот.

Оставих куфара встрани и изтичах в кухнята. Бях прекарала в Ламсток почти два месеца, но дълбоко в себе си, той вече ми липсваше. Сутрините, посрещнати на верандата с чаша кафе и дългите разходки край реката. Едновременно страшно и толкова вълнуващо. Пуснах кафеварката и вдишах аромата на прясната напитка. Прекрачих прага на къщата, когато влажният ветрец разроши косата ми. Мирисът на реката бе някак по-силен и натрапчив. Седнах на стълбите и поднесох чашата към устните си. Течността бе все още гореща, но не ми пречеше. Една натрапчива мисъл се прокрадна в главата ми. Последна нощна разходка. Бях уведомила хазяина си, че напускам едва преди три дни и макар да го бях направила в последния момент, той бе достатъчно разбран, за да не му дължа нищо. Градчето бе доста посещавана и харесвана дестинация и бях сигурна, че съвсем скоро къщата щеше да се радва на чисто нов наемател.

Целият ден прекарах у дома. Багажът ми бе готов, но жегата бе станала непосносима, затова реших да се скрия на хладно чак до вечерта. Вече бе започнало да се смрачава, когато навлякох чифт дънки и тениска, които грижливи изкарах от куфара си и се отправих към реката. Не възнамерявах да се бавя, но макар всички преживявания, нещо в мен не ми даваше мира. Този град наистина ми действаше като магнит. Магнит, от който на всяка цена трябваше да се отскубна.

Приседнах на любимото си място и вперих замислен поглед в леките вълни, които образуваше реката. Донасяше някаква странна магия със себе си. Наоколо нямаше никого и аз се наслаждавах на последните мигове в Ламсток. Не съжалявах, че си тръгвам. Беше ми мъчно, че нещата се бяха развили така. Исках да остана още, но стресът ми бе дошъл в повече. Изправих се и понечих да хукна, когато усетих странно замайване. Чувствах се някак спокойна и опиянена, сякаш за момент бях изпаднала в транс. Отвсякъде се чуваха гласове. Някои крещяха името ми, други шептяха непознати за мен неща. Въртях се в кръг, а земята се люлееше под краката ми.

Какво ми става? – ако някой ме видеше, щеше да помисли, че съм прекалила с алкохола. Мракът се сгъстяваше, а температурата бе започнала да спада. Обвих раменете си с ръце и се огледах. Все още бях сама в тъмнината, a страхът бавно ме обземаше. Не можех да повярвам на очите си. Два силуета се въртяха около мен и играеха със сетивата ми. После се появи още един, а след това още един. Чувствах се все по-замаяна и изтощена. Кръвта бушуваше в мен, а главата ме болеше. Все още бях на себе си, когато зарових лице в дланите си и побягнах. Бягах през целия път до къщата, усещайки че някой ме преследва. Хванах здраво металната дръжка, когато кракът ми се плъзна встрани и аз политнах към земята. Изругах на глас и бавно се изправих. На пода лежеше бял плик, без подател или каквато и да била информация. Светнах лампата и го отворих. Вътре имаше малък квадратен лист, а дребните печатни букви на него смразиха кръвта ми:

“Не можеш да си тръгнеш….

Не и преди да отмъстиш за мен….“

Коленете ми се подкосиха. Едва бях успяла да се изправя, когато светът отново се залюля под краката ми. Кой можеше да е изпратил бележката? И кой, по дяволите, си правеше шеги с мен? Харесвах този град, но вече ми идваше до гуша от неприятностите, които ми донасяше. Исках час по-скоро да се махна. Хвърлих бележката встрани и отидох в спалнята. Бях твърде уморена и уплашена, за да шофирам, затова реших да почакам до сутринта. Легнах на леглото, без дори да съблека дрехите си и се вслушах в тишината. Всичко бе толкова призрачно и мрачно. Затворих очи, в опит да подремна. Имах нужда от сили за следващия ден. Предстоеше ми пътуване, а дори не знаех къде да отида. Не бях готова да се върна в родния си град, а така и не бях успяла да избера нова дестинация.

Въртях се цяла нощ, когато алармата на мобилния ми ме разтърси. Разтърках очи и се изправих в леглото. Навън слънцето грееше и обещаваше топъл и приятен ден. Отидох в банята, изплакнах лицето си, измих зъбите си и се насочих към всекидневната. Багажът ми беше стоварен там, готов за потегляне. Нямах никакво време за губене. Хвърлих сака в колата и запалих двигателя. С всичка сила натиснах газта и потеглих към изхода на Ламсток. Съцето ми блъскаше в гърдите, а ръцете ми леко потреперваха, стискайки волана.

Толкова харесвах този град и бях така щастлива, когато взех решението да прекарам известно време тук, че сега не можех да повярвам на чувстата, които изпитвах. Не бяха изминали и пет минути, откакто бях тръгнала, когато телефонът ми започна да вибрира. Погледнах дисплея, за да видя номера, но той бе непознат. Отбих леко встрани и вдигнах слушалката.

– Ало! – не се чуваше нищо друго, освен дишане – кой се обажда, чувате ли ме? – някой продължаваше да се шегува с мен и това никак не ми харесваше. Тъкмо бях решила да затворя, когато едва доловим глас раздра тишината.

– Не можеш да си тръгнеш…. не и преди да отмъстиш за мен…. – не успях да определя дали бе мъж или жена. Звучеше странно и някак приглушено. Връзката се бе влошила, чувах силно пръщене в слушалката.

– Кой се обажда? – вече се чувах как крещя – остави ме на мира! – метнах телефона на седалката. Отворих прозореца и вдишах дълбоко влажния въздух. Не знаех какво да правя. Можех ли просто да си тръгна, или трябваше да проверя какво ставаше?

Не, Никол! Заминаваш сега, без да си търсиш белята! – някакъв глас в мен се обади. Взех обратно мобилния и набрах хазяина си. Бях сигурна, че вече е буден.

– Здравей, Никол – звучеше бодро, сякаш е станал от сън преди часове.

– Добро утро, господин Лавин, аз имам един…. – едва бях изрекла думите си, когато ме прекъсна.

– Замина ли си вече? Да не би да има някакъв проблем?

– Да, тъкмо бях тръгнала, когато получих странно телефонно обаждане – замълчах за миг, търсейки точните думи. Беше възрастен човек и не исках да го притеснявам излишно – да ви се е случвало и на вас последните дни?

– Какво имаш предвид?

