Здравейте, читатели!

Представям Ви разказ 11.

Родово проклятие

– Обещавам ти, скъпа, ще намерим противоотрова. Не се предавай, моля те! – Дарси бе клекнала в краката на сестра си и ридаеше неутешимо. Двете бяха близначки, но вместо да бъдат свързани във всеки един аспект от живота си, нещо огромно и зловещо ги разделяше.

– Не се тревожи, Дарс. Това е съдбата ми и трябва да я приема – Мишел галеше сестра си по главата.

– Но не е честно! Не е честно да минаваш сама през този ад и за Бога, не е честно само ти да си наследница на това ужасно проклятие! – тя се тресеше на пода, здраво стискайки краката на стола, на който седеше близначката ѝ.

30 години по-рано…

– Мили Боже, кога ще спре това?! – детектив Роджър стоеше изправен над поредното ранено тяло, което той и партньорката му откриваха през последните месеци.

– Когато намерим нападателя – отвърна младата Ела Карсън – Този негодник, който и да е той, се движи без следи, но е въпрос на време да го пипнем.

– Не е толкова лесно, Ела. Обстоятелствата са прекалено странни. Не е нормално да не оставя нищо след себе си, а жертвите да губят паметта си. Става дума за нещо повече от обикновен нападател – заяви твърдо детектив Роджър, докато чакаше линейката за пострадалия – не мога да повярвам, че ще го кажа, но нима има логично обяснение?

– Да не би да намекваш…? – детектив Ела го погледна със смръщени вежди.

– А ти какво би си помислила? След всичко това…От три месеца всеки ден откриваме по един в това състояние – той посочи мъжа, който лекарите отнасяха с линейката – има следи от ухапвания по цялото тяло, но не от човек. За Бога, дори не е от животно. Що за същество е това и как е възможно никой да не помни нищо?! – детектив Роджър хвърли фаса си на земята и ядосано го стъпка с петата си. Беше добър в работата си и това бе първият случай, който го караше да се чувства непотребен.

– Не знам, Алекс, но вероятно имаш право. Странно е. Довери ми се, ще разберем какво става.

* * *

Наши дни…

– Никол! Никол, слез долу, бързо! – детектив Макс викаше от приземния етаж на къщата. Беше получил поредната снимка от местопрестъпление и искаше да ми го покаже. Затичах се надолу по стълбите и, едва стигнала до кухнята, вече предполагах какво ще видя.

– Отново ли? – Макс кимна.

– Боже, това е третият за тази седмица. Какво става?! – мъжът на снимката лежеше в калта, в гората на Ламсток. Беше жив, но в тежко състояние. Имаше наранявания по цялото тяло, приличащи на ухапвания с много остри зъби.

– Какво може да е това животно? – попитах, взирайки се в снимката.

– Защо мислиш, че е животно? – детективът отпи от кафето си, тракайки с пръсти по чашата.

– А нима може да е друго?

– След случката с онзи вампир – той поклати глава – няма да ме учуди… – детективът замълча, стана и обиколи всекидневната – Разговарях с предишните двама. Все още са в болницата. С тях работят и психолози, но без резултат. Тези хора просто са изгубили паметта си, а дори нямат следи от травми по главата. Що за нелепост?!

– Прав си, взе да става доста странно. Повярвай ми, ще разберем кой причинява всичко това и ще му сритаме задника!

– Ще поръчате ли кафе? – висока и слаба сервитьорка, стоеше изправена над масата ми и чупеше пръсти от видимо притеснение.

– А, да, разбира се. Извинете, бях се замислила. Нова сте тук, нали? – трудно се откъснах от мислите си, но момичето ми направи силно впечатление.

– Да, от две седмици – тя побърза да смени темата – как предпочитате кафето?

– Чисто, моля – отвърнах бързо – сервитьорката кимна с глава и се скри вътре. Бях седнала на масата с гледка към реката. Същата, на която детектив Макс за първи път се бе появил пред мен с ултиматума, че трябва да остана, ако искам да запазя свободата си. Вярно е, че недоволствах известно време, но не бях осъзнала как партньорството с него бе започнало да ми допада. А, ако трябваше да бъда напълно честна със себе си, не само то. Компанията и присъствието на Макс ме караха да се чувствам спокойна и в безопасност. Той беше интересен човек, а и не можех да скрия – доста привлекателен. Бяхме си уговорили среща в кафенето, след като той се отбие в участъка, където го чакаха няколко документа.

– Заповядайте! – сервитьорката внимателно остави чашата на масата и понечи да си тръгне.

– Благодаря, Дарси – момичето погледна учудено и някак уплашено.

– От къде знаете името ми? – посочих табелката на тениската ѝ – облекчена въздишка излезе от гърдите ѝ. Сякаш за миг някой бе стиснал сърцето ѝ и не бе сигурна дали ще го пусне.

– О, вярно. Бях забравила за това.

– Хей, извинявай за въпроса, но добре ли си? – нямах намерение да си навирам носа в живота ѝ, но се почувствах загрижена.

– Да, разбира се. Простете, но трябва да вървя. Чакат ме и други клиенти – без да ми даде шанс да отвърна, Дарси се забърза към бара.

Странна работа – помислих си, останала сама отново. Докато наблюдавах сервитьорката, вниманието ми мигом бе насочено към друго младо и видимо нервно момиче.

Чакай малко – промълвих на глас и се изправих от стола си – ама това е Дарси. Но как…и с други дрехи.

От мястото си не успявах не видя добре, затова се преместих на отсрещния стол, с изглед към вратата, която водеше към вътрешната част на кафенето.

Объркана от видяното, не знаех какво да мисля. Очевидно сервитьорката имаше близначка. Притеснението и на двете си личеше отдалече и се чудех каква ли бе причината за това поведение. Като че ли Дарси не бе особено доволна от присъствието на сестра си, тъй като я дръпна рязко встрани, говорейки ѝ почти през зъби. Сетне я хвана за лакътя и завлече зад бара. Мигом хукнах към задната част на кафенето и се скрих зад близкото дърво. От задния вход излязоха близначките и спореха разгорещено.

– Остави ме, Дарс, моля те, имах нужда да се измъкна от вкъщи за малко.

– За Бога, Мишел! Знаеш правилата. Колко пъти говорихме за това?! Правя го заради теб, опомни се!

Опасявах се да не ме забележат, затова приклекнах и се скрих още повече. Новодошлата се огледа наоколо и тръгна в обратна посока, а Дарси се върна в кафенето. Прииска ми се да настигна въпросната Мишел, но не исках да изглеждам подозрително. Мислех първо да споделя случката с детектива.

Той се появи двадесет минути по-късно и се настани на отсрещното място, на което до преди малко седях аз.

– Станало ли е нещо? Разсеяна си – Макс впери въпросителен поглед в мен. Набързо му разказах за странната сцена с близначките. Той присви вежди и надникна иззад чашата си с поредното кафе.

– Онази там? – попита, а аз кимнах.

– Да, забелязах я и предишния път. Доста е напрегната, но го отдадох на това, че е нова. Какво се върти в главата ти, Никол? – той ми смигна с дясното си око.

– Още нищо – отвърнах – но съвсем скоро ще разбера.

Дарси се прибра уморена, след дългата смяна в кафенето. Ядът ѝ бе преминал донякъде, но веднага, щом зърна седящата пред телевизора Мишел, гневът отново закипя във вените ѝ.

– Здравей! – поздрави тя, откъсвайки едва за секунда поглед от екрана.

– Трябва да поговорим за днес – Дарси метна чантата си на дивана, изключи телевизора и се изправи пред сестра си.

– Дойдохме тук заради теб, забрави ли? – Мишел сведе глава, чувствайки се зле от тона на близначката си.

– Съжалявам, Дарс, не исках да стане така.

– Никой не бива да те вижда, не разбираш ли?! Мислех, че приемаш всичко сериозно. Нима не осъзнаваш колко опасно е да се появяваш навън? Още повече, когато с теб сме еднакви. Съсипвам се от работа, за да успеем! Да не мислиш, че…

– Стига, Дарси, разбрах! За Бога, казах, че съжалявам! Ужасно е да стоя сама тук по цял ден, без да мога да помогна – Мишел скри лице в шепите си и заплака.

– Знам, скъпа…но това е временно. Обещавам да намеря противоотровата.

– Но как? Та ние дори не знаем какво представлява, камо ли къде се намира! Татко не ни каза нищо повече от едно глупаво име и тъпо писмо, което кой знае къде е скрил!

– Виж, успокой се – Дарси хвана здраво ръката на разстроената си сестра – от теб искам да стоиш далеч от всичко и всички, другото остави на мен, става ли? – Мишел замълча, но кимна с глава.

– Хайде, сега върви да си легнеш. Имаш нужда да поспиш.

– Страх ме е, Дарс. Никой не може да спре това, ако тази нощ отново…

– Спри! Недей! Ще се постарая… – Мишел сложи пръст върху устните на сестра си, а след това я целуна по челото. Сетне стана и се отправи към стаята си. Спеше ѝ се, но знаеше, че и тази нощ ще бъде тежка.

30 години по-рано…

Питър Милдън бе обикновен човек, но имаше лошата съдба да отглежда сам дъщерите си – близначите Мишел и Дарси.

Съпругата му Кейт ги бе изоставила още след раждането и пет пари не даваше за тях.

Тримата живееха скромно, дори понякога едва успяваха да си платят сметките или да сложат залък в устите си. Питър често се скиташе в гората и търсеше прехрана, като за съжаление, се случваше и да убие по някое и друго животно.

Беше късна есен, когато с Кейт все още бяха само двамата. Питър обикаляше гората, в опит да прочисти мислите си и да реши как да спечели пари. Тази вечер предстоеше да бъде съдбоносна както за него, така и за неродените му деца.

Докато се прибираше тъжен към дома си, на Питър му се стори, че някой върви по петите му. Усещаше странно присъствие, а ноздрите му надушваха особен мирис на гнило. Той светна с фенерчето си и внимателно огледа наоколо, но пред погледа му не се откри нищо. Студ скова крайниците му, а режещи тръпки от страх полазиха гърба му.

Причу му се шепот, затова се обърна и насочи светлината право напред. Тогава го зърна, но за секунда. Имаше вид едновременно на човек и животно. Сетне оново се появи пред очите му, но мигом изчезна, оставяйки след себе си познатата вече миризма на гнило.

– Халюцинирам ли, мамка му? – запита се Питър, тичайки към шосето.

