Привет, приятели!

Ето го и разказ 8:

Нежива среща

Събудих се с леко главоболие. Погледнах телефона си, часът бе седем и половина. Обикновено не ставах толкова рано, но откакто се бях съгласила да работя с детектив Макс, задълженията ми започваха от рано сутрин. Изхлузих се от леглото, навлякох набързо домашните си дрехи и се отправих към кухнята за чаша кафе.

– А, вече си станала! – бодро поде Макс. Току-що ми съобщиха новия случай, по който трябва да работим. Не съм си и представял, че ще разследвам подобно нещо – Макс звучеше така ентусиазирано, сякаш бе дете, на което му предстоеше да посети увеселителен парк, а не детектив, на когото му се налага да залови престъпник.

– Добро утро и на теб – отвърнах, държейки главата си с ръце, без да обръщам особено внимание на думите му.

– Някой не е спал добре, а? – той ми подаде чаша с кафе, от която все още излизаше пара.

– Боли ме глава. А ти какво? Цяла нощ ли не си мигнал? – детективът се настани на дивана пред телевизора и вдигна краката си на креслото пред него.

– Нещо такова, – отвърна, мръщейки се – все още ми е трудно да асилимирам информацията.

– Е, кога мислиш да изплюеш камъчето? – завъртях очи, а след това отпих голяма глътка от кафето. Беше така вкусно и ароматно. Настаних се до него и зачаках да започне да говори.

– Искам да видиш това – Макс се пресегна за компютъра си. Отвори познатата за мен папка с документи и поклати невярващо глава.

На снимките се виждаха хора, на пръв поглед без никакви белези от насилие. Изглеждаха по-скоро заспали или изгубили съзнание. Погледнах детектива въпросително и той продължи.

– Раните им са само по врата, не забеляза ли? Две малки дупки.

– Никога не съм предполагал, че ще кажа подобно нещо, но възможно ли е да са от ухапване? – приближих лице до монитора, когато наистина забелязах следите.

– Не знам – отвърнах – ако беше така, нямаше ли да са повече. Това изглежда различно. Да не би да искаш да кажеш, че убиецът хапе до смърт жертвите си? – в тона ми се четеше лека насмешка.

– Не разбираш, Никол! От телата им е източено голямо количество кръв. Няма следи от никакво друго наисилие, освен белезите по шията. А най-интересното е, че убиецът просто изчезва мистериозно – Макс стана от дивана и застана прав пред мен – Схващаш ли? Появява се и се изпарява от нищото.

– Ще те попитам нещо, става ли? – той въздъхна дълбоко, все едно вече знаеше какъв ще бъде въпросът ми – вярваш ли в…сещаш се… в свръхестественото? – той поклати глава, но веднага отговори.

– Не, и сега не мога да повярвам. Трябва да има логично обяснение, за да пипнем този нещастник.

– Къде е станало последното убийство?

– Тук, на входа на Ламсток, в гората. Открити са момче и момиче, на двадесет и две и двадесет и една години. Мои колеги са разпитали приятелите им. Връщали са се от купон. Защо са минали през гората, можем само да предполагаме.

– Хм… – измънках – признавам. Тук започва да става доста интересно.

Петнадесет години по-рано…

Дани беше на тринадесет години, когато се случи това и беляза живота му завинаги. Живееше с родителите си в къща в едно съседно градче на Ламсток. От малък Дани знаеше, че баща му, Виктор, не бе добър човек. Малтретираше майка му, а след това просто изчезваше, без да се появявя с дни. Точно това се бе запечатало най-много в съзнанието му. Внезапното появяване и изчезване на баща му, ей така, от нищото. Все едно просто се материализираше в пространството. Винаги изглеждаше изпит и някак уморен. През деня не се вясваше, а вечер, след насилието върху жена си, мигом се изпарявяше без да каже и дума. Един ден, докато успокояваше майка си, Дани видя следи от ухапване по врата и. Това го озадачи, но си замълча. Той бе здраво стъпило на земята, умно момче, което намираше логично обяснение за всичко, но освен това, бе отворен към света и неговите странности. Една нощ, когато баща му си бе вкъщи, все така блед и изтощен, Дани се скри зад вратата на всекидневната и притаи дъх, за да го наблюдава. Майка му, Марина, влезе в стаята и доколкото Дани успя да види, се насочи към кухнята. Чуваше се тракане на чаши и чинии. Виктор мина покрай вратата, сетне се приближи до Марина и застана зад гърба и. От дъха му се усещаше мирис на алкохол. Дани открехна леко вратата на всекидневната и надникна незабелязано. В този момент животът му се преобърна наопаки. Предстоеше да стане свидетел на нещо, което не бе помислял дори и в най-смелите си фантазии.

Виктор обърна рязко Марина към себе си и я погледна в очите. От мястото, на което беше, Дани можеше да види изражението на майка си. Изгледаше някак замислено, а погледът и се рееше в нищото. Миг по-късно Виктор доближи съпругата си до себе си и заби лице в шията и. Вече не се чуваше нищо. За Дани сякаш светът бе застинал на място.

Не може да е истина – помисли си той. Не е възможно, това е лудост. Следващата сцена го накара да настръхне. Виктор избута Марина, а тя безжизнено се строполи на земята. Дани подскочи на място, но бе твърде вцепенен, за да се притече на помощ. Баща му се извърна назад и го видя. Лицето му изглеждаше бледо и изпито, но онова, което го правеше ужасяващо, бяха острите зъби, целите покрити с кръв. При срещата с погледа му, момчето рязко се сепна и побягна към стаята си. Скри се под завивките като уплашено малко дете, което си представяше, че в гардероба му живее чудовище. Виктор влезе в спалнята на сина си и със замах дръпна одеялото. Дани трепереше и не смееше да помръдне. Баща му беше възвърнал предишния си вид, но по устата му все още личаха следите от кръв.

– Е – започна той със спокоен тон – вече знаеш истината – Виктор изглеждаше по-скоро щастлив, отколкото ядосан. Дани въздъхна дълбоко, в опит да се успокои и извърна лице към баща си. Все още не можеше да повярва на видяното. Надявяше се, че може би бе сън или някакво странно видение. Вътрешно в себе си обаче знаеше, че нещо не бе наред. Чувстваше го, колкото и да не му искаше. Погледна баща си в очите и попита:

– Татко, ти…не си човек, нали?

– Какъв мислиш, че съм? – попита с равен тон Виктор – все се надявах, че ще измине още време, преди да научиш истината и да те превърна в такъв като мен.

– Да ме превърнеш? – Дани се отдръпна назад, гледайки ужасено – Значи е истина? Ти си вампир! Но как е възможно? Не и в нашия свят! Какво направи с мама? Уби ли я? – той скочи от леглото и се втурна към вратата, но Виктор мигом се озова на пътя му.

– Тя е добре. Сега ще се съвземе. Виж, Дани, такава беше съдбата ми. Твоят дядо също беше вампир.

– Не мога да повярвам! – момчето заснова из стаята – От кога знае мама?

– Винаги е знаела – Виктор изглеждаше все така спокоен – аз не искам да отнема живота и, а просто да утоля жаждата си. Това е нещо, с което ще се наложи да свикнеш- Дани с отвръщение извърна глава.

– И няма нищо против!

– Не е толкова зле, повярвай ми. Тя не осъзнава нищо, когато се случи. Дори не го помни след това. Ние, вампирите, имаме силата да хипнотизираме.

– Не! – извика Дани – не искам да бъда като теб. Ти си насилник!

– Нямаш друг избор – отвърна спокойно Виктор. Вече знаеш истината. Нека не отлагаме неизбежното. След тез думи той впери леден поглед в сина си. Очите му от светлокафяви станаха червени и на Дани му се струваше, че бяха способни да запалят огън. Без да обели и дума повече Виктор скочи върху момчето и заби глава в шията му. От врата на сина му потече кръв, а тялото му бавно отлабваше.

– Какво става тук? – майката на Дани влетя в стаята невярваща на очите си. Цял живот се бе ужасявала от този момент.

– Господи! Какво си му направил? – тя се втурна към сина си и го сграбчи в прегръдките си. Вече не шуртеше кръв, но Марина знаеше, че Дани никога повече нямаше да бъде същият. Бе превърнат във вампир от собствения си баща. В началото бе толкова влюбена във Виктор, че без да се замисли, прие истината за онова, което представляваше. Един ден обаче разбра, че тази истина имаше и прекалено тъмна страна. Страна, която по-късно щеше да се окаже пагубна както за нея, така и за детето и. Дани се бе родил нормален, но Марина знаеше, че Виктор ще постъпи така. Дани се изправи и погледна родителите си с поглед, изпълнен с презрение. Същата нощ напусна дома си и повече не се върна.