– Как да ви кажа…. снощи намерих бележка пред вратата, която ме предупреждаваше да не заминавам. А днес – обаждането гласеше абсолютно същото – спестих му информацията с отмъщението, тъй като ми се стори твърде неподходяща за ранните часове на деня – имате ли някаква представа кой може да е това? Ще имате ли скоро нови наематели?

– Нямам никаква представа. Наистина звучи доста странно – гласът му леко потреперваше – за сега не очаквам никого. Пуснах обява, но още никой не се е обадил – замълчах за миг, за да помисля. Нямаше смисъл да се ровя повече в историите на този град. Каквото и да се случваше, нямах никакво желание да се забърквам.

– Добре тогава, господин Лавин. Благодаря ви за всичко, време е да вървя.

– Съжалявам, че напускаш, Никол. Желая ти късмет. Пази се.

– Обещавам. Вие също се пазете. Сбогом, господин Лавин – пуснах телефона в скута си и се загледах в пътя пред мен. Беше празен и сякаш ме приветстваше да тръгна по него. Запалих отново двигателя, когато мобилният отново започна да вибрира. Силно раздразнена погледнах дисплея му. Гневът в мен се надигна.

– Пак ли този номер! – изсъсках. Този път не бе обаждане, бях получила съобщение.

“Трябва да се върнеш и да отмъстиш за мен…“

„Действай, ако не искаш да пострадаш….“

Не можех да повярвам на очите си. Който и да беше, явно не възнамеряваше да престане. Въздъхнах дълбоко и опрях глава в прозореца. Нима наистина не можех да си тръгна? Нима трябваше да се върна в къщата и да отмъщавам за човек, когото не познавам? Да отмъстя на кого и за какво? Въпросите се блъскаха в мен и не ми даваха мира. Превключих на скорост и потеглих обратно. Идеше ми да плача и да крещя. Нима ми липсваше смелост да загърбя заплахите и да продължа? Бях преживяла твърде много, за да знам, че не бива да ги пренебрегвам. Ламсток не бе обикновено градче. Нито пък хората в него….

Паркирах пред къщата и със свито сърце приближих до вратата. Не исках нито да влизам там, нито да оставам, но се налагаше.

Прекрачих прага и незабавно се проснах на дивана. Нямах сили да мисля за нищо. Не исках да отмъщавам за никого…не исках да правя каквото и да било. Единственото, което желаех в този момент, бе да си тръгна и никога повече да не стъпя в Ламсток. Извадих телефона от джоба на панталоните си и го сложих на масата пред мен. Отново бях получила съобщение.

“Имаш 12 часа да разбереш какво се случи с мен и да отмъстиш на виновника. Отговорът е наблизо. Започвай да търсиш“ .

Господи! – помислих си – това да не е някаква игра. Що за луд човек ми пращаше подобни есемеси. Дисплеят светна отново:

“Времето тече….“

Да търся какво, кого? – в главата ми препускаха хиляди въпроси. Опитах да отвърна на съобщението, но телефонът не ми позволяваше. Стоях неподвижно на дивана, без да свалям поглед от малкия екран. Нов есемес дойде след секунди.

“Защо не провериш зад къщата…“

Станах и хукнах към задната врата. Нямаше двор, но тревната площ, която ни разделяше от съседната постройка, не бе никак малка. Спрях се и огледах терена наоколо. Нямах представа накъде да вървя. Бях зарязала телефона на масата. Внимателно стъпих на тревата и обходих с поглед земята под себе си. Само веднъж бях излизала от тази страна и едва сега успях да забележа колко неподдържано бе мястото. Тревата бе неокосено и пожълтяла от силните лъчи на слънцето. Направих няколко крачки, като непрекъснато гледах в краката си. Не знаех какво трябваше да търся, но имах усещането, че се забърквам в поредната опасна игра. Изтичах в хола и грабнах мобилния. Разбира се, имах съобщение.

“Гледай къде стъпваш. Вляво от къщата. Побързай, времето тече!“

Погледнах телефона. Бяха изминали едва петнадесет минути, откакто бях получила предупреждението, но ако трябваше да разкрия какво се бе случило, дори не бях сигурна, че даденото време щеше да ми стигне. Тръгнах наляво, гледайки надолу. Всичко изглеждаше еднакво.

Чакай малко… – прошепнах. Направих две крачки и леко приклекнах. Земята под мен беше на места неотъпкана и обрасла. Закрачих приведена, когато нещо привлече вниманието ми. Бях стигнала до ъгъла на къщата. Пред мен бе нахвърлена трева, която образуваше малка купчина. Приближих се и започнах да ровя. Избутах с крак част от бурените, когато пред мен се откри сравнително наскоро заровена дупка. Забих нокти в пръстта, надявайки се да попадна на нещо. Все повече се паникьосвах, но ако заплахите бяха истина, за мен беше по-добре да продължавам да копая. Бе изминала едва минута, когато пръстите ми докоснаха нещо. Беше хладно и гладко. Издърпах го и едва не политнах назад. Бе увито до половината с кърпа и ми беше толкова познато. Имаше още няколко такива в къщата. Разтворих кърпата и го видях. Беше нож….и беше кървав.

Господи! – извиках. Чувствах се все по-объркана. Страхувах се до смърт. Бях се набъркала в достатъчни бъркотии, за да се замесвам и в това. Решена да се махна, без да обръщам внимание на заплахите, хвърлих ножа в пръстта и изтичах вътре. Изпитах прилив на сила и смелост от взетото решение. Не желаех повече да се поддавам на страха. Който и да беше, умело ме манипулираше. Взех мобилния и отново опитах да изпратя съобщение. Този път се получи. Думите ми гласяха:

„Не ме интересува кой или коя си и не се боя от заплахите ти. Остави ме на мира!“ .

Мигом получих отговор:

„Аз пострадах, защото нямаше кой да ме защити. Моля те, не позволявай да ме нарани отново. Отмъсти за мен!”

Не можех да повярвам на очите си. Защо аз и как изобщо някой бе успял да се добере до номера ми. Нямах намерение да продължавам. Набрах господин Лавин и заговорих направо:

– Трябва да ви кажа нещо – думите ми прозвучаха строго и студено.

– Никол? – хазяинът бе изненадан, че бях все още бях в града – мислех, че вече си заминала? Какво става, момиче?

– Трябва да поговорим, но не е за телефона. Имате ли нещо против да наминете? – задаих дъх в очакване.

– По-добре ела ти. Навън е топло и не бих искал да излизам.