Преди да успее да излезе от гората, нечия ръка го стисна за гърлото. Студ обгърна цялото му тяло, сърцето му заби лудо. Усеаше дишане, но продължаваше да не вижда нищо. Хватката бе прекалено силна, за да успее да се отскубне. Ръцете, приличащи на лапи го сграбчиха за раменете и хвърлила във въздуха. Питър се строполи на земята и изстена от болка в гърба. Тогава го видя. Едва не припадна от гледката. Не можеше да повярва. Мислеше, че сънува, но колкото и да си го повтаряше, не можеше да спре онова, което щеше да се случи.

Съществото, надвесено над него, се превръщаше ту в човек, ту в някакво подобие на животно. Беше високо и слабо, с остри нокти и изкривено, в ужасяваща гримаса, лице. Кожата му бе покрита с тъмна козина, а ръцете му, големи колкото лапи, завършваха с пръсти характерни за човек. Носът и ушите изглеждаха нормални, но целите покрити с козина. В очите на създанието се четеше омраза и желание за мъст. Преди да изчезне за поред път, то впи острите си зъби в тялото на Питър. Хапеше го на различни места, докато не го остави да лежи в безсъзнание.

На сутринта Питър се събуди вкочанен от студ, лежащ по гръб на земята. Отне му време, докато си спомни предишната нощ и случилото се.

– Не може да е истина – промълви, докато бавно се изправяше. После се наведе и съзря следите от зъби под скъсаните си дрехи. Болеше го, но никъде нямаше кръв.

– Шегуваш се! – Питър не спираше да оглежда раните по себе си. Не знаеше какво да мисли. Затича се към къщи, с намерението да сподели с Кейт, но размисли.

– Ами, ако ме помисли за луд и ме остави- промълви – Налагаше се да измисли някаква история. Ден по-късно нападенията започнаха. Полицията нямаше никаква следа от извършителя. Месец по-късно Кейт забременя, а след още няколко месеца разбраха, че очакват близначки. Питър бе щастлив и нямаше търпение да им даде любовта си, но все още не предполагаше, че без да знае, бе дал от себе си и нещо друго. Нещо страшно, тайнствено и злокобно. Нещо, което щяха да минат години преди да проумее напълно….

Наши дни…

– Хайде, Никол, побързай! Трябва да сме там час по-скоро, преди да е дошла линейката.

Побягнах към вратата като ужилена. С детектива трябваше да посетим мястото на поредното нападение от изминалата нощ. Този път се бе случило близо до брега на реката. Бе нападнат мъж на около тридесет и пет години. Щом с Макс пристигнахме, той беше в съзнание, но говореше несвързано. По лицето и тялото му имаше следи от захапка. Дрехите му бяха раздрани на няколко места, но както и при другите пострадали, така и тук, нямаше кръв.

– Човекът е неадекватен – промълви Макс, едва чуто. Необяснимо е, Никол. И този не помни нищо, но изглежда уплашен до смърт. На лицето му е изписано, че е преживял нещо ужасно.

– Възможно ли е да има просто временна амнезия, или пък да е блокирал спомените си, за да забрави преживяното?

– Не знам, ще разпитам доктора, щом отидем в болницата. Това не може да продължава така. В Ламсток дебне някакво същество и на всяко цена трябва да го открием.

– Същество? – погледнах го подозрително, макар да знаех какво намекваше.

– Наясно си, че бях последният човек, който би се хванал на подобни дивотии, но нещата се промениха – лицето му се изкриви в съжалителна гримаса.

– И какво ще правим сега? – попитах, сложила ръце на кръста си.

– Тази нощ няма да се спи.

– Намислил ли си нещо? Къде ще ходим?

– Навсякъде – отвърна, след това ме хвана за ръката и ме поведе към колата си.

Два месеца по-рано…

Бордъртаун

Питър лежеше на леглото, изнемощял и не приличащ на себе си. Бе едва на петдесет и пет години, но сега изглеждаше много по-възрастен. Едва успяваше да се надигне, затова дъщерите му – Мишел и Дарси се грижеха за него. Така бе от няколко дни и колкото и лекари да идваха на посещение, нито един от тях не откриваше рационална причина за здравословното му състояние. Питър отказваше да постъпи в болница. Вътрешно в себе си знаеше, че краят му наближава и пестеше силите си, за най-важното, което трябваше да свърши преди да умре – да сподели с близначките тайната, която пазеше вече повече от тридесет години. Докато Дарси се суетеше около баща си, носейки му вода и попивайки потта от челото му, Мишел готвеше и го умоляваше да хапне.

– Елате тук, момичета. Трябва да поговорим, преди да си отида – Питър протегна ръка към Дарси, която от своя страна я целуна, а след това стисна здраво.

– Не се напрягай, татко. Може да почака. Ще ни кажеш, след като оздравееш – каза с нежен глас Мишел.

– Това няма да се случи, скъпа. Обречен съм на смърт. Никой и нищо не е в състояние да ми помогне.

– Но татко, не говори така! – Мишел се свлече край леглото и заплака.

– Моля те, миличка, не плачи. Искам и двете да ме чуете внимателно. Нямам много време – момичетата кимнаха и се настаниха до умиращия си баща.

– Над мен тегне проклятие.

– Какво? – Дарси погледна намръщено – не разбирам.

– Всички онези нападания… – Питър извъртя глава встрани и продължи – това бях аз…

– Какво говориш, за Бога?! – извика Мишел. Но как…?

– Има и друго – Питър направи знак на дъщерите си да се приближат още повече – една от вас наследи проклятието, след раждането – Дарси и Мишел наблюдаваха баща си с поглед, пълен с недоумение.

– Знам, че ви е трудно да го разберете. Самият аз стигнах до истината едва преди няколко месеца. Описал съм всичко в писмо. Времето ми изтича, твърде късно е за обяснения.

– Какво? И ще ни оставиш просто така?

– Всичко е в писмото – повтори – Има противоотрова, но не успях да стигна до мястото, където е – Питър едва си поемаше въздух.

– Къде е, татко? Ние ще я намерим и ще те излекуваме! – Мишел бе охвнала с длани главата на баща си.

– Късно е – каза за сетен път – но за една от вас не е.

– За коя, татко? И къде, за Бога, е лекарството? – със сетни сили Питър отвърна

– В Ламсток. Мишел, ти… – той протегна ръка към дъщеря си, но думите му не достигнаха до никого. След това отпусна китката си и заспа завинаги.

– Татко! Татко! Не! – Мишел тресеше тялото на баща си.

– Дарси, спри! Нищо не можем да направим.

– Но как? Чу ли какво ни каза? Нима вярваш на всичко това? Ако има писмо, тогава къде е? Ами противоотровата?

– Ламсток. Намира се на час път от тук. Ще отидем там и ще я открием.

– Не разбираш, Дарси! – Мишел сновеше из стаят – ако е истина, татко е написал всичко в скапаното си писмо. Само че не ни каза къде е!

– Има нещо по-важно, помисли! – Мишел се втренчи в сестра си.

– Той не спомена коя е наследницата – двете се спогледаха.

– Нападенията ще продължат… – каза още Дарси, едва чуто.

– Не може да е вярно – Мишел се строполи на земята. Аз съм…

– От къде знаеш?

– Забрави ли?! Преди да умре татко посочи мен… – двете се прегърнаха, а сетне целунаха за последно безжизнения си баща…

(Два месеца по-късно), Сега…

Колкото и да се опитваше Мишел не успяваше да затвори очи. Дарси беше при нея и също страдаше.

– Обещавам ти, скъпа, ще намерим противоотрова. Не се предавай, моля те! – тя бе клекнала в краката на сестра си и ридаеше неутешимо. Двете бяха близначки, но вместо да бъдат свързани във всеки един аспект от живота си, нещо огромно и зловещо ги разделяше.

– Не се тревожи, Дарс. Това е съдбата ми и трябва да я приема – Мишел галеше сестра си по главата.

– Но не е честно! Не е честно да минаваш сама през този ад и, за Бога, не е честно само ти да си наследница на това ужасно проклятие! – тя се тресеше на пода, здраво стискайки краката на стола, на който седеше близначката ѝ.

Двете бяха наели къщата, като се надяваха час по-скоро да открият писмото, в което Питър обясняваше всичко за нападенията и проклятието, както и да намерят насоки за местоположението на противоотровата.

Престъпленията продължаваха и близначките бяха наясно кой е извършителят. Всеки път щом нощта настъпеше, Дарси полагаше всякакви усилия, за да се държи будна, но никога не успяваше. Пиеше кафе, обливаше лицето си с вода, но нищо не помагаше. Не можеше да спаси сестра си от делата ѝ, които дори самата тя не помнеше.

– Не разбирам защо татко е чакал толкова дълго, за да ни сподели тази тайна. До сега можеше да сме открили спасение. И защо, за Бога, той има спомен за нападенията, а аз не?! – непрекъснато повтаряше Мишел. Беше отчаяна от мисълта какво причинява на невинни хора.

– Знам, лудост е. Умът ми не побира как е възможно. Имам толкова много въпроси – Дарси приглаждаше униформата, която все още не бе съблякла. Беше приготвила горещо кафе в кухнята, като отново се надяваше този път да не заспи.

– Има и друго, което не разбирам – продължи Мишел – нападенията не са всяка нощ… – промълви

– Нима се оплакваш! – Дарси се усмихна насила, опитвайки се да разведри обстановката, а сестра ѝ се насили да отвърне със същото.

– Всичко е в скапаното писмо, което кой знае къде е. От две седмици сме тук, а не сме стигнали до никъде. Напротив – затъваме все повече.

– Дарс, ще те попитам нещо, но не се ядосвай, става ли? – Дарси хвърли изпитателен поглед към близначката си.

– Ами ако споделим на някого. В това градче хората са мили – Дарси си спомни за Никол и за това колко внимателна беше днес в кафенето. Беше дочула също, че е партньорка на местния детектив.

– Не знам… – отвърна замислено Дарси. Искаше ѝ да каже на някого. Нуждаеше се от отдушник, който да я изслуша и разбере страховете ѝ – за сега ще си мълчим. Става наистина късно, Мишел. Да се надяваме, че тази нощ ще бъде различна.

* * *

Двамата с детектива се бяхме подготвили за вечерта. Имахме план да патрулираме, но колкото и да искахме, нямаше как да наблюдаваме градчето само двамата, така че някои от колегите му полицаи трябваше да се включат. Нямахме представа къде щеше да бъде следващото нападение и дали изобщо щеше да има такова, но искахме да направим всичко по силите си да заловим виновника. Облякохме се в черно, като Макс обикаляше гората, а аз трябваше да се навъртам около брега на реката. Детективът беше въоръжен, но тъй като нямаше как да ме остави съвсем беззащитна аз, от своя страна, получих спрей и бухалка, които се надявях никога да не ми се налагаше да използвам.