Три дни по-рано:

Дани се чувстваше сам и не знаеше къде да отиде. Вече години наред живееше в самота и с единственото желание да убива. До сега го потискаше, но от известно време, не издържаше повече. Мразеше баща си, задето бе съсипал живота му, но в същото време, обвиняваше майка си, затова че се бе омъжила за такъв като него. Баща му освен чудовище, бе и насилник и, ако можеше, отдавна би го убил, но за съжаление не му стискаше. Отнемаше живота на невинни хора, за да излее гнева и да потисне жаждата си за мъст. Това го караше да се чувства могъщ и силен.

Тази нощ Дани нападна младо момче и момиче. Не понасяше да гледа щастливите двойки, тъй като знаеше, че самият той бе лишен от любов и обречен да бъде самотен завинаги. Пресрещна ги в гората, а след това изчезна, без да оставя следи, както винаги правеше.

С Макс ни предстоеше тежко разследване, тъй като много от данните бяха все още неясни.

– Ще се наложи да посетя майката – каза Макс, докато прибираше лаптопа в чантата си – знам адреса, но колегите казаха, че само ще си загубя времето. Преди да ми предадат случая, са разговаряли с нея и звучала несвързано. От години не била виждала нито съпруга, нито детето си. Не е дала никакво смислена информация. Изглежда нещо не е наред с тази жена и ми се иска да проверя с очите си за какво става дума.

– Добре, но…поне признай, че всичко е странно.

– Признавам само, че не мога да си обясня липсата на следи. Всичко останало… – той направи пауза и въздъхна дълбоко – Ами да кажем, че не съм готов да се боря с логиката. Както и да е, трябва да отида в участъка да уточня някои неща с Лео и Томи, няма нужда да идваш с мен.

– Хм, така ли? – погледнах го подозрително.

– Не крия нищо от теб, Никол. Двамата работят по друг случай и имат нужда от помощта ми. Ще се видим по-късно. Ти какво ще правиш?

– Е, щом не ме искаш, ще се поразходя. Значи гората, така ли?

– Да, но те съветвам да не си търсиш белята. Не ходи там сама – Макс размаха показалец във въздуха, като разгневен родител, който се караше на детето си.

– Добре, шефе! – усмихнах се – Е, отивам да се приготвя. Ще се видим после.

Вървях бавно по улиците на Ламсток и прехвърлях в главата си новия случай. Не знаехме много, но затова пък, поне аз, имах хиляди въпроси. Кой бе убиецът и как успяваше да се измъкне незабелязано? От какво бяха в действителност белезите по шиите на онези невинни хора? Не можеше да е това, което си мислех… Не и тук, не в нашия свят. Иначе всичко би било различно. Знаех, че в градчето се случваха необясними неща, но това? Бях наясно, че Макс ще се ядоса, ако отида в гората, но не ме интересуваше. Нещо ме теглеше натам. Кога ще се науча да спазвам правилата? – замислих се.

Гората на Ламсток не бе като останала част от градчето. Тя бе тъмна, мрачна и неприветлива. Не бе от типичните места за разходка, макар понякога да имаше хора, които в хубавите, слънчеви дни, отиваха там, за да се усамотят. Навлязох леко навътре, непрекъснато обръщайки се след себе си. Звукът от хрущящите клони ме накара да настръхна. Колкото по-навътре навлизах, толкова повече дърветата се сгъстяваха, а дебелата им сянка надвисваше призрачно над мен. Стана ми студено. Не знаех къде точно бе извършено престъплението, но изпитвах съжаление към жертвите. Чудех се какво ли са правили тук. Може би същото каквото и ти – чух един глас да нашепва в главата ми. Нима и ти не трябва да си вървиш? Не те ли предупреди детективът? – гласът ставаше все по-настоятелен и логичен, затова се обърнах и, тичайки, се отправих към изхода на гората. За малко да се спъна в огромен камък пред мен, когато тъмен силует се скри зад едно от дърветата. Сърцето ми заби лудо и едва не загубих равновесие. Огледах се във всички посоки, но не видях нищо. Тръгнах напред, този път ходейки бързо. Земята под краката ми сякаш се люлееше. Погледнах вляво и отново го видях. Преминаваше от едно дърво към друго, като се скриваше и не ми позволяваше да го видя.

– Хей! Кой е там? – събрах смелост да попитам – Не е смешно! Покажи се веднага! – спрях се на мястото си, а коленето ми трепереха като листа. Чувствах се глупаво за това, че не бях послушала Макс. Страхувах се, че може би бях в опасност. Силуетът се появи иззад дървото, но вместо да предизвика ужас у мен и да ме накара да побягна, аз не можех да сваля очи от него. Не спирах да го гледам и да се възхищавам на красотата му. Беше мъж и бе толкова привлекателен. Усещах енергията му, която безмислостно ме теглеше към себе си. Той се приближаваше все по-близо до мен, а аз не можех да помръдна. Косата му бе черна и идеално подстригана. Кожата му бе бледа, а очите му – с цвета на мед, не спираха да ме изучават. Онова, което не ми позволяваше да сваля поглед от него бе усмивката – толкова примамлива, като че ли можеше да ме убеди да направя всичко. Мъжът се приближаваше твърде бързо към мен, все едно не докосваше земята. Въздухът около мен натежа и ми бе трудно да дишам. Тъкмо да отворя устата си и да кажа нещо, когато познат глас ме върна в реалността.

– Какво ти казах, Никол! – сепнах се и погледнах надясно. На метри от мен се задаваше Макс, обезумял от гняв и тревога.

– Аз… – не знаех какво да отвърна, в опит да се защитя.

– Нали се разбрахме да не идваш тук, защото е опасно. Не помниш ли? Аз обещах да се грижа за теб. Защо не ми го позволяваш? – почувствах се ужасно. Като малко дете, което отново бе нарушило наказанието си.

– Съжалявам! Сгреших…

– Добре ли си? Срещна ли някого? – насочих поглед към мястото, къде до преди минута бе стоял мъжът, но сега от него нямаше и следа. Не бях сигурна, затова реших за сега да не споменавам нищо. Ами ако ме помислеше за луда?

– Не – отвърнах бързо. Слава Богу, не видях никого. Всичко е наред. Извини ме отново. Да се махаме.

Няколко часа по-късно бях в леглото си и сънувах. Или поне си мислех, че беше сън. Нечий глас ме викаше в тъмнината. Не чувах друго, освен него. Звучеше като мелодия. Приканваше ме да го последвам.

– Ела, Никол… знаеш къде да ме намериш. Тук съм и те чакам.

Тя нямаше представа, че бе под въздействието на хипноза. Стана бавно от леглото, облече дрехите, които бе хвърлила на стола и тихомълком се отправи към входната врата. Знаеше, че мъжът я вика при себе си. Гласът му я напътстваше, а тя нямаше нищо против. Единственото, за което копнееше в този момент, бе да стигне по-бързо до непознатия и да зърне отново усмивката и очите му.

– Радвам се, че дойде – подскочих на място и се обърнах назад в тъмнината. Не знаех как и кога се бях озовала отново в гората, но сърцето и душата ми мигом се изпълниха с ужас. Какво става с мен? – питах се.

– Не е нужно да се чудиш повече – появи се пред мен сякаш от нищото. Тръпки ме побиха.

– Кой си ти? – гласът ми трепереше.

– Ти си добро момиче, Никол, но за съжаление, имаш лошия късмет, винаги да бъдеш на неточното място, в неточното време.

– Какво? – отстъпих крачка назад, но се препънах. Непознатият скочи към мен и ме хвана във въздуха. Не може да е истина – помислих си! Нима съм срещнала….

– Шшт! – той сложи пръст върху устните си и се усмихна. В миг отново забравих за страха и сякаш потънах в забвение. Той ме притегли към себе си и ме стисна за раменете. Усещах ледения му дъх по шията си, а върховете на зъбите му драскаха кожата ми.

Светът се въртеше, а аз се губех някъде в пространството. Чувствах се немощна и слаба. Бях на път да загубя всичко, когато нечия заповед накара непознатия да се отдръпне.