– До десет минути съм при вас – затворих и мигом изхвърчах през вратата.

Къщата на хазяна бе сравнително близо до моята, но сега ми се струваше, че вървя цяла вечност. Макар и седейки у дома, господин Лавин изглежда обичаше да излежда елегантен. Бе облечен с риза и сив, леко захабен панталон. Покани ме да вляза и придърпа към мен един от столовете в кухнята.

– Какво стана, Никол, защо все още не си заминала? – лека усмивка се появи на лицето му – да не би да си решила да останеш?

– Аз …. – дори не знаех от къде да започна.

– Господи, колко съм негостоприемен. Искаш ли чаша вода или кафе?

– Благодаря ви, но бързам. Дойдох да ви кажа нещо, тъй като мисля, че трябва да го знаете – сбърчи вежди и приседна на масата до мен.

– Слушам те.

– В задния ви двор има заровен нож – реших да бъда директна – целият е в кръв. Не искам да се забърквам в това, но мисля, че трябва незабавно да повикате полиция.

– Как го намери? – гласът на хазяина ми бе започнал да трепери. Целият пребледня, сякаш всеки момент щеше да припадне.

– Господин Лавин, добре ли сте? – докоснах ръката му, но той рязко се отдръпна.

– Как го намери? – повтори с все още треперещ глас.

– Онези обаждания, за които споменах… Не ви казах всичко. Имаше заплахи. Предполагам, че е дело на жена. Накара ме да се върна в къщата и да отмъстя за нея. Нямам представа какво се е случило, но тя ме насочи към мястото. Моля ви, кажете ми, имате ли идея какво става?

– Аз – старецът залитна, но масата пое тежестта му – трябва да си вървиш. Не е твоя работа.

– Значи знаете? – извиках – за Бога защо мълчите?! Кажете ми истината!

– Не мога – едва стоеше на краката си – махай се от тук, докато все още можеш. Изчезвай, Никол, спасявай се! Не е трябвало да разбираш за ножа. Вече не си в безопасност.

– Вие шегувате ли се? – гневът бе започнал да излиза – знаете ли кой изпраща тези съобщения? И вие ли сте замесен в това? – въпросите не спираха да изскачат от устата ми. Не знаех какво да направя. Да избягам и никога повече да не се върна, или да остана и да помогна на стареца. Понечих да побягна, когато силна ръка тръшна вратата под носа ми.

– Никъде няма да ходиш! – гласът беше дрезгав а притежателят му стоеше на сантиметри от мен. Бе зад гърба ми и със сигурност ме наблюдаваше – една крачка навън и ще пострадаш – хвана ме за лакътя и ме обърна към себе си. Пред мен стоеше мъж, на не повече от двадесет години. Очите му бяха светлосини и толкова ледени, че изпитах студ. Държеше пистолет, а ръката му дори не трепваше.

– Кой си ти? – измънках – и какво искаш от мен?

– Не е твоя работа – той се отдръпна от мен, все още насочил оръжението в главата ми.

– Как е разбрала? – господин Лавин се изправи и вниматалено се приближи до момчето.

– Нямам представа. Странно е, но някой знае за случилото се. Помогнал ѝ е да намери ножа.

– Господи, трябваше да се отърва от него по-добре, но нямах възможност – мъжът се ядосваше, без да помръдва ръката си.

– Хайде, синко, пусни я да си върви. Няма да каже нищо.

– Да не си полудял! Щом излезе от тук ще отиде в полицията. Не искам да ходя в затвора, дядо!

– Не можем да го крием вечно, Ма̀ртин, трябва да се предадеш. Крих те тук достатъчно време. Тежи ми, не разбираш ли! – господин Лавин изглеждаше изтощен и безсилен да помръдне.

– Какво става тук, по дяволите! – бях възвърнала смелостта си. Бях ядосана, че не ми позволяха да си тръгна.

– Ти да мълчиш! – Ма̀ртин се обърна към мен и изгледа кръвнишки – сядай там и да не си мръднала! – свлякох се на един от столовете и се вгледах в облеклото му. Беше слаб и строен. Носеше дънки и скъсана на места тениска. Краката му бяха боси, а косата – разрошена, като че ли преди минути бе станал от сън – А ти, как може да я поканиш тук. Не осъзнваш ли, че рискуваш? – последното бе отправено към господин Лавин. Не бях и предполагала, че има внук, още по-малко, че живее тук с него.

– Пуснете ме, обещавам, че никой няма да разбере какво съм видяла. Искам да напусна Ламсток. Бъдете спокойни, никога повече няма да се върна – Ма̀ртин дори не ми обърна внимание.

– Как намери ножа? Говори, момиче!

– Някой ми изпращаше съобщения, искаше да отмъстя. Мисля, че е жена. Виж, нямам никаква представа какво се е случило и изобщо не ме интересува. Не желая да се забърквам в това. Пусни ме и обещавам, че никой няма да пострада – Ма̀ртин ме наблюдаваше така, все едно не разбираше езика, на който му говоря.

– Не може да е тя. Не може. Катрѝн е мъртва – говореше по-скоро на себе си, отколкото на мен. Без да усети, бе свалил оръжието и нервно крачеше из стаята – ти лично се отърва от нея.

– Отърва се от нея, нали? – господин Лавин се бе подпрял на стената и дишаше тежко. Виждах, че се чувства зле, но аз самата не смеех да помръдна.

Трескаво обмислях следващия си ход, когато телефонът ми сигнализира за получено съобщение. Ма̀ртин се обърна към мен и впери поглед в ръцете ми. Мобилният бе все още в джоба ми, но бях сигурна, че ще пожелае да го види.

– Дай ми го! – насочил пистолета си към мен, Ма̀ртин направи крачка напред и надвеси глава над моята – дай го веднага! – внимателно бръкнах в джоба на дънките си и му го подадох.

Ма̀ртин пребледня и хвърли телефона обратно в скута ми. Погледнах дисплея – вместо съобщение бях получила снимка. Тя бе на младо момиче, може би на около деветнадесет години. Изглеждаше уплашено и слабо. В очите ѝ се четеше ужас и страх.

– Това ли е Катрѝн? – никой от двамата в стаята не обелваше и дума.

– Не може да бъде! – повтаряше Ма̀ртин – Но как? Как е оживяла, раната беше достатъчно дълбока, за да не е в състояние да оцелее и няколко часа. И как изобщо е намерила телефона ти? – обърна се към мен и ме изгледа със злоба.