– Ако престъпникът не е обикновен човек, не знам какво би могло да помогне – говорех си сама, докато обикалях района. Освен за възможното нападение, непрекъснато мислех и за онова, което бях видяла по-рано в кафенето. Сцената между близначките. Дарси беше нова тук и поведението на двете сестри бе меко казано странно. Детективът също мислеше така, но за сега не можехме да направим нищо друго, освен да ги наблюдаваме и то отдалече. Приближавах се все повече до кафенето, когато видях собственика му да излиза от задния вход. Заведението отдавна бе затворено, но изглежда той бе стоял вътре до късно. Беше млад и симпатичен мъж. Движеше се бавно към алеята за разходки, която водеше към паркинг, на който вероятно бе паркирал колата си. Усетих необяснимо напрежение в стомаха си. Трябваше да проследя този човек. Тръгнах бавно след него, като внимавах да не ме забележи. Стъпвах почти на пръсти, докато все повече се приближавахме към паркинга. Тогава се случи онова, от което най-много се боях. Беше зловещо и нереално, като сцена от филм на ужасите. Мъжът беше повален със замах, но нападателят не бе човек, дори не бе и животно. Бе същество, което не съм си представяла, че ще видя дори в най-налудничавите си сънища. Беше високо, с човешко телосложение, но вместо кожа имаше козина. Светлината от уличните лампи бе твърде слаба, за да видя ясно, но можех да зърна огромните нокти, които притежаваше върху иначе човешките си ръце. Косата му бе дълга, като за миг ми заприлича на някого, но после се сепнах и вече не знаех какво да мисля. Не вярвах на нищо от онова, което наблюдавах с очите си.

– Ами ако сънувам – прошепнах и се плеснах през лицето. Младият мъж не издаваше и звук, докато създанието се бе вкопчило в тялото му и, както предполагах, му нанясяше познатите вече рани. Изпитвах ужас от ставащото, но в същото време не можех да направя нищо. Секунди по-късно съществото метна жертвата си във въздуха, като след това я хвърли обратно на земята и пристъпи назад. Обърна се към мен, когато светлината озари лицето му. Вече го виждах съвсем ясно. Само че сега не бе нито животно, нито някакво неземно и страховито създание. Беше се превърнало в човек. Носеше униформата на кафенето, в което работеше от две седмици и се казваше Дарси…

Три месеца по-рано…

Питър не беше добре. Тялото постепенно го предаваше, а чувството за вина и невъзможността да спаси дъщеря си, от подобен на неговия живот, го разяждаше като поредната отрова. Бе написал писмо, в което разказваше всичко. Една история, на която никой, дори самият той, след толкова години, не можеше да повярва. Писмото бе оставил в кутийка за бижу. Специално и животоспасяващо бижу, което бе дал на жена на име Никол. Тя и партньорът ѝ се бяха погрижили за него, без дори да подозират, че са срещнали истинско чудовище.

Десет години по-рано…

Питър беше отчаян от онова, което се случваше на дъщеря му. За първи път разбра, че Дарси е наследила проклятието, когато една нощ, след като бе навършила деветнадесетата си годишнина, просто не се прибра. Беше преди десет години. Малко след това по новините, бе съобщено за нападение, но този път не беше той. Питър помнеше всичко, което правеше, но не можеше да го спре. Щом се превърнеше в чудовище, цялото му същество копнееше да напада. Не се случваше всяка нощ. За многото години, в които живееше с тази злокобна съдба, едва наскоро бе успял да разбере причината за това ужасяващо бедствие.

– Отиди в Ламсток. Там има жена, която ще ти помогне – каза му старец, който виждаше бъдещето. Беше мъдър и проницателен, но и твърде стар, за да успее да му помогне. Силите не му достигаха за онова, от което се нуждаеше Питър. Трябваха му отговори, магия за забрава и най-важното – противоотрова.

– Но как да я открия? – попита с надежда.

– Когато отидеш там, помоли някого да те упъти до къщата на Грета. Но внимавай – старецът се надигна от леглото си и докосна бузата на притеснения мъж – тя е опасна жена – той кимна бързо в отговор – А сега върви! Дъщеря ти не бива да помни какво прави, иначе няма да оцелее – Питър изхвърча от дома на стареца и мигом тръгна към Ламсток. Колата му бе стара и раздрънкана, но му върешеше работа. Бе петдесетгодишен, но изглеждаше поне на шейсет, изпит и слаб. Случващото се го погубваше с всеки изминал ден, а сега не искаше същото да сполети и дъщеря му.

Щом пристигна в Ламсток, той не можа да скрие възхищението си от мястото. Беше красиво и на него му се прииска животът му да бе спокоен и различен. Обикновен. Но не беше, а и нямаше време за губене, трябваше час по-скоро да открие въпросната Грета и да я накара да направи магията. Дарси не биваше да помни нищо.

Спря се в местното кафене. В Ламсток нямаше много заведения. Само две, като едното не гъмжеше особено от посетители, докато това край реката се радваше на желаещи да изпият кафето си, наслаждавайки се на гледката и спокойствието, което донасяше ромоленето на водата.

Отиде на бара, където младо момче приготвяше кафе за един от клиентите.

– Извинете, търся къщата на Грета. Знаете ли къде се намира? – барманът се замисли, но бързо отвърна.

– Елате с мен, ще Ви покажа навън.

След като му даде насоки как да стигне до дома на старицата, Питър остави колата си на малък паркинг, в близост до кафенето, и продължи пеша. Постройката, в която живееше старата жена беше тъмна и неприветлива. Той се приближи несигурно, но въпреки това почука на вратата. Отвътре се чуха стъпки и след близо минута тя се появи на прага.

– Кой си ти? – попита жена, скрита зад грозните си очила и вдигнатата на кок коса. На пръв поглед Грета не изглеждаше толкова зловеща, но нещо в нея караше Питър да не се съмнява в думите на стареца.

– Аз… – за миг не знаеше как да продължи – един човек каза, че можеш да ми помогнеш. Ще си платя – Грета изучаваше мъжа срещу себе си, изпод свитите си вежди.

– Как по-точно? – попита с леден тон.

– Моля те, нека вляза. Не искам да рискувам някой да дочуе разговора ни – с все същото каменно изражение, старицата направи път на Питър да пристъпи в дома ѝ.

– Последвай ме – тя го поведе през тъмната всекидневна, а след това слязоха по стълбите към малка стая, приличаща на килер. Вътре бе пълно с шишенца, приличащи на отвари, свещи, кичури коса и всякакви други страховити предмети.

– Имаш сериозен проблем – подхвърли с безразличен тон Грета – но не съм сигурна, че мога да направя нещо за теб. Тази отрова е прекалено мощна.

– Какво? – на Питър му отне известно време, докато осъзнае, че старицата вече бе разбрала причината за посещението му.

– Дарси, нали? Така се казва дъщерята, която искаш да спасиш от злото, което сполетя теб – Питър сведе глава в отговор.

– Моля те, направи магия за забрава. Ако не мога да я спра, нека поне не помни станалото. В противен случай чувството за вина ще я убие – без да казва нищо Грета се разрови във вещите си.

– Имаш ли нещо нейно? – попита. Питър мигом затърси в чантата си. Носеше снимки на дъщерите си, както и любимият пръстен на Дарси. Беше го отмъкнал, без момичето да забележи. Взе го и го подаде на старицата. Тя го пое внимателно, след това го отнесе нанякъде и застана с гръб към Питър. От мястото, където беше, се надигна пушек, а думите, които произнасяше твърде бързо, бяха неясни за него. Отстрани му се струваше злокобно и зловещо, но нямаше избор. Няколко минути по-късно старицата се обърна и му подаде пръстена.

– Не трябва да го сваля. Никога. – погледът ѝ бе сериозен и не издаващ никаква емоция. Питър ѝ благодари, давайки ѝ няколко банкноти. Преди да си тръгне трябваше да знае още нещо.

– Има ли спасение? Ще можеш ли да ми направиш противоотрова? – Грета отново се върна при нещата си.

– Ще отнеме много време – каза накрая.

– Колко? – попита Питър.

– За теб вече е късно – Грета се приближи до него. Пронизващите ѝ, като ледено стъкло, очи се впиваха в неговите – но за Дарси има надежда. Ще се върнеш тук след десет години и ще ти дам противоотровата.

– Десет години?! – Питър сновеше из стаичката, забил поглед в пода. От очите му капеха сълзи и мокреха старите дървени греди под краката му.

– Нямаш друг избор – отсече Грета. Колко позната му звучеше тази реплика. До преди секунди си я повтаряше сам – а сега си върви. Нямаш повече работа тук.

Питър си тръгна обнадежден от магията за забрава, но съсипан от мисълта, че се налагаше да чака толкова години, за да се сдобие с желаното избавление. Седна в колата си, отвори чантата и взе малкия пръстен в шепата си.

– Ще се погрижа за теб, скъпа – промълви, ридаейки. Плака почти целия ден, докато накрая не се прибра у дома вечерта, а през нощта не нападна поредната си жертва…

Три месеца по-рано…

Питър седеше отново в автомобила си и пътуваше към Ламсток. Бяха изминали десет години от последното му посещение.

Дарси носеше пръстена и дори не подозираше на какво бе способна. Питър, от своя страна, се надяваше на чудо. На някакъв елексир, който можеше да спаси живота на дъщеря му.

Паркира колата си на познатия вече паркинг. Въпреки изминалото време, градчето си бе същото, може би дори още по-красиво и привлекателно. Питър влезе в кафенето и си поръча бутилка вода. Бързаше, но бе толкова уморен и жаден, че едва издържаше.

Ръцете му трепереха, а лицето му бе пребледняло. Докато развинтваше капачката едва не изтърва шишето на земята.

– Добре ли сте, господине? Виждате ми се малко блед? Да ви помогна ли? – до него дотърча млада жена.

– Благодаря, госпожице, нищо ми няма.

– Казвам се Никол – тя подаде ръката си.

– Аз съм Питър – той я пое плахо.

– Не сте местен, нали? – попита тя, изучавайки го с хубавите си, дълбоки очи.

– Права сте, тук съм по работа.

– Разбирам, дано престоят ви хареса. Мястото е чудесно. – той кимна в знак на благодарност. Едва не залитна встрани, когато Никол го задържа за лакътя.

– Сигурен ли сте, че сте добре? Искате ли да ви заведа на лекар? – Питър бе очарован от загрижеността на една напълно непозната.

– Няма нужда, благодаря. Трябва да тръгвам.

Питър се запъти към дома на Грета. Още не знаеше, но съвсем скоро щеше да разбере колко съдбоносна бе срещата му с любезната Никол.

Грета отвори вратата на третото почукване.