– Спри или ще те застрелям! – гласът ми беше познат и сега огласяше гората. Мъжът ме бутна назад и аз се строполих на земята. Мигом изтичах до близкото дървото и се скрих зад него, без да откъсвам очи от двамата. Макс бе насочил пистолет към другия, а той от своя страна, не спираше да се смее ехидно.

– Наистина ли мислиш, че ще успееш да ме улучиш? А дори да го направиш, нима очакваш това да ме убие?

– Не се бой! – извика детективът – научил съм урока си. Знам как да те унищожа – след тези думи непознатият се засмя още по-силно и мигом изчезна. Секунда по-късно се появи зад Макс, а след това застана до мен. Идваше и си отиваше, като че ли играеше на криеница.

– Сбогувай се с приятелката си – той ме сграбчи отново и стисна силно челюстта ми. Този път усещах всичко.

– Защо го правиш? – нямах сили да се боря – Нищо не съм ти сторила!

– Съжалявам, скъпа, казах ти, нищо лично – секунда преди да забие острите си зъби в плътта ми, се чу изстрел идващ иззад гърба му. Звукът му безмилостно прониза тишината. Непознатият се свлече върху мен, а след това падна по корем на земята, като едва не повали и мен. Клекнах до него и огледах мястото, където трябваше да е преминал куршумът.

– Не го пипай! – Макс ме избута и застана над ранения. От мястото на дупката излизаше пушек, а тялото постепенно се стопявяше.

– Но как успя? – не можех да повярвам на очите си.

– Сребърен куршум – отвърна с ледена нотка в гласа. Проучих някои неща, а след като те проследих до гората, вече се досещах защо изглеждаше като омагьосана. Противно на всякаква логика, се наложи да загърбя разума. Надявах се куршумът да достигне до сърцето му. Беше те хванал и не ми даде никакъв шанс да го улуча право в гърдите – преглътна, а след това продължи.

– Днес по-рано го видя тук, нали? – погледнах надолу засрамена от това, че бях излъгала детектива.

– Да, но не знаех какво да ти кажа. Не вярвах дори на себе си. Нямам представа как съм дошла до тук. Когато се опомних, вече бях в гората, а той ме нападна.

– Не си виновна, Никол. Била си под хипноза.

– Ти ме спаси! – разридах се силно и го прегърнах.

– Е, има и едно положително нещо от цялата работа – въпреки всичко, което се бе случило, той се усмихна.

– Какво е то?

– Благодарение на теб не само хванахме поредния престъпник, но унищожихме първия си вампир. Всеки би убил за такова нещо – той ме ощипа по бузата и ме прегърна през рамо. А аз през сълзи отвърнах:

– Ти си невъзможен… – а след това без да обелим и дума потеглихме към дома.

Привет, фенове на моите разкази!

Тук е разказ 7.

Опасна прилика

– Съгласна ли си да работиш с мен и занапред? – Макс надигна чашата си с кафе и ме погледна лукаво над нея.

– Какво? – изпуснах моята, разливайки черната течност по покривката – ти да не полудя?

– Не можеш да отречеш, че поне малка част от теб копнее да го направи, нали?

– Кое по-точно? Да излагам живота си на всекидневна опасност? – кафето се стичаше по пода, но бях твърде онемяла, за да го почистя.

– Колкото и да не си позволяваш да признаеш дори пред себе си, ти обичаш Ламсток, с всичките му мистерии и загадъчни случаи, а сега…- детективът галеше дръжката на чашата си – ами, да кажем, че и компанията ми не ти е безразлична. Така че, би ли го направила заради мен? Ще останеш ли?

Не можех да повярвам на думите му. Вярно е, че ми беше симпатичен, но нима си личеше толкова много?

– Ох, – отвърнах тихо – нека помисля няколко дни. Не искам отново да се почувствам като задържана насила.

– Чудесно! – плесна с ръце Макс – Тогава ще ти покажа следващия случай, по който трябва да работим.

Погледнах го учудено, зяпайки с отворена уста.

– Ама ти сериозно ли? Та аз още не съм се съгласила.

– Хайде, хайде – продължи той – това ще ти хареса, а и знаеш, че с мен си в безопасност.

Без да дочака да отговоря, Макс стана от масата и се насочи към хладилника.

– Обичаш ли бъркани яйца? – тонът му бе равен, все едно до преди секунди бяхме обсъждали времето.

– Ъъъ, да, но…

– Слушай сега – прекъсна ме, ровейки в широко отворения хладилник и вайдеки една по една съставките, за предполагах, току-що хрумналата му идея, за закуска – този път си имаме работа с луда съпруга, на тридесет и пет години – детективът счупи яйцата и се върна за сиренето – Горката, мъжът ѝ имал тайна афера с друга жена и тя взела, че като разбрала, го убила.

– Да бе! – станах и отидох до него – Как го е направила?

– Пробождане в сърцето с нож – клише, а?

Завъртях очи и попитах:

– А защо трябва да я открием? Да не би да е избягала от затвора?

– Не точно – Макс усилено бъркаше яйцата, докато добавяше натрошеното сирене – била е приета в психиатрична клиника, от която е избягала преди три дни.

– Нещо не разбирам – взех две чинии и ги сложих на плота – защо е била приета в клиника, а не са я пратили право в затвора?

– Жената има сериозни психически проблеми. Освен собствения си мъж е нападнала и още двама. За щастие те са оживели. Общото между всичките жертви било, че до един приличали на съпруга ѝ. Вероятно е била зле или още преди изневярата, или вследствие на предателството от страна на съпруга, е загубила ума си. Някои хора приемат твърде трагично подобни обстоятелства. Предполага се, че затова искала да нарани онези, които ѝ напомняли за неверния ѝ мъж. Накрая успели да я заловят и я натикали в психиатрия. Сега е на свобода и не ми се мисли какво може да направи.

– Доста интересно – въздъхнах – и къде ще я търсим?

– По последни данни е забелязана в Ламсток.

– Какво? И тук ли има нападение? – попитах, отхапвайки от препечената филийка, която Макс бе поставил в чинията ми.

– Не, след бягството нямаме информация за престъпление, но нашата работа е да я открием, за да предотвратим каквото и да било действие от нейна страна. Опасна е както за себе си, така и за околните и то най-вече за мъжете.

– И какъв е планът? – за миг бях забравила, че устата ми бе пълна с бърканите яйца на детектива. Той донесе лаптопа си, натисна няколко копчета и обърна екрана към мен.

– Видаш ли този човек? – посочи с пръст висок, доколкото можеше да се разбере по снимката, мъж със светла коса и тъмни, почти черни очи. Не можех да отрека, че бе доста привлекателен.

– Не ми казвай, че…. – Макс ме прекъсна по средата.

– Аха, точно така.

– Уау! – отвърнах, носейки чинните към мивката – Разбирам защо го е ревнувала толкова.

– Стига бе?! – детективът ме гледаше с такъв поглед, като че ли ме изучаваше.

– Шегувам се! Знам, че моментът не е подходящ за това, но не разбирам как човек може да ревнува до такава степен някого, че чак да пожелае смъртта му.

– За съжаление съм се нагледал на какви ли не случаи – отвърна спокойно Макс и отнесе останалите прибори в мивката.

– Между другото, детективе, знаете ли на кого ми прилича жертвата? – той ме стрелна с остър поглед, сякаш се опитваше да ми каже, че е време да спра да говоря.

– И от кога започнахме пак да си говорим на „Вие“? – намигна ми, а след това отново се отправи към масата – И, да, аз също забелязах приликата. Точно на това разчитам, за да я заловя.

– Наистина? – прозвучах толкова ентусиазирано, че детективът се засмя.

– Не се подигравай, момиче! Все пак моят живот ще бъде изложен на опасност – Макс ми смигна отново с око и тръгна към стаята си – Отивам да поработя горе. Имам да върша разни административни неща. Може да отнеме часове. Ако имаш нужда от нещо, знаеш къде да ме намериш.

Денят премина спокойно, като двамата с детектива прекарахме времето в стаите си. Не бях наясно кога щеше да започне търсенето от наша страна, но не исках да го притеснявам. Изглежда имаше доста работа, тъй като почти целия ден не излезе от спалнята си.

Легнах си сравнително рано, когато телефонът в къщата прозвъня. Не очаквах обаждане от никого, затова звъненето ме накара да настръхна. Тъй като слушалката бе при мен, не ми се налагаше да слизам до долния етаж.