– Нямам представа. Не знам нито коя е Катрѝн, нито какво иска от мен. Моля те, пусни ме да си вървя, няма да кажа нищо. Та аз дори не знам какво се е случило – толкова отчаяно исках да си вървя, че сърцето ми се свиваше до неистова болка.

– Не става – изсъска Ма̀ртин. Намерила си ножа, вече знаеш достатъчно, за да ме надушат ченгетата. Няма да ти позволя да избягаш. Съжалявам, малката, но е трябвало да си тръгнеш отдавна.

– Какво говориш? Какво ще правиш с мен? – горещи сълзи потекоха по лицето ми.

– Къде е Катрѝн сега? Да не би да я криеш някъде? – Ма̀ртин не спираше да снове из стаята.

– Не разбираш ли – отвърнах през сълзи – не познавам това момиче и нямам представа за какво говориш – погледнах господин Лавин, който се бе свлякал на пода и едва дишаше. Човекът беше стар, а напрежението от последния час не му се отразяваше никак добре.

– Господин Лавин, как се чувствате? Направи нещо, всеки момент ще изгуби съзнание – погледнах Ма̀ртин. Наблюдаваше дядо си, а по лицето му не личеше и капка тревога.

– Що за човек си ти, за Бога?

– Млъкни, че ще убия и теб.

Не можех да издържа повече. Трябваше да направя всичко по силите си да избягам. Този младеж бе извършил престъпление и рано или късно щеше да плати за него, но не възнамерявах точно аз да се превръщам в поредната жертва. Бях едновременно изплашена и решена да действам. Внимателно взех мобилния от скута си и го запратих пред себе си. Ма̀ртин се извърна, когато се хвърлих отгоре му, като че ли бях някакво диво животно. Закрих очите му с ръце, докато върха на обувките ми се забиваха безмилостно в гърба му. Пистолетът изхвръкна напред, но Ма̀ртин бе по-силен отколкото изглеждаше. Отблъсна ме от себе си, като ме стовари на земята. Пристисна ме силно, не ми позволяваше да помръдна.

– И ти ли ще ми съзадаваш неприятности, Никол? Катрѝн така и не се научи да ме слуша, затова и си понасяше последствията – той се изсмя зловещо и грабна пистолета. Направи крачка към мен, сетне се наведе и го долепи го главата ми. Сърцето ми прескачаше като лудо. Нима наистина щеше да убие и мен? Нима ми предстоеше да умра по този начин?

– Свали пистолета! – бях толкова разстроена, че не бях обърнала внимание на жената, стояща на сантиметри от мен. Беше гордо изправена и държеше малък пистолет, насочен право към Ма̀ртин. Не виждах много добре, но приличаше на момичето от снимката. Сигурно бе Катрѝн.

– Трябваше да си мъртва, глупачке такава! – и двамата стояха неподвижно с насочени оръжия един към друг.

– Но не съм, нали? Така и не успя да се отървеш от мен. Ти си некадърник, Ма̀ртин. Дори не прикри добре следите си. Ще ти го върна, негоднико! Ще си платиш за всичко, което ми причини в онази къща!

– Заслужи си го! Не го отричай! Никога не ме слушаше, правеше каквото си искаш. Не уважаваше нито мен, нито връзката ни! – Ма̀ртин ставаше все по-ядосан.

– Ти си болен! Винаги си бил! За всяко нещо ме биеше и дори не ми позволяваше да излизам. Горкият господин Лавин, успя да погубиш и него. Старецът просто не посмя да те предаде в полцията, тъй като си единственият му останал роднина – Катрѝн се приближи до него, без да сваля пистолета от височината, на която го държеше. Наведе се и постави пръст на врата му – диша, но изглежда е припаднал.

Тя се изправи и се приближи към мен.

– Браво на теб, Никол, изглежда нещата, които подочух за теб, наистина са верни.

– За какво говориш и защо изобщо ме въвлече в това? – обърквах се все повече и повече.

Катрѝн пристъпи по-близо до мен, като не спираше да се цели в лицето на Ма̀ртин.

– Ламсток е малък, научаваш всичко, което пожелаеш. Хората говорят за теб, нима не знаеш? – погледът ѝ бе някак предизвикателен и смел.

– Какво искаш? – бях започнала да губя търпение.

– Преди теб аз живях в тази къща. Престоят ми там бе най-големият кошмар в живота ми – погледна Ма̀ртин, който не помръдваше – Беше толкова ревнив и контролиращ живота ми. Исках да избягам, но той все ме пазеше, като че ли бях някакъв затворник. Един ден откачи и едва не ме уби. За щастие старецът се появи и ми помогна. Ма̀ртин бе твърде изплашен и изпаднал в шок, за да реагира на всичко, което се случваше. Сега си станал по-смел, нещастнико! – Катрѝн се усмихваше налудничаво.

– Нищо не разбирам. Къде си била до сега и защо ме намеси?

– Старецът ме откара в болница, а аз се заклех да не се обаждам в полицията. Трябваха ми няколко месеца, за да се възстановя от раната. Бяха ми нужни доста лъжи, с които да обясня на лекарите от какво бе прободната рана в корема ми. Бях решена на всичко един ден да отмъстя на Ма̀ртин за онова, което ми причини. Мотая се тук от известно време и чувам разни неща. Трябваше ми някой, който да започне делото ми, а ти бе идеалният човек за това – смела и безразсъдна, точно като мен. Неприятностите те привличат.

– Ти си луда! Всички тук сте луди! Пуснете ми да си вървя. Трябва да повикаме линейка иначе господин Лавин ще умре.

Едва бях успяла да изрека тези думи, когато Ма̀ртин се хвърли върху Катрѝн и с един замах я повали на земята. Пистолетът излетя от ръцете му, опитвайки се да изстръгне нейното оръжие. Катрѝн заби нокти в лицето на противника си и раздра дясната му буза. Кръвта шурна от лицето му, капейки по пода.

– Спри се, глупачке! – Ма̀ртин крещеше и триеше лицето си – Катрѝн риташе с крака и го налагаше с юмруци.

– Миналият път не успях да те убия, но сега ще го направя, чуваш ли ме!

Стоях неподвижно до тях и не смеех да помръдна. Исках да ги разтърва, но можеха да ме застрелят. В този миг някой едва не изкърти вратата, нахлувайки в къщата.

– Полиция! Не мърдайте!

Ма̀ртин и Катрѝн не обърнаха никакво внимание. Бяха толкова заслепени от собствената си омраза и жажда за мъст, че дори не реагираха.