Господи! – помисли си Питър – За толкова години изглежда същата – Тя го погледна и, без да задава въпроси, го подкани да я придружи. Обстановката също не се бе променила. Грета го отведе в познатата стаичка и му даде знак да изчака встрани. Разрови се в нещата си, а сетне внимателно му подаде предмет, приличащ на огърлица. Беше сърце. Изглеждаше красиво и цяло, но щом го стигна в средата Питър не очакваше онова, което видя. Сърцето се разцепи на две, като едната му част бе пълна с прозрачна течност. Той погледна учудено старицата.

– Трябва да я изпие. Само така ще се излекува от проклятието.

– Наистина ли? Просто така? – Питър не можеше да повярва, че най-сетне дъщеря му имаше възможността да продължи живота си нормално. Очите му грееха от щастие. Представяше си как ще го даде на Дарси и всичко ще се върне постарому, както беше преди толкова време. Радостта му обаче се смрачи, когато Грета поклати глава.

– Не е толкова лесно – каза студено – има едно условие.

– Какво условие? – попита с туптящо от тревога сърце.

– Дарси не може да получи противоотровата от теб. Ти вече си покварен – Грета говореше почти без да мърда устните си. Очите ѝ пронизваха тези на Питър.

– Не разбирам – отвърна тихо – кой тогава трябва да ѝ я даде?

– Не бива да разкриваш способностите ѝ – Питър продължаваше да гледа неразбиращо.

– Но аз мога да го направя. Ще измисля нещо – Грета поклати глава.

– Трябва да бъде непознат. Някой, когото си готов да жертваш.

– Какво? Но защо?

– Да не мислиш, че проклятието ще изчезне просто така? Да, Дарси ще се излекува, но за сметка на нечий друг живот. Нима си готов да пожертваш Мишел? – попита с искривена гримаса старицата. Питър сведе глава. За него бе невъзможно да избира между дъщерите си. Те бяха еднакво скъпи за него.

– Дори да го направя… – той въздъхна дълбоко. Чудеше се как да продължи… – дори да открия такъв човек, как ще даде лекарството на Дарси, без да знае истината?

– Това не е твоя работа. Всичко с времето си – Грета протегна ръка и отвори дланта си. След като взе парите, които Питър ѝ бе обещал, тя го отведе обратно към вратата. Сетне се доближи до ухото ми и му прошепна нещо.

– Побързай – каза вместо довиждане. После се прибра и остави Питър, потънал в мисли. В този миг той вече знаеше кой ще спаси дъщеря му.

* * *

Наложи се да прекара нощта в Ламсток. Нямаше представа кога отново щеше да срещне Никол, а се нуждаеше именно от нея. Слава Богу същата вечер не нападна никого. Единствената му надежда бе отново да я зърне в кафенето.

Сутринта Питър си поръча чаша горещ чай и се настани на една от масите навън. Времето беше приятно и той се наслаждаше на слънцето. Докато се взираше в приятно ухаещата течност, погълнат от размисли за предстоящото, познат глас се разнесе близо до него.

Това е тя – вдигна поглед и я видя. Никол се задаваше, размятайки връзка ключове в едната си ръка и елегантно държейки чантата си в другата. Плътно до нея се движеше висок и привлекателен мъж. Изглеждаше на по-малко от четиридесет години и бе облечен в костюм.

– Добър ден, детектив Макс. Същото ли ще бъде и днес? – двамата се настаниха, а любезната сервитьорка бързаше да ги обслужи.

Детектив значи. Ами ако разберат на какво е способна Дарси преди да ѝ дадат лекарството? – Питър разтърка челото си. Главата го болеше, а ръцете му трепереха от силното напрежение.

Няма значение – отсече наум след това – ще се доверя на старицата. А сега трябва да пробутам тази проклета огърлица – след като взе решението, той изпи последната глътка от чая си, стана от масата, олюля се и мигом се озова на земята.

– Господине! Господине, добре ли сте? – Никол се бе надвесила над Питър с шише с вода. Отвори го и наплиска лицето му. Секунда по-късно той се свести, а детективът му помогна да се изправи. Сложиха го да седне на стола, като Макс го оглеждаше изпитателно. За разлико от Никол, той бе свикнал да бъде подозрителен.

– Благодаря – отвърна леко засрамен. Макар да бе инсценирал припадъка си, целият трепереше.

– О, засякох ви вчера. И тогава не се чувствахте добре. Мисля, че този път трябва да ви заведем на лекар – тя погледна загрижено детектива.

– Много сте мила, но наистина няма нужда. От възрастта е – той се усмихна едва забележимо.

– Не изглеждате толкова стар. Хайде, нека ви прегледат. Обещавам, че ще мине бързо. После може да си вървите, ако разбира се това е планът ви – Питър нямаше никакво желание да ходи в болница, затова побърза да измисли подобаващ отговор.

– Знаете ли, нека направим така. Трабва да вървя, дъщерите ми ме чакат и сигурно вече се тревожат. Щом се прибера, ще отида на лекар. Така става ли? – Никол се намръщи, но се съгласи.

– Нека поне ви помогнем да стигнете до колата си.

– Е, това може – Питър се изправи и бръкна в джоба на чантата си – позволете да ви дам нещо в знак на благодарност – подаде огърлицата на Никол. Тя повдигна учудено вежди.

– Но моля ви, няма нужда. Не ми дължите нищо.

– Знам, но аз настоявам. Всъщност, ако трябва да бъде честен, намерих я. Нямаше никого на мястото, където я видях, така че си търси нов притежал. Хайде, ще ме направите щастлив. Не ми отказвайте – Никол се поколеба, но след това го взе и я сложи на врата си.

– О, почакайте – има и кутийка.

– Хм – прехапа устни Никол – Че кой губи бижуто си с кутийката – Питър само ѝ смигна с око, махна за довиждане и се качи в колата си.

Предния ден той се бе погрижил за всичко, като внимателно бе скрил писмото, в което разказваше за проклятието, под меката възглавничка на дъното на кутийката.

Оставаше му само да се прибере и да дочака края си.

Сега…

Обадих се на Макс след нападението на Дарси. Все още бях в шок от случилото се и заеквах. Двамата седяхме в болницата, пред стаята на ранения и разговаряхме.

– Не мога да повярвам – каза отново детективът – това момиче…

– Дори не знам какво правим тук, Макс. Трябва веднага да отидем в дома на близначките и да заловим Дарси.

– Искам първо да говоря с лекаря. Предишните жертви не си спомняха нищо, но е важно за мен да видя този човек – той посочи с глава мъжа, лежащ в безсъзнание. Сякаш прочете мислите ми, защото ме стрелна с остър поглед.

– Няма да ходиш никъде сама. Ще ме почакаш, за да отидем заедно. Достатъчно те изложихме на опасност – аз се намръщих и закрачих напред-назад из коридора. Осъзнавах, че се тревожи за мен, но нямах търпение да стоя и да чакам. Трябваше да видя Дарси и то час по-скоро. Гледката от преди малко все още бе пред очите ми. За щастие докторът дойде и обясни на Макс, че пациентът ще спи до сутринта, така че не ни оставаше нищо друго, освен да си тръгнем.

– Как ще разберем къде живеят близначките? – попитах, докато отивахме към колата. Макс се замисли, но после отвърна.

– В кафенето трябва да има някакви данни за служителите. Дали пък някой от колегите ѝ не знае?

– Тук мога да помогна – казах гордо – имам мобилния на момчето от бара. Знам, че е късно, но мога да му позвъня – Макс ме погледна учудено, но само кимна с глава. Набрах номера и зачаках да чуя свободния сигнал. Прегракнал глас се обади отсреща.

– Ало!

– Здравей, Роби. Никол е. Надявам се, че се сещаш. Извинявай за късния час, но имам нужда от огромна услуга – трябваха му няколко секунди, за да осмисли думите ми.

– Да, разбира се, слушам те.

– Случайно да знаеш къде живее Дарси? Новата сервитьорка.

– Не. Нямам представа. Всъщност, никой не знае. Тя не обича на говори за себе си. Късно е, станало ли е нещо?

– По дяволите! – изругах тихо, но не достатъчно, че Роби да не ме чуе – О, не, аз просто исках да я питам нещо.

– Все пак мисля че мога да ти бъда от полза.

– Какво имаш предвид?

– Една нощ я видях, когато се прибираше. Имах среща в същата посока, затова я проследих. Стигна до улица “Мадисън 21”, но после трябваше да вървя и не узнах нищо повече.

– Благодаря ти, Роби, нямаш представа колко ми помогна. Ще се видим утре – без да дочакам отговор побързах да затворя. Исках да избегна въпросите.

– Е, значи отиваме на улица “Мадисън 21” – каза Макс след като му предадох думите на Роб – Да видим какво има там – двамата потеглихме, без да говорим.

Минути по-късно вече паркирахме колата близо до въпросната улица. Ако къщата на близначките се намираше там не искахме да ни видят, преди да сме сигурни какво да предприемем. Детективът ми направи знак да вървя след него, докато бавно се приближаваше към номер 21. Всички къщи бяха тъмни, което бе нормално, имайки предвид, че минаваше полунощ.

Макс зави зад ъгъла и се втренчи в прозореца на къщата срещу него. От там идваше светлина. Във всекидневната се появи млада жена, облечена в нощница. Приличаше на Дарси, но вече знаех, че не е тя. Това беше Мишел. Детективът стисна ръката ми и ме поведе натам. Приклекнахме под прозореца и се заслушахме. Мишел говореше на някого, а по тона ѝ личеше, че е загрижена.

– Хей, какво става? Заспала си тук.

В отговор не се чу нищо.

– Дарси! Дарси, събуди се!

Макс ми направи знак и ме отведе към вратата.

– Ще влезем ли? – попитах учудено.

– Да, но ще трябва да е по нормалния начин – той почука, все още стискайки ръката ми. Нечии стъпки се приближиха. Мишел надникна зад пердето, но мигом се скри.

– Мишел, Дарси, трябва да поговорим! Отворете, никой няма да ви нарани. Тук сме, за да ви помогнем – миг, изпълнен с тишина погълна всичко наоколо, но секунда по-късно ключалката изщрака и Дарси се появи на прага. Изглеждаше изтощена и разрошена.

– Може ли да влезем? – попита детективът. Знаех, че има оръжие, но се надявах да не се налага да го използва. Дарси пристъпи назад, без да каже и дума. На дивана седеше Мишел. Лицето ѝ бе пребледняло.

– Разкрили сте ме! – каза вече ридаейки – Боже, съжалявам! Дори не помня как е станало – приближих се до нея и взех ръцете ѝ в моите. Макс не изпускаше от поглед сестра ѝ.

– Не, скъпа. Не си направила нищо.

– Но как така? – Мишел избърса сълзите си.

– Друг е – замълчах за миг – друг е нападателят.