– Ало! – пресипналият ми глас отекна в тишината. За моя изненада, никой не говореше.

– Ало! Чувате ли ме? – попитах, а напрежението в мен се покачваше.

– Никол! Никол, вие ли сте? – гласът отсреща бе на жена.

– Да, аз съм. Всичко наред ли е? Кой се обажда? – нервно засновах из стаята.

– Трябва незабавно да дойдете в участъка. Макс има нужда от помощта ви – жената звучеше строго, но в същото време в тона ѝ се усещаше загриженост.

– Как така? Той е тук! Чакайте малко, първо ми кажете с кого разговарям. Негова колежка ли сте?

– Да, името ми е Линда. Макс дойде преди час. Има нужда да му помогнете – не можех да повярвам на чутото. Да не би да бе заловил онази луда? Та нали с него щяхме да работим заедно. Кога бе успял да излезе от къщата, без да ми каже?

Не бях срещала жена в участъка на Ламсток, но тъй като познавах само трима от полицаите в градчето, нямаше как да знам дали ме лъжеше.

– Изчакайте за момент – мигом изтичах до стаята на детектива и внимателно почуках на вратата. Отвътре не се чуваше нищо. Знаех, че не бе редно да го правя, но обстоятелствата го налагаха, затова леко натиснах бравата и неканено нахлух в стаята на Макс. Там бе тъмно и нямаше и следа от него.

Може би тази жена казва истината – помислих си. Но все още не разбирам защо не ме бе уведомил за плана си. Вероятно е най-добре първо да му се обадя – светнах лампата и за мое съжаление мобилният му лежеше на леглото.

Но как така? – всичко изглеждаше все по-странно. Та той не ходеше никъде без него.

– Никол, там ли сте? Детективът има нужда от вас и то веднага! Нали не искате да го разочаровате? – не знаех какво друго можеше да направя, затова смених набързо пижамата с ежедневните си дрехи и се втурнах към участъка.

Пътят до там бе около двадесет минути. Навън бе топло и задушливо. Вървях бързо, тъй като исках час по-скоро да разбера какво се случваше и най-вече защо Макс не би ме споделил нищо за работата по случая.

Оставаха ми две преки до управлението, когато нечия ръка ме хвана за гърлото и силно ме притегли към себе си.

– Шшт! Да не си гъкнала! – гласът ми бе познат.

Ами да! Звучеше точно като въпросната Линда. Обърна ме към себе си и залепи лицето си до моето.

– Радвам се, че се хвана толкова лесно, кучко! От самото начало знаех, че освен неверния си съпруг, трябваше да убия и теб!

– За какво говориш, за Бога? Коя си ти всъщност? И къде е Макс?

– Не се прави, че не знаеш! – доколкото можех да определя в тъмното, жената изглеждаше млада, може би на около четиридесет години. Бе прилично облечена, но косата ѝ бе разпиляна във всички посоки – Лари имаше тайна връзка и ти си причината за нашата раздяла!

– Господи! – опитах да се отскубна, но тя бе извила ръцете ми зад гърба и не ми даваше да помръдна. От къде тази сила?! – помислих си.

– Ти ли си Линда?

– Признай, нещастнице! – изкрещя и ме блъсна назад. Сгромолих се на улицата, като ударих главата си.

– Не съм направила нищо, заклевам се! Бъркаш ме с друга! Дори не познавам съпруга ти! – вече знаех, че това бе жената, избягала от психиатричната клиника, но защо бе нападнала мен? И къде бе Макс в този момент, когато имах такава голяма нужда от него? Бе ми обещал, че ще бъда в безопасност.

– Престани да се преструваш! Ще си платиш за това, че Лари ме предаде!

Ритна ме в корема, а след това се надвеси над мен. Не можех да ѝ позволява да ме наранява повече, затова събрах всичките сили, които ми бяха останали, сграбчих я за крака и я проснах на земята до себе си. Линда удари челото си и изпадна в безсъзнание.

Изправих се бавно, докато болката в корема все повече ме поглъщаше. Секунда по-късно се стоварих до нея и мигом загубих съзнание.

Събудих се в участъка, когато Макс пръскаше с вода лицето ми и нежно ме галеше по главата. Коремът леко ме наболяваше, а болката в тила от падането заплашваше да ме доведе до несвяст отново.

– Да не си посмяла да се изправиш! – детективът бе надвесен над мен и ме наблюдаваше изпитателно.

– Какво стана? Нападнаха ме… – исках да му задам толкова много въпроси.

– Знам. Тази ли беше? – посочи с пръст жена вляво от мен и аз извъртях лице, борейки се с болката.

– Не може да бъде! Линда! – подскочих от креслото, на което ме бяха поставили да седна и се приближих до решетките. Макс скочи след мен и се развика:

– Никол! Не чу ли какво ти казах преди минута?!

– Кажи ми, коя е тя? – тонът ми бе остър и дори малко нападателен.

Жената, поставена под арест бе седнала на земята, с глава наведена надолу, и леко се поклащаше. Можех да видя, че не изглеждаше никак добре.

– Всъщност се казва Дебора. Избягалата от психиатрията – детективът ме дръпна встрани и прошепна в ухото ми:

– Какво си правила сама, Никол? Трябваше да работим заедно.

– Тя ме изигра, не разбираш ли? Обади ми се по телефона и се представи за твоя колежка. Каза, че си тук и имаш нужда от помощ.

– И ти просто така ѝ повярва? Защо не дойде при мен? – последните му думи ме ядосаха.

– Дойдох, разбира се! – казах троснато и погледнах към онази зад решетките. Позата ѝ бе все същата, а погледът – все така забит в земята – само че теб те нямаше, а мобилният ти бе на леглото. Какво друго ми оставаше, а?

– Ама, че работа! – стисна юмруци и ги удари един в друг – Чух шум и излязох да огледам къщата. Само не разбирам защо е нападнала теб.

– Каза ми, че съм била любовница на съпруга ѝ.

– Ти! Проклетница такава! – арестуваната рязко се изправи и стисна здраво решетката. Можех да видя как кокълчетата ѝ побеляват – Ти ми отне съпруга! Само да изляза от тук и ще те убия, кълна се! –

Макс се приближи до нея и внимателно заговори, сякаш се опитваше да успокои тръшкащо се в магазин дете.

– Дебора, това е Никол. Тя работи с мен и няма нищо общо с мъжа ти. Разбираш ли? Погледни я внимателно – детективът направи знак да отида до него, за да може задържаната да ме огледа по – отблизо.

– Лъжете, това е тя! – очите ѝ бяха уморени и подути, а за годините, на които беше, изглеждаше доста по-възрастна – Толкова си приличат! Наказах него, сега дойде времето да накажа и нея!

– Точно така – това е просто прилика – Макс продължи да ѝ обяснява – а дори да можеше да нараниш любовницата, това няма да промени случилото се. Защо не се опиташ да продължиш напред и не започнеш живота си отначало? – детективът говореше на Дебора като на напълно нормален човек, а не на такъв, който неотдавна бе загубил ума си.

В отговор тя се срина на пода и зарида толкова силно, че плачът ѝ можеше да се чуе в съседната стая. След минута се изправи и помоли Макс да се приближи още повече.

– Какво ще стане с мен? Боже, какво сторих! – попита с все още стичащи се от очите сълзи.

– Ако обещаеш да не правиш глупости, ще те освободим и върнем в клиниката, където ще се погрижат за теб – тя кимна и избърса сълзите си.

– Но има и още нещо – Макс се обърна към мен – Ако Никол се съгласи да не повдига обвинения. Не забравяй, че си я нападнала и то доста жестоко – Дебора въздъхна дълбоко и впери умоляващ поглед в мен.

– Ти чуваш ли се какво ме молиш? Тази жена е престъпница и ме нарани! Как изобщо искаш от мен да се съглася на това? – бях наясно, че Дебора не осъзнаваше нито какво прави, нито сериозността на постъпката си, но нима трябваше да я оставя на свобода?

– Не се тревожи, тя ще бъде наказана, но за сега трябва да постъпи в клиниката, за да се лекува. Още сега ще им се обадя. А на теб, Никол, давам мъжката си дума, че повече няма да позволя да пострадаш. Аз, Томи и Лео ще се грижим за теб.

– Не знам – казах тихо – изобщо не трябваше да се съгласявам на тази работа.