– Спрете веднага! Ръцете на гърба! – единият от мъжете беше доста едър и висок. Освен с оръжието си, можеше да всее респект само с поглед.

Пръв освободи хватката си Ма̀ртин, който отдавна бе изпуснал пистолета. Катрѝн лешеже до него, уморена и също обезоръжена. Изглеждаше по-скоро изненадана, отколкото уплашена. Вероятно все още бе в шок.

– Задържани сте за опит за убийство! – полицаят се обърна към двамата.

– Какво говорите, нищо не съм направила? – Катрѝн бе започнала да буйства.

Едва им бяха сложили безлезниците, когато се досетих.

Ами господин Лавин? Къде беше той?

– Извинете – обърнах се към по-едрия от двамата – кой ви повика?

– Не знам, колегите казаха, че бил възрастен господин. Имате ли представа къде е?

– Беше тук до преди малко в безсъзнание. Трябва да е някъде наоколо.

– Ще го намерим, госпожице, но трябва да дойдете с нас в участъка за показания.

– Разбира се, но нека първо го потърся из къщата, става ли?

Преди да успее да ми отговори, господин Лавин се появи иззад гърбовете ни, едва ходейки и носейки със себе си малка рамка за снимка.

– Добре ли сте, господине? Нуждаете ли се от линейка?

– Ще ме задържите нали?

– Нека първо ви прегледат, после ще дадете показания. Не се напрягайте.

Господин Лавин изпусна рамката и се стовари на земята, отново загубил съзнание.

Няколко часа по-късно вече стоях на верандата и мислех за кошмарния ден, който бях преживяла. Ма̀ртин и Катрѝн бяха задържани и нямах представа какво щеше да се случи с тях, но така или иначе, не ме интересуваше. Разказах всичко на полицаите и слава Богу, не останах засегната по никакъв начин. Ножът го нямаше, а след няколко часа аз щях да напусна завинаги Ламсток. Господин Лавин бе признал за укриването на внука си, но поради разклатеното му здраве, вероятно нямаше да бъде задържан. Вече нищо свързано с това място не ме вълнуваше. Нито хората, нито разходките край реката. За цялия си престой тук бях преживяла истински ужас. Часът бе почти десет вечерта и бях твърде уморена, за да пътувам. Влязох в спалнята си и седнах на ръба на леглото.

Само още няколко часа – казах си – само няколко часа и изчезвам оттук завинаги.

Едва бях затворила очи, когато получих ново съобщение…

“Времето изтича…“

Здравейте, скъпи приятели!

Ето го и разказ 3…

Призрачно усещане

Последните няколко дни бяха наистина напрегнати за мен, затова реших да се отдам на изцяло заслужена почивка. Цялото пътуване бе една голяма ваканция, но имайки предвид нещата, които ми се бяха случили, не можех да кажа, че бях мечтала точно за това. Защо не напусках Ламсток? Ами…тук просто ми харесваше.

Колкото и странности да ми се случваха и макар да се бяха опитали да ме убият, все още не бях готова да напусна града. Имах нужда да науча повече за него. Магията тук ме опияняваше и ме караше да се чувствам желана. Обичах всяка част от Ламсток, която бях видяла. Не че бе кой знае колко голям, но все още имаше места, които с нетърпение очакваха от мен да ги открия.

Към девет часа вечерта излязох на поредната разходка из тихите улички на града. Времето бе топло и приятно. Лекият ветрец галеше лицето ми, ноздрите ми се изпълваха с острия мириз на реката. Бях на път да завия надясно от нея, когато силен призив за помощ ме накара да застина. Стоях без да помръдна, когато зърнах нечия ръка да се протяга над водата.

– Мили Боже, някой се дави – затичах се напред и без да му мисля, сабух сандалите си и се хвърлих в хладните води на реката. Тъмнината не ми позволяваше да виждам много, но виковете на давeщия се, успяваха да ме насочат. Беше момиче. Подаваше се на повърността и отново се потапяше. Беше тиха нощ и нямаше вълнение, но тя изглежда не умееше да плува. Хванах я за кръста и я придърпах към себе си.

– Успокой се, държа те! – опитвах се да ѝ говоря, но тя не спираше да крещи.

Измъкнах я внимателно, като внимавах да не падна. Под краката ми се хлъзгаше. Сложих момичето да седне и изстисках косата си.

– Добре ли си? Не знам какво можеше да стане, ако не бях минала от тук по това време?

– Мисля, че да – тя се закашля, а след това се просна по гръб на земята – благодаря ти!

– Няма защо. Между другото, аз съм Никол. Постой малко така, сигурно си доста изтощена. Може би трябва да те закарам в болницата.

– Не – отсече – в никакъв случай, добре съм.

– Сигурна ли си. За малко да се удавиш. Как е името ти?

– Лина. Казвам се Лина.

– Приятно ми е, Лина?

– На мен също – подаде ми ръката си, която не спираше да трепери.

– Какво се случи, как се озова във водата?

– Ами аз – тя извърна глава от мен и се загледа пред себе си.

– О, не! Не ми казвай, че си искала да…но защо, толкова си млада?!

– Трябва да вървя, Никол. Благодаря ти отново.

– Но Лина… – гласът ми звучеше остро – ако си искала да посегнеш на живота си, как да съм сигурна, че няма да опиташ пак. Имаш нужда от помощ – не че беше моя работа да се бъркам в живота ѝ, но след като я бях спасила веднъж, трябваше да направя всичко по силите си, за да не се налага да я спасявам отново.

– Моля те, искам да си вървя – тя се изправи бавно, а след това ме прегърна. Бе висока колкото мен, но бе твърде тъмно, за да успея да видя ясно лицето ѝ.

– Така да бъде, но нека поне те изпратя до дома ти. Живееш наблизо предполагам.

– Да, градът не е голям – засмя се.

Вървяхме около пет минути по една от китните улички на Ламсток, когато пред нас се откри малка двуетажна къща. Изглеждаше западнала, дори приличаше на запустяла. Лина така и не пожела да разговоря с мен. Не я винях, та тя дори не ме познаваше.

– Е, аз съм тук, вече можеш да си тръгваш.

– Сама ли живееш? Мога ли да вляза за момент, бих искала да се уверя, че те оставям в добри ръце – знаех, че може би проявявам прекално голяма настоятелност, но не исках да пострада.