– Не разбирам? – тя стана и се втренчи в мен. Аз, от своя страна, забих очи в Дарси, като я попитах:

– Нищо ли не помниш? – тя ме погледна смразяващо, а сетне се влече на пода, потънала в дълбоко безсъснание.

Когато я свестихме, Дарси изпадна в истерия. Не можеше да понесе онова, което ѝ разказах. Видях облекченето в погледа на Мишел, но в същото време очите на Дарси помръкнаха.

– Не може да е истина – промълви, едва дишайки – през всичките тези години съм била аз. Трябва да намеря писмото на татко и да науча цялата истина.

– Какво писмо? – попита детективът.

– Преди да умре татко каза, че е написал писмо, в което разказва какво му се е случило. Ще ли сме да го открием в Ламсток, заедно с противоотровата, но не ни даде никакви други насоки. Какво ще правим? – Мишел прегърна сестра си. Дарси не спираше да ридае. Рязко стана от стола, на който седеше. Погледът ѝ се изпълни с гняв и омраза. Хвърли възглавницата си на пода, като след това я стъпка и се разкрещя. Бръкна в едно от чекмеджетата в кухнята, извади нещо приличащо на снимка и го скъса на парчета.

– Мразя те! Мразя те, ти ми причини това! – Мишел хвана ръцете на сестра си, опитвайки се да я успокои. Грабнах парченцата и ги съединих. Тогава онемях. Аз познавах този човек. Бях сигурна, че съм го виждала и то не веднъж. Бе ми дал подарък в знак на благодарност.

– Значи това е баща ви? – попитах, без да откъсвам очи от снимката. Мишел само кимна с глава.

– Никол, какво става? Кой е той? – детективът се приближи до мен и надникна през рамото ми.

Разказах на близначките за срещата с баща им, както и за огърлицата. И двете нямаха представа за пътуването на Питър до Ламсток, нито за причините на посещението.

– Ще ни покажеш ли бижуто? – попита Мишел умоляващо. Погледнах Макс въпросително. Не исках да оставям близначките сами. Все пак Дарси всеки момент можеше да се превърне в чудовище.

– Ти отиди, аз ще остана – каза и се приближи до ухото ми – искам да ми пишеш, когато се прибереш, както и да внимаваш. Дръж спрея до теб. Не че ще помогне в онзи случай, но все пак…- той се намръщи и хвърли таен поглед към Дарси.

Докато карах към вкъщи, за да взема верижката с онова сърце, не спирах да мисля за срещата с Питър. Нима е знаел какво ще стане и го е направил нарочно? Нима има причина да я остави точно на мен? Защо аз? – не спирах да се питам. Бижуто беше хубаво, но истината бе, че никога не го бях носила. В онзи ден го сложих на врата си, тъй като Питър настояваше, но щом замина го свалих и върнах в кутийката. Помнех къде съм я сложила, затова щом паркирах пред верандата, изчитах бързо в стаята си, отворих едно от чекмеждата, които бях напълнила с джунджурии и я грабнах. Огърлицата лежеше вътре. Беше наистина красиво сърце, макар нещо в мен да ме отблъскваше от него.

Десет минути по-късно вече бях при близначките. Дадох верижката на Дарси, а тя огледа сърцето с подозрително изражение.

– Но как ще ми помогне това? – намръщи се – мислех, че е шише или нещо подобно.

– Дай да видя. Детективът взе сърцето и го обърна на всички страни – Хм, интересно. Трябва да има нещо повече. После го стисна в дланта си и повдигна учудено вежди.

– Виж ти! – каза въодушевено, като малко дете открило на какво е способна новата му играчка – разтваря се по средата. Вътре има отвор и е пълен с течност. Никол, погледни – той доближи огърлицата до лицето ми.

– Вижте, тук има нещо – Мишел бе взела кутийката и ровеше в нея. Сложи я под мишница, като в едната си ръка държеше меката дунапренена възглавничка, на която лежеше сърцето, а в другата – лист хартия, прегънат няколко пъти. Отвори го и извика:

– Писмото! Дарси, писмото от татко! Двете се приближиха една до друга, а после Дарси с пресипнал глас зачете:

“Скъпи момичета,

Пиша ви това писмо, докато се намирам на едно прекрасно място, наречено Ламсток. Животът тук е съвсем друг, хората са мили и любезни. Така ми се искаше да можех да осигуря и на двете ви щастието и спокойствието, което заслужавате. Направих всичко по силите си, за да ви отгледам добре. Сега, когато усещам, че краят наближава, искам да споделя с вас една дълго пазена от мен тайна. Една зловеща истината, която засяга и двете ви, но особено скъпата ми Дарси.

Когато бях на тридесет години се случи нещо, което преобърна живота ми. Една нощ ,в гората, бях нападнат и ухапан от странно същество. Беше едновременно човек и животно. От тогава животът ми е противно и агонизиращо съществуване. Бях прокълнат да нападам невинни хора. Да се лутам между два свята – единият, от които дори не подозирах, че съществува, но и не можех да избягам от него. Най-лошият ден обаче дойде, когато в Дарси се отключи проклятието. По всичко личеше, че го бе наследила от мен. Бях съсипан. Не можех да понеса мисълта да живее така, а чувството за вина да я разяжда. За щастие, един старец, на име Глен, ме прати тук, в Ламсток, при Грета. Тя направи магия за забрава. Даде ми пръстен, който Дарси никога не биваше да сваля. Бе предназначен да изтрива спомените ѝ, както и тези на жертвите. Не можех да спася детето си, но поне успях да я накарам да забрави…”

Пръстите на Дарси трепереха, тя погледна ръката си, загледа се в пръстена и заплака.

Свлече се на пода, изпускайки писмото в скута си.

“…Минаха години преди да разбера защо ме сполетя тази съдба.

Една нощ, когато за пореден път се превърнах в чудовище, един човек ме видя.

Не се страхуваше от мен, дори не бе изненадан. Отведе ме в дома си и ми разказа всичко.

Когато бил млад се влюбил в жената на най-добрия си приятел – Катерина. Боготворял я, бил готов на всичко за нея, но тя не отвърнала на чувствата му. От мъка по неосъществената си любов, Глен предал най-добрия си приятел. Един ден, докато били на лов, той го бутнал в една пропаст. Катерина разбрала за случилото се, но не могла да докаже вината на Глен. Мъката и гнева ѝ бавно я превръщали в мрачна и вечно нещастна жена. Вече не приличала на себе си. Злото пропило душата ѝ и я завладяло изцяло. Вършела черни дела. Хората започнали да я наричат вещица. Веднъж проследила Глен в гората и го проклела да води живот на чудовище. Същество, което напада невинни мъже. Искала жените им да страдат, както страдала самата тя. След ухапванията съпрузите им необяснимо се променяли, като рано или късно двойките се разделяли. Тогава, един ден, Глен нападна и мен…”

Дарси все още бе на пода и плачеше, четейки писмото. Сълзите ѝ мачкаха хартията.

“…Сега трябва да ви кажа най-важното. Противоотровата е у мен, но има още нещо.

За да оздравееш, Дарси…” – тя изведнъж спря.

Лицето ѝ пребледня, а кожата на ръцете ѝ настръхна.

– Какво става? Продължавай да четеш – каза остро Макс – тя го погледна с насълзени очи, а после се изправи, все още стискайки писмото. Детеквитът се протегна и го грабна от ръката ѝ, но тя не възрази.

“…е нужно да пожертваш някой друг. Нямаш избор, скъпа…Трябва да пожертваш Никол…” – дочете Макс.

“…След като изпиеш течността, ще се преобразиш за последен път. Вече знаеш какво да направиш…”

– Но как така? Защо аз? – бях изплашена и в същото време не разбирах нищо. Какво общо имах аз с цялата тази работа?

– Ако един човек бъде спасен, друг трябва да наследи проклятието – намеси се Мишел.

– Добре, но защо точно аз? – не спирах да повтарям.

– Случайна жертва си, Никол. Просто случайна. Няма да позволя да ти се случи нищо лошо – Макс ме прегърна, изтървайки листа на пода.

Никой не бе забелязал, но Дарси се бе свряла в ъгъла на стаята. В суматохата бе грабнала писмото и се взираше в него. На гърба на листа бе написано и друго:

“…Преди да си тръгна Грета ми даде последни напътствия: Когато всички мислят, че ще пожертваш Никол, ти ще ги изненадаш. Нападни детектива, Дарси. Нападни мъжа.”

Тя погледна към двамата ни, като задържа очи върху Макс.

Без да мисля се втурнах към нея, изблъсках я встрани и грабнах писмото. Прочетох на глас последните думи на Питър.

– Макс, не! – докато изричах името му Дарси скочи върху него и някак успя да вземе пистолета му. Отдалечи се назад и го насочи към сърцето си.

– Дарс, за какво правиш, за Бога? – крещеше отчаяно Мишел – полудя ли?

– Не мога да живея така! Не мога и да пожертвам друг! Не е честно! – Дарси се гърчеше от плач. Пистолетът се тресеше в ръката ѝ.

– Ще измислим нещо, обещавам! – Дарси допря оръжието още по-близо до себе си.

– Не, скъпа. Ти трябва да живееш. Да живееш и за двете ни. Аз ще бъда с татко – Макс скочи и опита да отскубне пистолета от ръката ѝ, но беше късно. Дрехата на Дарси потъмня от кръвта, а по лицето ѝ се появи усмивка. Вече бе свободна, отнасяйки със себе си проклятието. Изтичах до Макс и го прегърнах.

– Не знам какво щях да правя, ако те бях загубила – казах тихо. В този миг се случи нещо, за което от известно време си мечтаех. Той ме стисна здраво и промълви.

– Това никога няма да стане. Обичам те.

Здравейте, скъпи читатели!

Дойде ред и на разказ 10.

Съпружеска тайна

Спях дълбоко за първи път от доста време насам, когато мобилният ми изпиука с мелодия.

Отворих очи стреснато и грабнах телефона си. На екрана бе изписано съобщение. Номерът бе непознат за мен, затова силно притеснение се прокрадна в гърдите ми. Изправих се в леглото и присвих очи, тъй като светлината от дисплея ме дразнеше. Текстът гласеше:

“Здравей, Никол! Името ми е Деби и съм твоя братовчедка. Знам, че не ме помниш и не сме се виждали от почти двадесет години, но имам нужда от помощта ти. Моля те, обади ми се, щом видиш това.”

– Какво по дяволите! – прочетох съобщението още няколко пъти, докато успея да асимилирам написаното.

Коя беше Деби и от къде знаеше номера ми? Най-добре да разбера още сега. Набрах я обратно и за моя изненада тя вдигна след първото прозвъняване.

– Никол, толкова съм ти благодарна, че се обаждаш! Моля те, трябва да ми помогнеш!