– Я, чакай малко, – обърнах се към Дебора – от къде взе номера в къщата и как разбра, че живея с детектива?

– Проследих те – отвърна тя – Реших, че след като разби семейството ми, сега си дошла да съсипеш и нечие друго. Това ме амбицира още повече да те нараня. Една възрастна съседка бе така услужлива, че…

Леле! – помислих си – тя определено не приличаше на психично болна, а на трезвомислещ човек, с добре обмислен план. Като че ли Макс бе отгатнал мислите ми, защото побърза да ги прекъсне, шепнейки на сантметри от ухото ми.

– Наистина е странно – отдръпнах се от него и смръщих вежди, но той отново се приближи – не съм лекар, но доколкото съм чувал… – отстъпих встрани и го потупах по рамото.

– Стига, Макс! Хайде, време е да се обадиш в клиниката. Нека час по-скоро да дойдат да я приберат и повече да не ѝ позволяват да избяга! Ако остане още малко, ще размисля и ще повдигна обвинения. Детективът взе телефона в ръце и тъкмо набираше номера, когато Дебора се хвърли с всички сили към решетката.

– Пуснете ме! Пуснете ме, веднага! Ще те убия, кучко! Ще те съсипя, щом изляза от тук! Ти съсипа семейството ми!

Макс ме погледна, а след това завъртя очи и кимна в знак на разбиране. Сетне се усмихна и каза:

– Е, ще те попитам отново – нали ще останеш да работиш при нас?

Привет, мистериловърс!

Представям Ви разказ 6 със заглавие:

Рисувано убийство

Изминаха няколко дни от поредната шантава случка в живота ми. Все още се чудех каква бе силата, която притежаваше Ламсток, че така безнадеждно ме теглеше към себе си. Полицай Томи се оказа приятен и свестен човек, който ми предложи помощ, веднага след случилото се с близнаците.

– Е, Никол – започна той, докато седяхме в едно кафене край реката – какво ще правиш сега? Предполагам не си се отказала да заминеш.

– Такъв е планът – отвърнах кратко с блуждаещ поглед – ако нещо отново не ми попречи.

– Ами ако това нещо съм аз? – повдигнах глава и зърнах непознат мъж на около тридесет и пет годишна възраст. Усмихна се на полицай Томи, а сетне придърпа стол от съседната маса и се настани между нас.

– Аз съм Макс – подаде ми ръка – а вие трябва да сте Никол. Томи ми спомена това-онова за вас и трябва да призная, съм доста заинтригуван.

– Какво става тук? – гледах ту полицая, ту новодошлия.

– Макс е мой стар приятел. Детектив е. – продължих да гледам подозрително, затова той продължи – дойде да разследва престъпление в близост до Ламсток. Реших, че помощта ти може да му бъде от полза.

– Но как така? Какво разбирам аз от разследване?

– Доколкото разбрах сте доста смела, госпожице, с особено находчив ум. Може да не осъзнавате, но явно ви бива в разкриването на загадки. Ако се съгласите да ми помогнете, ще получите добро възнаграждение, а също така и подслон. Томи спомена, че няма къде да живеете.

– Виждам, че нищо не ви е убягнало, полицай – погледнах го строго, надявайки се да долови раздразнението ми от споделената информация.

– Е, какво ще кажете?

– Ама вие сериозно ли? – продължавах да се взирам в Макс, сякаш не бе човек, а митично създание – и какъв е случаят по-точно?

– Много добре, че попитахте – усмивката му стана толкова широка, все едно не говореше за престъпление, а разказваше виц – от доста време следим един художник – продължи той и отпи глътка от кафето, което дори не бях забелязала, че бе поръчал.

– Художник? – засмях се, чудейки се дали не бях станала част от поредната игра.

– Мхм – отвърна той – хитър и за съжаление винаги една крачка пред нас. Последният път ни направи на глупаци, представяте ли си?!

– Добре, но какво е сторил? – признавам, че бе успял да погъделичка любопитството ми.

– Като начало – въздъхна той – е пълен психопат. След като извърши убийство, остава на местопрестъплението и го рисува. По дяволите, наистина си го бива.

– В кое? – изкикотих се леко, но мигом се почувствах глупаво – искам да кажа, в убийствата или в рисуването?

– О, и в двете – отвърна детективът – но нека довърша. Обича игричките особено, когато го преследват. Разбирате ме, нещо като криеница.

– А какво става с картините?

– Това е най-забавната част – усмивката отново се появи на лицето му – изпраща ни ги в участъка. За него това е начин да постави начало на играта.

– Ух, признавам, определено звучи интересно, но не мисля, че мога да ви помогна. Едва не умрях последните дни. Трябва да съм луда, за да изложа живота си отново на риск и то доброволно.

– Права сте – започна Макс, но ви обещавам, че ще имате пълна полицейска защита. Няма да бъдете сама. Дори няма да стъпвате на местопрестъпленията.

– Объркана съм, тогава какво се очаква от мен?

– Ще бъдете дясната ми ръка в търсенето на улики. За начало всичко ще бъде от разстояние, след това ще видим.

– Боже, наистина не знам. А къде ще отседна? – чудех се какво още щеше да ми предложи.

– Добре, че го споменахте. Наел съм къща в Ламсток. Съвсем близо е. Не се тревожете, голяма е. Всеки от нас ще има етаж и собствена баня. Това устройва ли ви?

– Ами аз…

– А, пропуснах най-важното – полицай Томи и детективът се спогледаха, сякаш се готвеха да ми съобщят важна новина.

– Никол – продължи полицаят – въпреки че открихме виновника на последното убийство, не можем да пренебрегнем факта, че до последно именно ти бе заподозряната. Избяга от участъка, помниш ли?

– Шегувате се! Ще ме изнудвате заради това?

– Нищо подобно – казаха в един глас и двамата – просто ти даваме шанс да се реваншираш.

– Иначе какво? – попитах вече ядосано.

– Кой знае, аз не бих искал да рискувам – детективът ми смигна и понечи да стане от масата – тръгваме ли? Случаят ни чака, а и трябва да се настаниш.

– Не мога да повярвам! – казах троснато и избутах стола си назад.

Не спирайки да се усмихва, детектив Макс взе багажа ми и ме отведе към новото ми нежелано приключение.

Къщата, наета от детектива се намираше почти на самия бряг на реката. Колкото повече се приближавахме до нея, толкова повече усещах горещината. Бях свикнала с влагата в Ламсток, но до преди няколко часа бях сигурна, че най-сетне щях да го напусна завинаги. Къщата беше наистина голяма. За моя изненада, дори по-голяма отколкото си представях. Беше на три етажа, не особено модерна, но пък за сметка това, уютна и снабдена с климатична инсталация. Всекидневната бе просторна, с огромна верадна и гледка към реката. Колкото и да не исках да оставам в Ламсток, не можех да скрия, че фонът, разкриващ се пред мен, бе успокояващ и приятен за окото.

– Така, така – обади се Макс – виждам, че ти харесва.

– И да е вярно, това не е причина да искам да остана тук – вътрешно все още бях ядосана, че двамата с полицай Томи ме бяха изнудили да се съглася на тази сделка – къде е стаята ми? Бих искала да се настаня и да приключваме по-скоро – детективът се засмя, но в погледът му се четеше сериозност.

– Никол, разрешаването на един случай може да трае месеци. Нали не мислиш, че ще заловим нашия човек още утре и веднага ще си тръгнеш?

– Е, утре не, но… – усетих нотка на очаяние в тона си. Все едно ме държаха насила някъде, където за нищо на света не желаех да бъда.

– Не мисли за времето – хвана ме под ръка и двамата тръгнахме към стълбите, отвеждащи към втория етаж на къщата – ела да ти изберем стая.

Вторият етаж бе не по-малко голям от приземния. Имаше три спални и две бани. Можех да избера която и да е, тъй като детективът трябваше да спи на третия етаж. Беше изпълнил обещанието си всеки един от нас да има собствена стая с баня и тоалетна. Не можех да отрека, че беше помислил за всичко. Избрах най-лявата стая в дъното на коридора. Беше светла и сравнително прохладна, също с гледка към реката, като всекидневната. Имаше голям гардероб, двойно и меко легло, както и телевизор.

– Надявам се да се чувстваш добре тук – каза с усмивка Макс – сега ще те оставя да се пооправиш. Чакам те долу след половин час. Предстои ни доста работа.