– Извини ме, Никол, но наистина не е моментът за това – тя като че ли се разтепери още повече – родителите ми сигурно спят, дори не знят, че съм излязла. Обещавам ти да се прибера и да си легна, без да правя повече глупости – гласът ѝ бе започнал да заеква.

– Наистина ли ще го направиш? – на фона на уличната лапна, успях да видя лицето ѝ. Изглеждаше измъчено и бледо. Очите ѝ бяха зелени и доста зачервени, като че ли бе плакала с часове.

– Да – усмихна се плахо, а сетне се насочи към входа на къщата.

Тъкмо се отдалечавах, когато Лина се провикна зад мен.

– И, моля те …не споменавай на никого за случилото се тази нощ. Ламсток е малък и всичко се разчува.

– Няма, обещавам – извърнах глава и тръгнах към дома си.

Докато миех косата си, не спирах да мисля за Лина. Какво я бе подтикнало към подобно действие и защо се бе притеснила толкова, когато я заведох пред дома ѝ. Приключих с къпането и се насочих към кухнята. Направих от любимия си ментов чай, седнах на дивана и придърпах лаптопа в краката си. Нещо ме глождеше и нямаше да мога да заспя, докато не разбера какво бе то.

Написах името на Ламсток в търсачката, като добавих още няколко ключови думи. Показаха се четири статии, като една от тях ме накара да настръхна. Оставих чая встрани, за да не го разлея и мигом се зачетох:

„От снощи е в неизвестност двадесет и девет годишно момиче. Има съмнения за удавяне в река Полман, тъй като връхната ѝ дреха е била открита на повърхността на водата няколко часа след изчезването ѝ. Младото момиче живеело единствено със сестра си, за родителите властите не са успели да намерят никаква информация. Не са могли също така да осъществят контакт и със сестрата. За сега младото момиче се води в неизвестност, търсенето ще продължи и през следващите дни“

Не можех да повярвам на очите си. До статията имаше снимка. На нея чаровно се усмихваше красиво момиче с руса коса и зелени очи, блестящи като бисери. Макар усмивката, лицето ѝ изглеждаш бледо и някак изпито. Момичето бе истинско копие на Лина.

Дъхът ми спря, когато прочетох надписа под снимката.

Датата на статията бе от преди четири месеца, а под нея, с малки черни букви бе изписано името Лина ….

Не можех да откъсна очи от компютъра. Мислите се блъскаха в мен и не ми даваха мира. Коя беше Лина и защо бе обявена за изчезнала? Това ли бе наистина тя и защо нямаше новини, че е намерена? Въпросите не спираха да се зараждат. Ами ако е мъртва и не са споменали нищо повече? – помислих си. Но как…та аз я видях? – говорех на себе си и не спирах да чудя.

– Има само един начин да разбера – отсякох и побягнах към дома ѝ.

Къщата изглеждаше все така тъмна и неприветлива, както я бях заварила предишния път. Никак не приличаше на дом, по-скоро имаше вид на отдавна изоставена постройка. Качих се на верандата и застанах с лице към вратата. През прозорците не се виждаше нищо. Ако Лина казваше истината и родителите ѝ спяха, щях да се почувствам зле, че ги будя толкова късно, а и бях обещала да не казвам на никого за случилото се. Но нещо ми подсказваше, че има нещо повече. Отидох до вратата и почуках, но нищо не се чуваше. Почуках отново, но къщата бе все така потънала в мрак.

– За Бога – въздъхнах – тук няма никого. Не мога да повярвам – зарових лице в шепите си и задишах дълбоко. Бях едновременно ядосана и притеснена. Нямах какво повече да търся там, прескочих наведнъж стъпалата и побягнах с единственството желание час по-скоро да заспя. Пътят към дома ми минаваше през брега на реката. Времето бе все така приятно и спокойно. Вятърът бе утихнах изцяло, а луната грееше и осветяваше повърхността на водата. Беше още по-красива на фона на нощта. За миг бях забравила случилото се преди няколко часа, когато странен шум привлече вниманието ми. Пристъпих няколко крачки напред, като внимавах да не се подхлъзна и тогава я зърнах отново.

– Лина! – развиках се – Лина! Подаваше се над водата и едва се задържаше. Този път не чувах викове, като че ли бе спряла да се бори. Скочих в реката и с всички сили я завлякох на брега. Погледът ѝ бе празен и някак невиждащ.

– Лина, чуваш ли ме? – лицето ѝ бе дори по-бледо от преди. Цялата трепереше, забила поглед в небето – погледни ме, за Бога! – нямах друг избор, освен да я ударя. Плеснах лицето ѝ, като не спирах да крещя, но тя не реагираше.

– Ще извикам линейка – затърсих телефона си, но от него нямаше и следа. Толкова набързо бях влязла в реката, че го бях забравила в панталоните си и навярно бе изпаднал във водата – по дяволите! – изругах – трябваше да го оставя у дома, сега какво ще правя! – повдигнах главата ѝ и насочих погледа ѝ към мен. Сякаш бе изпаднала в транс. Дори не ме забелязваше.

– Лина, погледни ме… – шепнех в лицето ѝ и се надявах да ме чуе. Очите ѝ потрепнаха и тя ме погледна. Беше изтощена и толкова изпита.

– Никол? Какво? Къде съм, какво става? – Лина изглеждаше уплашена и объркана. По всичко личеше, че няма никаква представа къде се намира.

– Ти трябва да ми кажеш. Какво си мислиш, че правиш? Колко пъти трябва да скачам след теб? – не бях забелязала, но тонът ми се бе повишил.

– Моля те, остави ме, трябва да вървя – тя понечи на стане, но аз я бутнах назад.

– Не! – изкрещях – този път няма да те оставя така. Ходих до вас, но никой не ми отвори. Не живееш с вашите нали? Кажи ми какво става, Лина? Коя си и ти защо правиш всичко това?

– Нищо няма да ти кажа! – бях я хванала толкова силно за китките, че подскочих назад, когато заби коляно в бедрото ми.

– Спасявам живота ти за втори път, дължиш ми го! Идвам до вас и няма да те оставя, докато не ми кажеш къде са вашите! – отпуснах ръцете ѝ и леко се изправих – а и онази статия… – едва успях да изрека тези думи, Лина ме бутна назад и заби юмрук в лицето ми.

Когато се свестих, лежах на тревата, а носът ме болеше. Докоснах го с пръст, лепкавата кръв ме замайваше. Не можех да повярвам как бе успяла да ме зашемети. Лина бе избягала без никакво обяснение. Вече нямаше съмнение – тук ставаше нещо и тя изглежда нямаше намерение да ми каже. Изправих се ядосана и се запътих към вкъщи.