– Чакай, чакай – отвърнах, вече станала от леглото и разхождайки се напред-назад из спалнята – коя си ти изобщо и как се сдоби с номера ми?

– Съвсем ли не помниш? Аз съм ти братовчедка. Мама и татко ни запознаха, когато ти беше на десет години, а аз на дванадесет. Заведоха ни на почивка в онзи курорт на име „Роузън“. Да, вярно, че това бе единственият път, в който се видяхме, но доста си допаднахме и…

– Не мисля, че си спомням, но… – прекъснах я – нашите знаят ли за обаждането ти? Всъщност, те ли ти казаха как да ме намериш? – след тези думи осъзнах, че дори да исках Деби да отговори на въпросите ми, аз самата не ѝ давах никаква възможност.

– Ще ме оставиш ли да ти обясня? – гласът ѝ бе спокоен.

– Да, разбира се! Извинявай, цялата съм в слух.

– Наскоро разбрах, че живееш в Ламсток и работиш с един детектив – тя въздъхна и замълча, а аз не смеех да я прекъсна отново – Виж, Никол, забърках се в неприятности и се страхувам. Моля те, нуждая се от твоята помощ, не ми отказвай – нотка на отчаяние се прокрадна в гласа ѝ. Беше на път да заплаче, когато реших отново да се включа в разговора.

– Добре, но първо ми кажи какво си направила.

– Нека се срещнем на живо, съгласна ли си? Утре рано утринта ще бъде в кафене „Максим“, чакайте ме там в 08:00.

– Но… – възразих, но тя не ме остави да довърша.

– И умолявам те, Никол, не казвай на никого, дори на детектива.

– А ако ти трябва помощ? Той трябва да знае, с него сме екип.

– Направи го заради мен. Нека първо ти разкажа всичко, а след това ще прецениш как да постъпиш. Лека нощ и до утре – затвори слушалката, оставяйки ме потънала в дълбоки среднощни размисли.

Беше 6:30 и аз вече бях будна от близо час. Притеснявах се за срещата с Деби, но повече ме тревожеше какво щях да кажа на Макс. Той бе детектив и навярно щеше да усети лъжата ми. Обикновено ставаше в 7:30 и бях обмислила да му оставя бележка с думите, че съм отишла да потичам. След обстойно премисляне, смътно бях започнала да си спомням срещата с Деби, когато бяхме деца. Сега стоях пред уреченото място и едва ли щях да я позная, ако не ми беше помахала с ръка, приближавайки се до вратата. Изглежда бе дошла по-рано от мен и се бе настанила на маса в дъното на кафенето. Навън бе приятно, но по огромната шапка, която носеше, можех да се досетя, че не желае да бъде забелязана.

– Толкова се радвам да те видя! – каза радостно и се хвърли на врата ми.

– Ъъъ, даа.. – прегърнах я, но не знаех какво друго да направя – хайде, ела да седнем, нямам много време – настанихме се една срещу друга и тя леко надигна капелата си.

– Знам, че минаха години, но аз…

– Виж, Деби – прекъснах я – наистина бързам, затова ми кажи за какво си дошла – тя ме изгледа сериозно, но след това се усмихна и продължи:

– Както ти споменах, разбрах, че живееш тук и си станала детектив. Чух мама и татко да разговарят с родителите ти. Притеснени са, че работата ти е толкова опасна.

– Чакай малко… – ядосах се – затова ли си тук? Да ме накараш да се откажа и да се прибера в града при тях?

– Не! Не, разбира се! – тя отпи глътка кафе, играейки нервно с косата си – направих голяма глупост, Никол. В беда съм.

– Добре – отвърнах с равен тон – разкажи ми какво се е случило.

– Стана преди около месец, след като се разделих с бившия си приятел Пит. Господи, беше толкова гадно. Имахме много проблеми. Той се държеше като луд – тя разтръска глава и продължи – Запознах се с един мъж, харесахме се много и започнахме да излизаме. Всичко вървеше чудесно, докато един ден не разбрах, че е женен – завъртях очи, но тъжният поглед на Деби ме накара да се почувствам неловко.

– Съжалявам. Предполагам, че е било ужасно.

– Да, все още не мога да повярвам, но не за това съм тук. Преди два дни, докато с Крѝстиан бяхме на вечеря, съпругата му се появи изневиделица. Направи луд скандал пред всички. Можеш ли да си представиш? Станахме за смях.

Така ви се пада – помислих си.

– Беше толкова бясна, че едва успяха да я изведат от ресторанта. Нагруби ме жестоко и заплаши Крис, че ще направи и невъзможното, за да си плати за изневярата. Според него тя иска да вземе парите му, но аз не съм съвсем сигурна, че е само това.

– Защо, какво имаш предвид?

– Ден след като връзката ни излезе наяве, някой ми изпрати това: – тя плъзна телефона си към мен и сведе глава надолу.

Съобщението на мобилния ѝ гласеше:

“Напусни града до 24 часа или си мъртва.”

– Кога точно го получи? – попитах възмутено.

– Вчера вечерта. Няколко часа преди да се свържа с теб, но това не е всичко. Рано тази сутрин, преди да потегля към Ламсток, дойде и това: – тя взе телефона си, а секунда след това ми го подаде отново.

На екрана му светеха думите:

“Наблюдавам те. Остават ти 16 ча̀са.”

Плъзнах мобилния обратно към Деби. Бях объркана, но вече разбирах притеснението ѝ.

– Онази жена, съпругата на Крѝстиан, знае ли къде живееш?

– Не мисля – отвърна тя намръщено – Да, с него сме се срещали у дома, но не вярвам, че той би постъпил толкова глупаво да ѝ каже.

– И смяташ, че тя те заплашва да напуснеш града?

– А кой друг? – Деби отпи последната глътка от кафето си и бутна чашата си встрани – нима има друг, който би искал да изчезна, за да бъда далеч от Крѝстиан? Страхувам се, Никол. Тази жена беше ядосана и изглеждаше способна на всичко, за да задържи съпруга си и парите му. Няма да позволи да се изпреча на пътя ѝ за нищо на света.

– Добре, но какво мога да направя? – имах възможност да намеря временно скривалище за Деби, но идеята да лъжа детектив Макс ме караше да се чувствам зле.

– Моля те да научиш кой изпраща съобщенията. Трябва да знам с кого си имам работа, макар да съм почти сигурна, че е тя. Ще ти дам името ѝ и всичко, което знам за нея. Ще я проучиш ли?

– Хм… – поклатих глава и въздъхнах дълбоко – това няма да се хареса на партньора ми. Не бих искала да крия нищо от него.

– Не можеш да му кажеш, Никол! Моля те, не искам никой да научава за станалото.

– Но… – понечих да възразя отново, но тя ме прекъсна, плачейки.

– Да не мислиш, че ми беше лесно да го направя? Не исках да те нагърбвам с това, още повече, че не сме се виждали от толкова години, но нямаше към кого другиго да се обърна – тя ридаеше, а дланите ѝ трепереха върху масата – щом научих за теб и работата ти, нещо в мен се преобърна. Обадих се на родителите ти и им казах, че ще пътувам по работа в Ламсток и искам да се срещнем. Така взех номера ти. Ти си единствената ми надежда, Никол! Не ме изоставяй! – звучеше толкова отчаяна, че не можах да ѝ откажа. По-късно щях да реша какво да правя с Макс, но за сега бях готова да запазя историята за себе си.

– Добре – отвърнах тихо – има ли къде да отседнеш?

– Да, наех къща. Намира се на пет минути от тук.

– Ок, хайде да тръгваме, ще те изпратя. Вече е почти 10 часа̀ и Макс сигурно се чуди защо се бавя.

На излизане от кафенето Деби спря и отново ме прегърна.

– Благодаря ти! – промълви през сълзи – никога няма да мога да ти се отплатя.

Половин час по-късно Макс ме чакаше с готова чаша кафе на масата в кухнята.

– Не изглеждаш уморена – каза весело.

– Ъъъ, какво?

– От тичането. Май повече си вървяла, отколкото бягала – той се засмя и се загледа в екрана на лаптопа си.

– А, да – отвърнах притеснено, надявайки се да не забележи напрежението, заформящо се в мен – реших вместо да тичам, да се разходя край реката. Ти отскоро ли си буден?

– Може да се каже. Закуси ли вече?

– Не, но не съм гладна. Ще се чака да си взема душ и слизам веднага.

– А кафето? – посочи с пръст чашата, оставена за мен.

– Ще го изпия след малко. Благодаря, Макс! – затичах се нагоре по стълбите и се пъхнах под душа.

Петнадесет минути по-късно вече бях готова за новия си работен ден.

– Хайде, момиче, къде се бавиш – каза усмихнато Макс – получихме информация за новия случай. Слушаш ли?

– Винаги – отвърнах веднага – какво ни чака този път?

– Поредният любовен триъгълник…или нещо подобно, кой знае – той изпуфтя и завъртя към мен компютъра.

На екрана се виждаше снимка на красива жена, на не повече от тридесет и пет години.

– Какво се е случило с нея? – попитах тъжно.

– Това ще трябва да разберем. Родителите са подали сигнал, че е изчезнала. От вчера сутринта нямат никаква информация за нея. Телефонът ѝ бил изключен. Съпругът ѝ също не знае нищо. В нощта преди да изчезне го е заварила с любовницата му в местен ресторант. Била твърде разстроена, отправяла заплахи, а щом се прибрал у дома, от нея нямало и следа.

– Не може да бъде – едва промълвих. Сърцето ми заби учестено. Думите прехвърчаха в главата ми отново и отново.

– Никол, добре ли си? Изведнъж сякаш пребледня. Да не би да познаваш съпругата? – в следващия миг се чух да казвам:

– Не, но познавам любовницата…

– Какво искаш да кажеш? – Макс се засмя, а в погледът му се четеше огромно учудване.

– Ами аз… – бях обещала на Деби да не казвам нищо. Нима бе редно да нарушавам обещанието си? Нима не можех да си замълча за още малко време? – махнах с ръка и отвърнах, преструвайки се:

– Ох, имах предвид, че познавам жени като тази. Ужасни са. Не мога да разбера как не им тежи на съвестта, че съсипват семейства – не можех да погледна Макс в очите, затова не спирах да се взирам в снимката на съпругата.

Всичко се объркваше в главата ми. Исках да помогна на Деби, но вече не бях сигурна дали трябваше да ѝ вярвам. Не се бяхме виждали толкова години, а тя просто се появяваше и ме молеше за помощ. Според Деби съпругата на Крѝстиан е изпратила съобщението, но ако беше така, защо самата тя е изчезнала? За да се измъкне? Опитвах се да наредя информацията, когато щракащите пред очите ми пръсти на Макс ме върнаха в кухнята.