Поставих куфара от едната страна на леглото, без да бързам да разопаковам дрехите си. За кой ли път щях да направя това – запитах се. Наистина ли трябваше да подредя вещите си в този дом и да живея с мисълта, че трябва да остана? Не, не можех. Все още не бях готова за това. Имах нужда от повече информация за случая на детектива. Трябваше веднага да разбера в какво точно ми предлагаха да се забъркам. Чух го да слиза по стълбите от етажа над мен и мигом го последвах.

– Не мога да чакам, детектив Макс. Трябва на всяка цена да ми кажете какво се очаква от мен и то веднага. Искам да разбера всичко за убиеца и едва тогава ще реша дали да остана.

– Но …

– Не ми пука за сделката. Не съм сторила нищо и ще го докажа. Няма да вляза зад решетките. И ако този случай е в състояние да ме изложи на опасност, няма да ме видите никога повече. Така че започвайте да говорите – Макс въздъхна и направи знак да го последвам. Двамата заехме по едно от местата в кухнята и аз зачаках той да стартира лаптопа си. Минута по-късно, след като бе намерил нужния файл, дектективът обърна екрана към мен и ме остави да го разгледам. На него имаше цветна снимка на мъж на около тридесет години. Изглеждаше неподдържан, дори бих казала, че бе бездомен. Косата му беше рошава и дълга, а брадата му сякаш бе расла с години. В очите му се четеше нещо налудничаво, като че ли бе готов всеки момент да стори нещо ужасяващо и крайно.

– Казва се Марио. На тридесет и две години, от град Ларен – започна Макс.

Бож мой, та това бе на петнадесет минути път от родния ми град – помислих си, но не посмях да го кажа на глас пред детектива.

– Доста малко населено място. Хората там са познавали семейството. Всички, които разпитахме изразиха мнение, че били потайни и доста ексцентрични. Може би освен майката. Тя била тиха и затворена, но мила жена. Бащата обаче като че ли имал психическо разстройство. Лесно се ядосвал на съседите, крещял дори за най-малкия проблем, но най-лошото било, че според свидетели, си позволявал да налага физическо насилие над детето и съпругата си. От къщата им се чували викове почти всеки ден, а по ръцете на сина му често били забелязвани синини. Майката от своя страна рядко излизала.

– Родителите са художници, така ли?

– Една възрастна жена ни даде тази информация. Излежда е местната клюкарка. Следяла семейството ден и нощ, дори веднъж успяла да надникне в дома им.

По нейни думи в къщата било пълна неразбория. Имало следи от бутилки и стара храна навсякъде, а по пода били пръснати бои за рисуване, безброй четки и мръсни парцали. Не успяла да огледа добре картините, но заяви, че били зловещи и всичките в тъмни, мрачни цветове.

– И вие вярвате на една старица? Не проверихте ли къщата? – детектив Макс се засмя отново.

– Разбира се, че го направихме. Имаме снимки на всички картини, намерени в дома им.

– А родителите? Те са къде са сега?

– Мъртви са – каза студено Макс. Бащата убил майката, а след това самият той бил убит от собствения си син.

– Мили Боже, що за психопати са това! – колкото повече научавах, толкова повече вратата ме притегляше към себе си и ме караше да избягам.

– Не се бой, Никол, с мен си в безопасност. Разбираш ли какво се опитвам да ти кажа?

Този мъж е израснал в дом пълен с насилие. Наблюдавал е поведението на баща си, копирал го е, а сега е решил да въздава справедливост.

– Какво имате предвид?

– Действията на баща му са разбили както семейството му, така и живота му. Отнели са майка му. Освен това се е този тип, бащата, се е отнасял зле и със самия него. Можем само да предполагаме, но мислим че зловещите картини са рисувани след моменти на жесток побой, както над жената, така и над детето.

– Може ли да ги видя? – попитах, чудейки се защо изобщо го бях поискала.

Без да обели и дума, детектив Макс прокара пръст по клавиатурата и отвори нова папка. В нея бяха складирани всички картини на бащата, с които разполагаше полицията. Взирах се в тях, невярваща на очите си. Жестокостта на сцените беше повече, отколкото можех да понеса. На всяко платно ясно се виждаше жена с раздърпани дрехи, по които имаше следи от кръв. По земята се търкаляха бутилки, а на една от картините бе изобразен нож, целият нацапан с кръв. Това, което ме ужаси най-много обаче бе детето, подаващо глава иззад вратата на стаята. Уплашеният му поглед бе толкова реален, сякаш можех да го видя пред очите си. Все едно не дектив Макс бе седнал срещу мен, а момчето от картината. По дрехите му също се забелязваха дупки, а ръцете му – покрити с големи сини петна, бяха свити и скръстени над гърдите.

– Толкова е….! – едва промълвих.

– Това е самата истина – отвърна детективът – така е постъпвал със семейството си.

– А съпругата? Имате ли нейни творби?

– Не, не намерихме нито една. Дори не сме сигурни, че и тя е била художник.

– Ами синът? Споменахте, че рисувал всяко убийство. Какви са мотивите му? Покажете ми всичко.

– Да не би да засилих интереса ти към случая? – детективът ме погледна хитро, а след това поклати глава. Сетне отвори трета подред папка и отново ме остави да разглеждам.

В сравнение с онези на бащата, тези бяха десетки пъти по-ужасяващи. Не разпознавах местата, на които бяха извършени престъпленията, но начинът, по който художникът – убиец бе отнемал човешки животи, бе смразяващ и жесток. Всички платна имаха нещо общо и това беше жертвата. Навсякъде бе мъж, убит по различен начин. Някъде бе нарисуван нож, забит в гърба му, на друго място бе изобразено езеро с удавен човек, на трето – ясно се виждаше, че жертвата е била обесена. Картините бяха мрачни и кървави. Пропити с ярост и вдъхващи усещане за зло и силна неприязън.

– Защо? Кажете ми защо е извършвал подобни неща? – гласът ми трепереше. Не исках да повярвам, че детективът ме караше да се замеся в подобно нещо.

– Нима не се досещаш?

– Господи! – успях едва да изрека – искате да кажете, че…

– Да – детективът дръпна стола си назад и наля чаша вода и за двама ни – проучихме миналото на жертвите. Били са насилници. Пребивали са жените и децата си. Този човек вижда собствената си история и наказва всички, които са постъпили като баща му.

– Но това е ужасно! – изкрещях и едва не обърнах чашата на земята – имате ли картина от последното му престъпление?

– Всеки момент ще я получа. Този кучи син си играе с мен. Не мога да разбера защо, но сякаш изпитва някакво странно удоволстие да ме вбесява.

– Той е психопат, нима не се очаква подобно поведение?

– О, разбира се, но не мисля че е само това. Този мъж има лична причина да ме предизвиква. Добър съм в работата си, а тук нещата се пропукват и той се възползва от това. Подиграва ми се.

– Свързахте ли се с други хора от миналото му? Съученици, стари приятели, ако изобщо е имал такива.

– Да, никой не знае нищо. Всички са страняли от него, а и как иначе.

– Толкова е тъжно – промълвих – къде е учил?

– В гимназия Ларидж, в Молван – думите сякаш увиснаха в пространството и аз отказвах да ги възприема. Изглежда бях придобила вид на призрак, защото Макс не спираше да повтаря името ми.

– Никол…Никол, чуваш ли ме? Какво ти стана? Името на гимназията говори ли ти нещо? – разбираше, че ми говореше. Разбира се. Едва успях да изрека.

– Аз завърших същото училище, а Молван е родният ми град.

Детектив Макс не издаде и звук, а рязко извърна монитора към себе си.

По мелодията разбрах, че току-що бе получил ново съобщение. По лицето му се изписа изумление, а след това нещо, което приличаше на смесица от гняв и решителност. Сега бе мой ред да попитам.

– Детективе, добре ли сте? Какво видяхте?

– Изпратиха ми картината на последното престъпление – опитваше се да се владее, но гласът му трепереше.

– Какво е? Познахте ли мястото? Наистина ли е близо до Ламсток?

Той обърна лаптопа към мен и пое дълбоко дъх, преди да изрече следващите си думи.

– Това е домът …. домът на сестра ми.

– Какво?! За Бога, шегуваш се! Нима сестра ти… – не исках да изричам на глас онова, което си мислех, но детективът го направи вместо мен.