Свлякох мокрите си дрехи и се пъхнах под душа. Беше топло, но оставих горещата вода да се стича по мен в продължение на няколко минути. Облякох чисти дрехи и се проснах на дивана. Имах нужда единствено от чаша вино и сън, за да забравя. Отпих глътка от червената течност и изпънах крака си напред. Бях оставила компютъра си включен, когато го взех в скута си и отворих търсачката. Едва не изпуснах чашата на пода, когато видях новината изписана на екрана му.

„От тази нощ е в неизвестност двадесет и осем годишно момиче. Има съмнение за удаване в река Полман. За сега нямаме друга информация, освен че мобилният ѝ телефон е бил открит на дъното на реката. Момичето не е местно, а властите правят всички по силите си да установят контакт с близките ѝ. Разследването ще продължи и през следващите дни“

– Мили Боже – покрих устата си с ръка и замръзнах.

Вече не се споменаваше изчезването на Лина…сега ставаше дума за мен…..

Отместих компютъра встрани и въздъхнах дълбоко. Не знаех какво да мисля, бях като попарена. Как изобщо бе възможно това? – чудех се. Под статията нямаше автор, нито каквато и да било друга информация. Кой ли пишеше местните новини? – разсъждавах на глас, а паниката постепенно ме обземаше. Погледнах екрана отново, статията бе още там и смразяваше кръвта ми. Скочих от дивана и закрачих из стаята. Сърцето ми блъскаше лудо в гърдите, сякаш въздухът не ми достигаше.

– Господи – прошепнах – нямам дори мобилен телефон, за да се обадя на някого. В какво се забърках отново… гласът ми звучеше отчаяно – това трябва да е някаква шега – не спирах да повтарям. Една мисъл проблесна в главата ми. Не ме интересуваше коя бе Лина и с кого точно живееше, но трябваше на всяка цена да говоря с нея, дори да ми се наложеше да нахлуя в дома ѝ.

Пет минути по-късно вече вървях към реката. Минаваше един след полунощ и Ламсток изглеждаше толкова тих и безлюден. Мракът ме обгръщаше като зловещо наметало. Страхът все повече се разпалваше в мен. Спрях за миг и погледнах реката пред себе си. Все така спокойни, водите ѝ блестяха и сякаш ме приветстваха.

– Има съмнения за удаване в река Полман… – прошепнах едва доловимо – думите искряха в ума ми, светеха като огромни, неонови табели. За миг бях потънала в мисли, когато нечие тяло се хвърли върху мен и ме събори във водата. Борех се за въздух, докато силна ръка пристискаше главата ми. Паниката ме обземаше до лудост. Ритах с крака, за да докосна дъното, но реката бе твърде дълбока, за да го достигна. Някак извърнах тяло встрани и избутах нападателя. Подадох лицето си навън и се закашлях. Водата бе все така спокойна, сякаш в нея нямаше никого. Някой се бе опитал да ме удави, но от него не бе останала и следа. Потопих се обратно и отворих очите си. Лина се носеше пред мен в абсолютна безтегловност. Ръцете и краката ѝ бяха разперени, очите ѝ – широко отворени, като че ли бе видяла призрак. Заплувах към нея и я хванах през кръста. Едва успях да измъкна и двете ни, когато я проснах на земята и се строполих в краката ѝ. Бях толкова изтощена и объркана. Емоциите напираха в мен и търсеха път да изскочат. Лицето ми се покри със сълзи, тялото ми се гърчеше в тъмнината.

Нещо се размърда зад мен и докосна главата ми.

– Никол? – гласът на Лина раздра тишината – добре ли си, Никол?

– Ти ли… – беше ми трудно да дишам и говоря – ти ли се опита да ме удавиш?

– Аз … – тя заекваше не по-малко от мен, ръката ѝ трепереше на челото ми – не знам какво стана – тя се разплака неудържимо и приклекна над мен – нещо се случва с мен тези дни, не съм на себе си – тя хлипаше и дишаше накъсано – все едно не съм аз.

– Не разбирам – изправих се и я погледнах – изглеждаше също толкова бледа, колкото и преди. Лицето ѝ бе измъчено и тъжно – има неща, които трябва да ми обясниш – тя се загледа пред себе си и сведе глава надолу. Знаех, че разбира какво имам предвид, но ѝ бе трудно да започне да говори.

– Нека отидем у нас. Налага се да видиш нещо – изненадана от реакцията ѝ, кимнах с глава и двете се запътихме към дома ѝ.

Къщата бе тъмна и все така неприветлива. Лина отключи вратата и ме покани във всекидневната. Не бе включила осветлението и единдствената светлина идваше от уличната лампа.

– Лина, добре ли си? – хванах ръката ѝ и я дръпнах навън.

– Да, просто – замълча за миг и се загледа в тъмнината – никой не е влизал у нас, откакто… влез, ще ти покажа.

Тя запали лампите и пристъпи напред. В стаята нямаше много мебели, само голям изхабен диван, ниска дървена масичка и висока етажерка. По нея бяха наредени една до друга няколко снимки, както и други дребни неща. Приближих се към нея, когато Лина застана до мен и посочи една от снимките. Виждаха се две еднакви момичета, досущ като Лина. Взех я в ръката си и внимателно я огледах. Бяха като две капки вода и лицата им грееха. Бяха облечени с едни и същи дрехи и изглеждаха щастливи.

– Значи имаш сестра? – обърнах се към Лина и оставих снимката на рафта.

– Имах – прошепна тя и се отправи към дивана.

– Съжалявам, ще ми разкажеш ли? – направи ми знак да седна до нея и въздъхна. Очите ѝ се напълниха със сълзи, болката и умората бяха изписани на лицето ѝ.

– Цял живот съм живяла с идеята, че съм единствено дете – започна тя – до преди няколко месеца, когато нашите ми казаха за Даяна.

– Къде е била през цялото време?

– Била е отвлечена като дете. Не помня нищо от онова време, тъй като се е случило, когато сме били едва на три години. Похитителите били младо семейство, които не можели да имат деца. Толкова много го искали, че загубили ума си от мъка и един ден откраднали сестра ми от улицата. Сещаш се… – тя ме погледна за миг и изкриви устни в усмивка – майка ми се обърнала само за момент и …

– Разбирам – виждах колко сила ѝ трябваше да говори.