– Май приемаш нещата твърде лично. Отнесена си. Притеснява ли те нещо? – сега в погледа му се четеше загриженост – Можеш да ми кажеш всичко, Никол, знаеш го.

– Знам, благодаря. Просто съм малко разсеяна, тази нощ не успях да се наспя. Е, какво ще правим сега?

– Ще отидем там. На два часа път от тук е. Съпругът ми се вижда съмнителен. Колегите от Стоунтаун вече са го разпитали, но знаят само онова, което ти казах. Нещо липсва, усещам го – Макс дори не предполагаше колко бе прав.

– Кога тръгваме? – попитах, наливайки си вода от чешмата. Все още избягвах погледа на детектива. Исках час по-скоро да се отбия при Деби и да я разпитам отново за случилото се. Имаше вероятност да не се отнася за една и съща жена, но съвпаденията бяха прекалено големи.

– Още сега, готова ли си?

– Само да звънна един телефон. Ще бъда бърза. Обещах да се обадя на нашите и не искам да се тревожат – без да изчакам отговора на Макс, се затичах нагоре по стълбите и се втурнах към стаята си. Набрах Деби и закачах нетърпеливо. За моя изненада нямаше връзка с номера ѝ.

Какво става? Мамка му! Позвъних още три пъти, но резултатът бе същият. Трябва да отида до къщата незабавно – помислих си. Но какво ще кажа на Макс?

– Никол? – той стоеше на вратата и ме наблюдаваше – до кога мислиш да го криеш от мен? – сякаш хиляди бодлички се забиха в тялото ми.

– Какво? Не разбирам…

– Ще ми кажеш ли най-сетне защо си толкова нервна? Такава си от сутринта. И, да, знам, че не си тичала. Бъди искрена с мен, моля те. Каквото и да е, ще ти помогна – той се приближи към мен.

Седнах на леглото си и разказах всичко на Макс. Не исках да имам тайни от него, а и Деби изглежда не бе напълно искрена. Той ме изслуша, без да обели и дума.

– Съжалявам, Макс. Вероятно сега си ядосан, но не възнамерявах да го крия дълго от теб. Исках да ѝ помогна и щях да ти кажа. Но щом ни прехвърлиха случая, не знаех какво да направя. Объркана съм – детективът се изправи и се отправи към вратата. На излизане от стаята се обърна към мен с неочаквана усмивка.

– Чакам те долу след пет минути. Отиваме до къщата на Деби. Побързай.

Двадесет минути по-късно бяхме пред къщата, която Деби бе взела под наем. Не бях влизала вътре, затова не знаех, че първият етаж бе обитаван от хазяйката. Макс почука на вратата и след секунди се появи възрастна, усмихната дама, на име Нина. Детективът не желаеше да я изплаши, затова внимателно заговори:

– Добър ден, г-жо, аз съм детектив Макс Молън, а това е партньорката ми Никол. Случайно при вас да е отсядала жена на име Деби? – домакинята кимна с глава и веднага отвърна:

– О, да! Мило момиче. Жалко, че си тръгна така неочаквано. Стоя едва няколко часа. Дори не разбрах какво се случи.

– И знаете ли къде е отишла? – включих се аз.- изглежда въпросите ми бяха възбудили любопитството на хазяйката, тъй като не откъсваше поглед от нас.

– Нямам представа. Не каза нищо, освен че се налага да напусне Ламсток. Случило ли се е нещо с нея?

– Не, не се тревожете – казах бързо – просто искахме да си поговорим. Е, г-жо… – погледнах я в очакване да чуя фамилията ѝ – обадете ни се, ако случайно се свържете с нея. Приятен ден!

– Какво ще правим сега? – двамата с Макс се качвахме в колата.

– Да вървим да се срещнем с Крѝстиан. Сигурен съм, че този мъж знае нещо.

Стояхме пред къщата на Крѝстиан Франк. Макс бе намерил адреса му от колегите си в Стоунтаун и се двамата тихо обикаляхме около нея. Отвътре не се чуваше нищо. Макс почука отново, този път още по-силно, но по всичко личеше, че Крѝстиан не бе у дома.

– Добреее – Макс скръсти ръце и въздъхна тежко – тук определено става нещо. Първо братовчедка ти, а сега и той. Мислиш ли, че двамата имат нещо общо с изчезването на Патриша Франк?

– Не знам. Деби изглеждаше изплашена. Сякаш наистина тя бе заплашената и принудена да се махне.

– Ами ако са избягали заедно? – детективът ме погледна в очакване на някакъв отговор.

– Възможно е, но в такъв случай биха могли да бъдат навсякъде.

– Апартаментът на Деби – отсече Макс. Може би там все ще открием информация. Ако имаме късмет, може да се е прибрала или поне да се е отбила там, преди да избяга. Знаеш ли адреса?

– Не, но за съжаление се сещам само един начин да го разбера – намръщих се, но се налагаше да го направя – ще се обадя по телефона. Чакай ме в колата, става ли?

– Дадено. Ако не открием нищо, ще се върнем тук по-късно. Може Крѝстиан просто да е отишъл до магазина и да се прибере скоро, макар че нещо ми подсказва, че далеч не е това – Макс говореше по-скоро на себе си, отколкото на мен.

Макар да не ми се искаше, се налагаше да се свържа с нашите. Оказа се, че съм била права и знаеха адреса на Деби. Наскоро разговаряли с родителите ѝ и те им споменали къде живее. Разбира се, последваха куп въпроси от тяхна страна, но някакси успях да се измъкна от предстоящата едночасова плеяда на татко как работата ми е животозастрашаваща и трябва незабавно да си намеря нещо друго.

Апартаментът на Деби беше на петнадесет минути от къщата на семейство Франк. Намираше се на третия етаж и по това време на деня, някъде около обяд, кооперацията бе тиха и пуста.

Позвъних на вратата, но, както предполагахме, никой не отвори.

– Загубихме си времето – казах леко раздразнено – Деби и Патриша са изчезнали, а вероятно и Крѝстиан. Какво ще правим сега?

– Ще влезем вътре – Макс ме погледна с решителен поглед.

– Ама ти сериозно ли? С взлом?

– Знам, че не е редно, но ме оставѝ аз да се оправям с това. Ти просто наблюдавай за хора по стълбите. Казвам ти, Никол, усещам, че тук има нещо гнило и сега е нашият шанс да го разберем.

Апартаментът на Деби беше уютен и добре подреден. Двамата с Макс се заехме да преглеждаме нещата ѝ, като се опитвахме да не оставяме бъркотия след себе си. Носехме ръкавици, но въпреки това и двамата бяхме наясно, че постъпката ни няма да остане неразкрита. Имах доверие на детектива и се надявах, че бе взел правилното решение.

– Никол, ела да видиш това – той бе отворил едно от чекмеджетата в хола и държеше в ръцете си фотография на Деби с някакъв мъж – Не ми прилича на Крѝстиан, имам негова снимка в папката с документи по случая. Освен, ако не се е променил до неузнаваемост.

– Дай да видя – грабнах рамката от Макс, но видът на мъжа не ми говореше нищо – Не го познавам – отвърнах замислено – Но имам идея кой може да е.

– Бившият ѝ? – Макс я взе обратно.

– Именно. Казва се Пит. Спомена, че имала сериозни проблеми с него и затова го оставила. Може би не е зле да го разпитаме.

– Няма ли да се поразровим още малко? – попита Макс, докато оглеждаше с поглед всекидневната.

Последвах го в кухнята. На масата бяха разпръснати пликове със сметки и някакви хартиени листчета. Отмятах ги едно по едно, когато неочаквано отговорът се появи пред очите ми.

– Знам къде са Деби и Крѝстиан! – извиках.

– Къде? Каква е тази брошура? – Макс мигом дотърча до мен.

– Куротът “Роузън”. Да тръгваме веднага!

“Роузън” беше мястото, където с Деби се бяхме срещнали за първи път. Не помнех с детайли престоя ни там, но можех да визуализирам в главата си красотата на приказната градина, разположена пред тогавашния хотел. Сега си представях красивите цветя и танцуващи фонтани, разплискващи водата си във всички посоки. Тогава не го приемах по този начин, но в този момент бях наясно, че “Роузън” бе преди всичко много романтичен. Бях сигурна, че Деби бе отишла именно там и то с Крѝстиан. Усещах го и знаех, че не греша. Час по-късно с Макс вече бяхме на входа на курорта. Беше доста по-различен от онова време. Изглежда някой се бе заел да го превърне в мечтаната приказка. Бе станал още по-луксозен и модерен. Пред голямата порта, водеща към паркинга, ни чакаше пазач, готов да ни отведе към най-удобното място за паркиране.

– Признавам, наистина е красиво – Макс изключи двигателя и двамата слязохме от колата. Пред нас се разкри огромна градина с люлки, детски пързалки и шезлонги за почивка.

Хотелът се виждаше на метри от нас. Представляваше съвкупност от китни къщички, долепени една до друга. Не помнех къде се намираше рецепцията, но навсякъде имаше служители, които с радост бяха готови да ни упътят. Макс вървеше до мен, оглеждайки с интерес мястото.

– Ако не бяхме дошли по работа, може би щях да остана тук няколко дни – говореше тихо, сякаш се страхуваше някой да го чуе.

– Май ти хареса много, а? – погледнах го и се усмихнах широко – да не се окажеш романтик?

– Знае ли човек… – той ми смигна с око, а след това рязко смени изражението си със сериозно, тъй като вече бяхме стигнали рецепцията.

Посрещна ни красива, русокоса жена.

– Имате ли резервация? – попита с мек тон и приятен глас – с Макс се спогледахме кой да започне и аз му направих знак да продължи.

– За съжаление, не, макар хотелът ви да е невероятен – момичето не спираше да се усмихва дружелюбно – търсим едни ваши гости – Макс представи и двама ни, като след това показахме документите си – Случайно при вас да са отседнали мъж на име Крѝстиан Франк и една жена – Дебора Лорън?

– Момент, сега ще проверя – красавицата изглеждаше леко смутена.

– Да, регистрираха се преди около два часа – двамата с Макс отново се спогледахме.

– В стаята си ли са сега? – попитах.

– Нямам представа, но ключът го няма.

– Видях ги да отиват към гората – от стаичката зад младата рецепционистка се подаде друга, малко по-възрастна от нея жена. Изглежда бе чула разговора ни. Тя посочи с пръст задната част на комплекса.

– Сами ли бяха? – Макс гледаше ту едната, ту другата.

– Така мисля, макар че не съм съвсем сигурна.

– Аха, благодаря – той кимна с глава и ме погледна решително – Да вървим, Никол.