– Е бита? – продължи той. В погледа му се четеше объркване – Господи, не знам. Никога не съм харесал онзи тип, съпруга ѝ, но всичките пъти, в които я питах дали ѝ посяга, тя отричаше и по дяволите, изглеждаше доста убедителна. Що за детектив съм, ако не мога да усетя кога е в опасност собствената ми сестра! – Макс се изправи от стола и нервно заснова из кухнята. Не че не очаквах да го направи, но подскочих на мястото си, когато стовари юмрук върху плота. Скочих веднага и дотичах до него да погледна ръката му.

– Успокой се, моля те. Нека видя как са пръстите ти – той замълча и ме остави да се погрижа за него. За щастие не беше нищо сериозно. Кокалчетата му бяха зачервени, затова взех торба с лед от фризера и внимателно я наложих върху мястото – ела, нека да седнем и да решим какво ще правим.

– Ще очистя този нещастник! – ръката на Макс трепереше от яд и едва успявах да го овладея. Боях се да не повтори удара си, този път върху масата – хайде, разкажи ми за сестра си. Ще ти помогна да пипнеш убиеца и ако това е истина, ще спасим и нея – Макс отпусна ръката си в моята и наведе глава надолу. Сега изглеждаше тъжен и съсипан.

– Тя е толкова млада. Омъжи се едва на двадесет, а той беше на двадесет и шест. Никой от семейството ни не го харесваше, но обичаме твърде много Мая, за да си позволим да я изгубим. Заплаши, че ще прекрати всякакъв контакт с нас. Обещах на нашите да не го изпускам от поглед. Обещание, което, както сама виждаш, не можах да спазя. Все съм извън града да разследвам нов случай, почти не виждам семейството си.

– Добре, но не разбирам как се е добрал до сестра ти.

– Това е част от играта му. Той следи хората, наблюдава ги, както наблюдава всичко което рисува. Доближава се до тях и научава историите им. Същински магнит е за малтретирани жени, които му се изповядват, а след това мъжете им си плащат за стореното – струваше ми се толкова ужасно. Горките жени – помислих си. Колко ли отчаяни са били, за да излеят мъката си на непознат. Да, мъжете им са били насилници, но нужно ли е било да биват убивани? – питах се. Навярно съм изглеждала замислена, тъй като детективът леко ме побутваше по рамото.

– Никол, тук ли си?

– Да, аз просто… трябва да се свържем първо със сестра ти, нали така?

– Да, на всяка цена. Няма да се успокоя докато не разбера как е и не отида да я видя. Искам да ми разкаже всичко от самото начало, освен това може да ми помогне да открия художника. Все пак би трябвало да са се срещали някъде.

– Мога ли да дойда с теб? – попитах, макар да се страхувах от последствията от тази среща.

– Сигурна ли си? Това е извън сделката ни, обещах да не те излагам на опасност.

– Решението е мое, позволи ми да дойда с теб – детективът замълча за няколко секудни, но след това кимна с глава и стана от масата.

– Хайде – заповяда ми, отиваме при Мая.

– Чакай – спрях го преди да изхвърчи през вратата – къщата е местопрестъпление, сестра ти трябва да е отседнала другаде, нали? Вашите дали вече знаят за случилото се?

– Надявам се, че не, изпратих ги на почивка миналата седмица. Без новини и интернет. Сега сме само аз и ти, Никол. Да тръгваме! Ще ѝ звъннем по пътя.

Къщата на Мая бе на петдесет километра от Ламсток. Опитахме да се свържем с нея, но мобилният ѝ се оказа изключен. Макс се притесни още повече и шофираше толкова бързо, че за малко не го накарах да ме свали от колата. Домът на сестра му беше малък, на два етажа и като изклчим жълтата лента, която сега го ограждаше, изглеждаше поддържан и приятен за живеене. Имаше градинка с красиви цветя, но прозорците бяха покрити с тъмни завеси, които не позволяваха на минучавите да виждат какво се случва в личния свят на собстениците. Макс ме помоли да остана отвън и нахлу в къщата. Вратата беше октлючена. След няколко минути се показа на прага и ме повика при него.

Обстановката в стаята не бе особено приятна. Имаше следи от бой и това си личеше по счупената лампа и ваза, лежащи на пода. Столовете бяха преобърнати, а по килима се виждаха следи от кръв.

– Ще се обадя на момчетата. Те може да знаят къде е Мая.

Детективът извади телефона си и мигом набра единия от колегите си в участъка. Изглежда никой от тях не знаеше, че жената на жертвата е роднина на Макс. Обясниха му, че именно тя намерила съпруга си и се обадила в полицията. Щом пристигнали обаче от нея нямало и следа.

– Не може да бъде! – Макс затвори телефона и едва не го запрати в стената – къде е отишла, за Бога! Трябва на всяка цена да разбера как е, а и само тя може да ни отведе при този престъпник.

– Мислиш ли, че ако има шанс да предотврати следващо убийство, би го направила? Би се появила?

– Надявам се. Да не би да си намислила нещо? – приближих се до него и хванах ръката му.

– Време е да ме удариш, съпруже…. – отвърнах, гледайки Макс право в очите.

– Какво?! Tи полудя ли? – погледна ме изненадано, сякаш бях загубила ума си.

– Не се безпокой. Случайно да носиш лаптопа си? Едно съмнение не ми дава мира – Макс продължаваше да ме гледа учудено, като че ли не очакваше от мен подобен интерес или пък да се забъркам в случая още повече. Сетне извади компютъра от раницата си, отвори го и ми го връчи.

– Искам да ми кажеш какво си намислила – повтори, без да откъсва очи от мен.

– Покажи ми снимката на художника – отвърнах строго и обърнах лаптопа към него. Той отвори папката с документите и насочи отново екрана към мен. Беше истина. Отне ми няколко минути да възвърна образа в главата си от преди толкова много години, но сега вече знаех. Не се бях заблудила. Това бе той. Това бе художникът – убиец и аз не просто го познавах, но бях изпитала върху себе си маниакалното му поведение.

– Господи! – изрекох на глас.

– Какво става? Какво има? Да не би да го познаваш? – попита ме Макс и изстръгна компютъра от ръцете ми.

– Да, – отвърнах тихо – учихме в едно училище. Беше влюбен в мен, когато бях на осемнадесет. Както ти сам каза, никой не знаеше нищо за него. Странеше и никога не разговаряше с другите.

– Но е бил влюбен в теб – повтори Макс.

– Да, помня, че не ме оставяше на мира. Навсякъде ме преследваше и ми подаряваше подаръци, които аз мигом изхвърлях на боклука.

– Ти се шегуваш! И какво стана?

– Нищо, просто един ден напуснах града, заминах за известно време в чужбина и повече не чух за него.

– Не мога да повярвам! – извика Макс – Това не може да е истина! – детективът прокара пръсти през косата си и трясна капака на лаптопа.

– Така е – кимнах в знак на съгласие.

– Чакай малко – погледна ме отново той – вероятно не е от значение, но какво ти подаряваше той? Или вече си забравила?

– Мога ли да забравя – отвърнах подсмихвайки се, макар никак да не ми беше смешно – Малко, черно сърце, направено от пластилин. А до него – лежеше кървавочервена роза. Извратено, нали? А той си мислеше, че ме ухажва.

– Боже! – Макс поклати глава – Този наистина е бил луд още по онова време, но все пак…сигурна ли си, че е той? – погледна ме. В очите му се забелязваше нотка надежда. Може би тайно му се искаше и вярваше, че най-сетне има шанс да го хванем.

Мислите ми се оказаха истина, когато попита:

– А да имаш идея къде можем да го намерим?

– Не – отвърнах – но имам идея как да го накараме самият той да дойде при нас – детективът ме погледна въпросително.

– Аз ще бъда примамката, а ти ще ми помогнеш.

В близост до къщата на Мая имаше заведение и двамата с детектива се запътихме натам. Бяхме решили да направим публичен “семеен” скандал, към края на който, аз да бъда в ролята на малтретирана приятелка. Предполагахме, че Марио все още се навърта наоколо и подобна сцена би се разчула бързо и лесно. Имах, макар и извратената, предвид ситуацията, надежда, че все още помнеше обсебеността си към мен и това щеше го накара час по-скоро да отмъсти на виновника за моето нещастие.

Макс се вълнуваше както от изпълнението на плана, така и от възможността да се изправи срещу онзи, който, според него, му се подиграваше.