– Години не знаех за това. Винаги съм се чудила защо са толкова тъжни и нещастни. Като единствена останала при тях, те ме глезеха и ми позволяваха всичко. Никога не се бях замисляла за причината. Едва тогава разбрах. Компенсираха загубеното, давайки всичко на мен. Години наред са я търсили, но безуспешно. Онези хора избягали в друга държава и се покрили толкова добре, че така и никой не успял да ги намери.

– Какво се случи после?

– Един ден тя се върна и нашите ми разкаха всичко. Случи си преди няколко месеца. Все още не мога да забравя момента, когато я видях на вратата. Едва не припаднах. Да видя момиче, досущ като мен. Беше разбрала за отвличането и някак ни беше открила.

– А какво стана с похитителите?

– Заловиха ги, слава Богу – кимнах с глава и продължих да я слушам.

– Даяна изглеждаше възпитано и добро момиче. Изглежда онези хора са се държали добре с нея, но са били доста бедни. В началото бяхме щастливи заедно. Радвахме се на присъствието си и на това да бъдем семейство, но с времето тя стана завистлива и ядосана. Натрупаният гняв за всичко, което съм имала, я накара да ме мрази.

– Какво стана с нея, Лина?

– Удави се в реката. За нея е статията, която си видяла.

– Но как така? Там пишеше твоето име.

– Когато пуснаха статията, всички мислеха, че съм аз. Никой не знаеше за Даяна.

– Нима не са я виждали с теб?

– Не искахме да се разчува. Преместихме се в Ламсток преди две години. Тук никой не знаеше за случилото се, мислихме да го запазим в тайна поне за известно време. Даяна беше резервирана и уплашена. Бе израстнала без приятели, държана непрекъснато затворена вкъщи. Изглежда похитителите са се страхували да не бъдат открити. Но не е само това, Никол.

– Как така? – намръщих се.

– Опита се да ме убие. Намрази ме дотолкова, че пожела да убие собствената си сестра. На моменти в нея имаше нещо, което ме смразяваше. Изпитвах страх, дори понякога ужас. Често погледът ѝ блуждаеше, казваше, че вижда и чува някакви неща. Не ѝ повярвах. От двете ни аз бях рационалната, реалистичната, здраво стъпилата на земята. Един ден просто полудя и ме бутна в реката. Този ден не беше като другите. Валеше дъжд и имаше вълнение. И тя като мен не можеше да плува. Аз успях да се спася, но не и тя….

– В статията пишеше, че са намерили дрехата ѝ.

– Тя беше моя. Родителите ми излъгаха, че съм била аз.

– Но как никой не е разбрал, че си жива?

– Веднага се преместихме. Наложи се да избягаме – все повече се обърквах.

– Чакай малко? Какво правиш тук тогава и къде са родителите ти?

– Починаха – тя се разплака и зарови лице в шепите си – не бяха никак млади, не можаха да понесат загубата на Даяна. Беше твърде болезнено за тях да го изживеят отново. За мен е трудно да продължа напред, върнах се, за да се справя, да простя на себе си за всичко, което се случи.

– От колко време си тук?

– Около седмица.

– Не ми каза най-важното. Това ли те накара да посегнеш на живота си?

– Не знам как да ти го обясня, но… – беше се успокоила за момент – не помня нищо, докато ти не ме извади от водата. Сякаш нещо ме контролираше, просто не бях аз.

– О! – засмях се – извинявай но, нали няма да ми кажеш, че мъртвата ти сестра близначка се е вселила в теб и те е подтикнала към самоубийство? – тя извърна глава, сякаш се срамуваше – Хайде, Лина, нали беше рационална.

– Почувствах я, Никол. Когато се съвзех, можех да усетя, колко близо е била до мен.

– Господи, какво ли още ще чуя в този град…. – промърморих, но Лина не ме чу.

– Добре, и защо е искала да го направи?

– За да ми отмъсти разбира се. За това, че тя бе тази, която умря. Затова ме накара да убия и теб, защото ме спаси и то не веднъж. Сега мрази и двете ни – не можех да повярвам на ушите си – А статията? Кой написа статията за мен и моето изчезване в Полман?

– Аз…исках да те сплаша, за да те накарам да спреш. Исках да те предпазя. Затова дойдох в Ламсток, за да се справя сама с чувствата си. Даяна е още тук и аз съм длъжна да ѝ помогна. Тя трябва да намери покой. Дори и мъртва, тя не спира да ме мрази и да иска да ме нарани.

– Що за лудост е това? – станах и закрачих из стаята – и какво ще направиш?

– Ще ѝ дам това, което иска – застинах на място.

– Нали не мислиш да…

– Да, Никол. Тя ме иска мъртва.

– Не можеш! – извиках – няма да ти позволя.

– Ще го направиш, Никол – погледът ѝ ме смрази – дори ще ми помогнеш.

Половин час по- късно…..

Опитах да избягам от Лина, но тя ме настигна и блъсна в реката. Сега двете се борихме за живота си. Каква ирония – мислех си, докато въздухът бавно се изплъзваше от дробовете ми. Аз се борех да живея, а тя бе готова да умре заради сестра си. Що за саможертва бе това? Лина се оказа силно момиче. Държеше ме здраво и ми бе твърде трудно да се освободя. Стискаше ме за врата и с всичка сила ме душеше. Студената вода пронизваше тялото ми, погледът ми бе замъглен. Извих глава назад и с последни сили я стиснах за гърлото. Не знам с коя от двете се борех, но бях на готова на всичко, за да се спася. Не виждах добре, но усещах погледа ѝ върху себе си. Не можех да издържам повече, силите ме напускаха с всяка изминала секунда. Стиснах врата ѝ, докато не започна да се гърчи в ръцете ми, цялото ѝ тяло се тресеше. Тя отпусна хватката си и бавно се понесе надолу. Изплувах над водата и жадно поех глътките въздух.

– Не мога да я оставя там – казах си. Гмурнах се отново и извадих Лина на брега. Нямаше пулс, нито каквито и да било признаци на живот, но лицето ѝ изглеждаше по-жизнено отвсякога. В миг тя отвори очи и ме накара да извикам.

– Здравей, Никол – усмивката ѝ бе някак зловеща и изкуствена.

– Лина! – приближих се до нея и повдигнах главата ѝ – добре ли си?

– Лина я няма – тя се засмя. Смехът ѝ ме накра да настръхна – но аз съм тук – усмивката не слизаше от лицето ѝ – казвам се Даяна….