Кафенето в близост до къщата на Мая бе скоро отворено и, по това време на деня, бе претъпкано.

Влязохме вътре и се настанихме на едни от последните свободни места на бара. Имаше предимно млади хора, които говореха на висок глас, а смехът им отекваше чак до самия вход на заведението. Музиката не бе никак тиха и в мен се зароди лека тревога за изпълнението на плана, бидейки част от огромната, шумна тълпа.

– Трябвя ми нещо за кураж – обърнах се към Макс.

– Мислех си същото – той направи знак на бармана и ни поръча две големи усикита.

– Е, за какво ще се скараме? – детективът внимателно огледа посетителите. Двамата се спогледахме, знаейки че мислим едно и също.

– Ти ли ще започнеш или аз? – попитах.

Секунда по-късно Макс отпи голяма глътка от чашата си, стрелна ме с остър поглед и изрече:

– И тук ли ще го правиш? – изражението на лицето му се бе променило. Изглеждаше сърдит.

– Какво? Какво имаш предвид?

– И сега ли ще ме правиш на глупак като гледаш други мъже и то пред очите ми? – за миг сякаш бх забравила, че всичко бе наужким. Макс беше роден актьор. Толкова се бе вживял в ролята си, че едва не го помислих за реалност.

– Не правя нищо такова! Престани за Бога! – тонът постепенно се повишаваше, но се налагаше да крещим, за да ни забележат.

– Не ме лъжи! – Макс тропна с длан по бара, което ме накара да подскоча. Една жена зад него ни хвърли озадачен поглед.

– Стига, скъпи, престани с тази ревност. Нали съм тук с теб, обичам те! – не бях от най-добрите актриси, но се надявах да изглеждаме достатъчно достоверно.

– Видях те! Гледаше мъжете на онази маса! – посочи с пръст масата вляво.

– Нека си вървим, моля те, ставаме за смях. Ти отново полудяваш – станах и взех чантата си.

– Къде си мислиш, че отиваш? Искаш да избягаш, нали? Защото не можеш да си признаеш!

– Няма какво да признавам, остави ме на мира! – понечих да тръгна към вратата, но детективът ме стисна за китката и ме обърна към себе си. Хвана ме за косата и ме дръпна назад.

– Ще ме уважаваш, Никол! – изкрещя, а след това обърна лицето ми към своето и ме стисна за челюстта.

В този момент двама мъже от въпросната маса се затичаха към нас и скочиха да ме спасяват. Избутаха Макс встрани, като единият го запардоса през лицето.

– Викнете полиция! – изкрещя една жена в дъното на кафенето. Този тип посегна на момичето! Докато осъзная колко далеч бяхме стигнали, детективът изтика с всичка сила двамата смелчаги, стисна китката ми и ме повлече към вратата. Хукнахме към колата, където ни чакаше полицай Лео. Качихме се и мигом потеглихме.

– Има ли някого след нас? – попитах, залегнала зад седалката на шофьора.

– Не, отвърна полицаят. Измъкнахте се. Какво се случи, успяхте ли да заблудите хората?

– И още как? – усмихнах се и въздъхнах.

– Ти май си си сбъркал професията – погледнах Макс и докоснах ръката му.

– Извинявай за косата и челюстта. Вживях се повече отколкото трябваше, но съм отчаян заради Мая. Трябва да го заловя, Никол. Може да я е отвлякъл.

– Ще го намерим, довери ми се. Ако е някъде наоколо, клюките за лудия мъж, малтретиращ приятелката си, ще стигнат и до него. Това, което аз не разбирам обаче, е как открива жертвите си.

– Доколкото сме наясно от разследването, щом веднъж чуе за подобен случай, започва да следи мъжа. Избира си място за престъпление и бам – картината е налице.

– Аха, значи вероятно ще следи и нас – кимнах в знак на разбиране.

– Така мисля, но това означава, че може да отнеме дни, докато се появи.

Няколко часа по-късно стояхме в къщата в Ламсток и не откъсвахме очи от прозорците. Не се тревожехме, че сме се върнали там, защото бяхме сигурни, че той ще ни намери. Нито един от нас обаче не знаеше кога.

Изминаха няколко дни, в които нищо не се случваше. Макс не ми позволяваше да излизам, а около дома ни патрулираха полицаи. Детективът също не ходеше никъде, но не защото се страхуваше, а защото с нетърпение очакваше срещата с художника. Същата нощ двамата бяхме в статите си, когато, около полунощ, се чу странен шум от долния етаж. Станах и хукнах към вратата. Открехнах я леко и подадох нос навън, но нищо не се чуваше.

Сигурно ми се е сторило – помислих си. Върнах се в леглото и отново затворих очи. Беше ми трудно да заспя, но клепачите ми тежаха. Звук от чупене на предмети обаче

ме накара да поскоча и мигом да загубя желанието си за сън. Побягнах нагоре по стълбите и едва не припаднах от гледката пред себе си.

– Не мога да повярвам, че най-накрая се срещнахме – говореше през зъби Марио, докато стоваряше юмрука си върху Макс. Той от своя страна политна върху нощното шкафче и бутна лампата на пода – толкова време ти изпращах картините си, а ти така и не успя да ме заловиш. Великият детектив.

– Е, сега ще успея – каза той– благодарение на Никол – Макс се изправи, запретна ръкави и отвърна на удара. Повали Марио по гръб на земята и изви ръцете му.

– Няма да се измъкнеш, ще те разкатая! – художникът правеше всичко по силите да се отскубне от хватката на Макс, но другият не го пускаше.

– Първо аз ще те убия! – извика детективът.

– Макс, недей! – чух се да викам, застанала на метри от тях.

– Бягай, Никол! Слез долу и звънни на Лео! – стоях като препарирана и не можех да помръдна. Лежейки по корем на килима, Марио вдигна поглед към мен. За миг се върнах години назад. Макар времето да го бе променило, онази лудост в очите му си беше там, все толкова плашеща.

– Радвам се да те видя, скъпа! – прошепна. След тези думи мигом побягнах навън. Полицай Лео стоеше на поста си и не можеше да повярва, че бе изпуснал промъкването на убиеца. Двамата се втурнахме обратно нагоре, когато звук от изстрел огласи целия етаж. Няколко секунди по-късно влетяхме в спалнята и на прага беше Макс. Ранен, но все пак жив и здрав.

– Всичко свърши. Успяхме да хванем това гадно копеле, благодарение на теб. Ти не просто ни помогна за случая, но рискува живота си, за да заловим този човек. Погледнах зад детектива и го видях. Марио лежеше по гръб на пода, целият в кръв.

– О, не, Господи! – извиках и отстъпих.

– Махни я от тук, Лео. Аз ще се погрижа за всичко.

Половин час по-късно тримата с Макс и Лео бяхме в болницата. Сестрите бяха превързали детектива и аз седях на ръба на леглото му. Не му се искаше да остава в болницата, но трябваше да бъде под наблюдение още няколко часа. Седяхме без да разговаряме, когато скъп за Макс човек се появи на вратата. Беше сестра му и изглеждаше добре. Тя пристъпи към него и го прегърна.

– Прости ми, братко! Прости ми, че те изложих на опасност – той понечи да стане от леглото, но аз нежно го бутнах назад.

– Какво стана с теб, Мая? Побърках се от притеснение. Той направи ли ти нещо?

– Кой? За кого говориш?

– Как за кого? За художника. Къде беше за Бога? – тя седна до него и се разплака.

– О, Макс! Избягах, защото се страхувах, че ще обвинят мен за смъртта на съпруга ми. Не всичко е такова, каквото си мислиш. Аз също имах вина за случващото се между нас последно време.

– Но защо не дойде при мен, аз щях да те защитя! – извика той.

– Моля те, не се напрягай! – хванах ръката му – Сега си почини, а утре ще говорите, става ли?

– Добре, искам само да се прибера у дома и не ме интересува какво казват лекарите.

– Много си търдоглав – отвърнах.

– Винаги е бил такъв – Мая ме погледна и се усмихна – предполагам, че ти си тази, която е помогнала за залавянето на убиеца.

– Да, точно така, аз съм. Никол, приятно ми е.

– Мая, на мен също. Хайде, да си вървим. Стигат ви приключенията за тази вечер.

– Де да бяха само тази вечер – отвърнах, леко подсмихвайки се, но вътрешно в себе си изобщо не ми беше забавно.