Докато се усетя детективът вече беше излязъл навън и с бърза крачка се бе отправил към гората. Дотичах след него и го хванах за рамото.

– Какво си намислил?

– Имам някакво предчувствие – той смръщи вежди – знам, че е странно, но е така. Те са там и трябва да ги открием, преди да е станало някакво нещастие.

Навлязохме в гората, докато Макс вървеше пред мен, а аз не спирах да го следвам. Бе започнало да се смрачава и гората изглеждаше неприветлива.

– Чуваш ли това? – детективът се спря рязко пред мен и едва не се ударих в него.

– Какво? – попитах, шепнейки в ухото му.

Двамата замълчахме и сега можех да го чуя. Сякаш някой се опитваше да каже нещо, но не можеше.

– Идва от там – Макс тръгна бавно към едно от дърветата вдясно от нас. Беше извадил пистолета си и го стискаше в ръце между коленете си. Гледката не ме изненада, макар да не очаквах да видя точно това. За дървото бяха завързани Крѝстиан и Деби. Имаха лепенки на устите и всячески се опитваха да говорят. Макс мигом отлепи тази на Крѝстиан, а аз – тази на Деби. Изглеждаха уплашени.

– Боже, толкова се радвам, че дойдохте! – Крѝстиан дишаше учестено, а до него Дебора не спираше да се тресе – Моля ви, развържете ни! – Макс ме погледна и аз вече знаех какво си мислеше.

– Кой ви причини това? – гледаше към Крѝстиан, държейки пистолета зад гърба си.

– Хвърли оръжието веднага! – Деби изпищя и двамата с Макс рязко се обърнахме. Срещу нас стояха мъж и жена, облечени в черни дрехи, с качулки на главите. Можех да позная бившия приятел на Деби – Пит. Жената бе съпругата на Крѝстиан – Патриша. Бяха насочили пистолетите си срещу нас. Гледаха ни със сериозно и в същото време леко зловещо изражение.

– Нима си мислите, че детективът ще ви спаси кожата? – Патриша се засмя. Смехът ѝ звучеше ехидно – малоумният ми така наречен съпруг бе прекалено глупав, за да си намери любовница. Няма да се измъкнеш толкова лесно, глупако – тя насочи оръжието срещу Крѝстиан – а, ти, нещастнице – сега гледаше към Деби – да не очакваш да ти простя за това, че ми отне мъжа?

– По-добре се предайте, ако не искате да загазите още повече – Макс се извърна към тях, все още стискащ пистолета в ръката си.

– Казах ти да хвърлиш оръжието! – Пит направи крачка към детектива, говорейки през зъби и Макс най-сетне пусна пистолета на земята, като след това го ритна с крак встрани.

– Пит, моля те… – Деби плачеше – знам, че си ядосан, но не съм го направила нарочно. Ти се държеше ужасно с мен, не съм планирала да срещна Крѝстиан.

– Млъкни, глупачке! Пит трябваше да те сплаши повече. Тъпите съобщения не помогнаха особено – двамата с Макс се спогледахме отново. Секунда по-късно, неочаквано за мен, детективът се хвърли с всичка сила върху Пит и двамата се сбиха.

– Пусни го! – изкрещя Патриша насочила своя пистолет срещу Макс. Използвах момента и се заех с освобождането на Крѝстиан и Деби. Възлите бяха здрави и ми отне известно време, за да успея с първия. Едва бях развързала Крис, когато Патриша ме хвана за врата и ме повали по гръб на земята. Борех се, като ритнах с крак ръката ѝ. Пистолетът полетя във въздуха и се стовари на метри от нея. Пит и Макс продължаваха да се боричкат, а виковете им огласяха гората. Успях да се отскубна от хватката на Патриша и едва се изправих на крака. Тя се затича към оръжието, когато се хвърлих на гърба ѝ и двете забихме лица в сухата пръст. Обърнах я по гръб, пристискайки я към земята. Докато се борех да я задържа, зърнах Крѝстиан да се прокрадва от едната ми страна. Нещо ми подсказваше какво възнамеряваше да направи. Секунда по-късно се чу изстрел.

– Крис, не! – Деби пищеше отново. Изправих се, а Патриша остана да лежи на земята. Дебора бе освободена и седеше на колене до Пит. От гърдите му течеше кръв.

– Бързо, Никол, повикай линейка! – Макс избута Деби встрани и притисна раненото място.

Лекарите дойдоха почти веднага, тъй като в хотела бяха чули изстрела. Отведоха Пит, а Патриша и Крѝстиан бяха арестувани.

– Ще трябва да разпитат и теб – казах на Деби.

– Знам. Благодаря ти, че ни помогна Никол – тя се приближи към мен – и на Вас, детектив Макс. Съжалявам, че нещата излязоха извън контрол. Нямах представа, че Крис ще го направи.

– Виж аз… знам, че ти обещах да не казвам, но…

– Не се тревожи – тя ме прекъсна – постъпила си правилно. Виж какво става, когато не сме искрени един с друг – усмихнах се в отговор.

– Какво ще правиш след като всичко приключи? – тя въздъхна дълбоко.

– Ще започна отначало – усмихна се, а след това ме прегърна – ами ти? Ще останеш ли и занапред да работиш с детектива?

– Кой знае … отвърнах, леко подсмихвайки се и наблюдавайки Макс отдалече.

Привет, любими читатели!

Наред е разказ 9.

Тайнствената Грей

Семейство Моли пристигна в Ламсток в понеделник на обяд. Настаниха се в дома на Тина Грей. Тя бе стара и самотна старица, с която хората в градчето обикновено не разговаряха. Живееше сама в голямата си къща, а щом излезеше насред улиците на Ламсток разпръскваше злоба и силна негативна енергия. Никой не я обичаше, макар повечето да изпитваха съжаление към нея, за това че цялото ѝ семейство я бе изоставило. От време на време отдаваше къщата си под наем на семейства с деца, но не след дълго гостите си тръгваха, изплашени от необяснимите събития, които се случваха там. За съжаление, това не бе всичко, което сполетяваше наемателите, но семейство Моли още не го знаеше. Госпожа Грей не бе обикновена жена и някак успяваше да заблуди любопитните погледи.

– Това е ключът за входната врата – г-жа Грей подаде кожена връзка на господин Моли – моята стая е на третия етаж. Гледайте да не ме безпокоите. Това, че живеем в една къща, не означава, че сме длъжни да разговаряме – тя им хвърли леден поглед. Не ѝ пукаше какви бяха Моли, с изключение на дъщерята – Карла. Тя бе деветнадесетгодишна красива, млада дама, с дълги коси и зелени изумрудени очи. Г-жа Грей я наблюдаваше изпитателно, но вътрешно в себе си се усмихваше. Толкова ѝ напомняше на някого. Всъщност, именно заради това се бе съгласила да отдаде къщата си. Обикновено не го правеше, но когато в семейството имаше дъщеря, която дори малко да приличаше на нейната отдавна изгубена внучка, тя им предлагаше дома си.

Тина Грей бе навършила седемдесет и пет години. Леко прегърбена, с бяла коса и за изненада на Моли, имаше почти същия цвят на очите, като този на дъщеря им. Откакто съпругът на г-жа Грей починал, а роднините ѝ заминали надалеч, тя останала съвсем сама. Тиня Грей не бе добър човек и всеки гост рано или късно го разбираше.

Къщата ѝ бе голяма, но доста стара и неподдържана. Гредите по пода скърцаха, кухненските уреди бяха многократно употребявани, а някои от тях дори не работеха. Вярно, че наемът, който искаше не бе никак висок, но пък за сметка на това, тя никак не се стараеше да осигури уюта, от който се нуждаеше една къща, за да се превърне в истински дом. Стаите бяха обзаведени с извехтяли мебели, но за семейство Моли това нямаше значение. За тях беше важно, че имаха покрив над главите си, а децата им Карла и Марти – имаха собствени стаи. И двамата разполагаха с легло, две нощни шкафчета, гардероб и няколко отделни чекмеджета. Прозорците бяха почернели от прах, но Даяна Моли бе решена да промени това в следващите дни и да накара къщата да заблести от чистота. Пердетата бяха тежки и тъмни и г-жа Моли си помисли на кого ли биха му притрябвали такива, като че ли трябваше да се крият от някого.

Първата нощ в къщата премина сравнително спокойно, като изключим непрестанното въртене и мятане в леглото на двамата съпрузи.

– Нормално е – прошепна господин Моли – все още не сме свикнали с обстановката. Утре ще е по-добре – След това прегърна жена си и стисна клепачи, в опит да заспи. И двамата усещаха въздуха в спалнята гъст и тежък.

– Тази къща е малко странна, не мислиш ли? – съпругата обаче не можеше да мигне.

– Стига – отвърна мъжът ѝ – наемът е добър, а и ще е само за месец, докато завърша проекта на семейсво Ларис.

Давид Моли беше архитект и бе нает на работа по къщата на Ларис. Те бяха доста претенциозна двойка и живеехе в съседно градче, на десет минути път с кола от Ламсток. Моли харесаха Ламсток повече и решиха да отседната там до края на проекта.

На следващата сутрин г-н Моли се събуди рано, изнервен и недоспал. Трябваше да се приготви набързо, тъй като вече закъсняваше за първия си работен ден в къщата на Ларис. Изми се, облече костюма си и без да буди жена си се отправи към стълбището, водещо към долния етаж на къщата. Той направи крачка и стъпи на първото стъпало, когато сякаш невидима сила го тласна напред и той полетя с главата с надолу. Щом се озова по корем на пода, господин Моли с тежки усилия повдигна глава и я видя. Стоеше изправена пред него и го наблюдаваше със странна и някак зловеща усмивка. Очите ѝ го пронизваха дори повече от болката, която изпитваше по цялото си тяло.

– Какво е станало? Скъпи! – госпожа Моли се бе събудила и сега бягаше надолу по стълбите – Как се озова там? – тя се надвеси над съпруга си – Добре ли си? Кажи нещо, за Бога! – господин Моли повдигна отново глава и се огледа в търсене на наемодателката си. На нейното място обаче бе единствено съпругата му, която се суетеше наоколо и не спираше да ридае. Няколко часа по-късно г-н Моли лежеше в леглото си и ругаеше наум света около себе си.

– Не мога да повярвам! – каза той на жена си – ще трябва да прекарам тук по-голямата част от времето, вместо да работя.

– Стига, скъпи, бъди благодарен. Цяло чудо е, че след такова падане, се измъкна само с навехнат глезен. Ще ти мине за седмица, но трябва да почиваш.

– Ти видя ли я? – попита, сякаш изобщо не слушаше жена си – стоеше над мен и сякаш се радваше, че съм пострадал.

– За кого говориш? – г-жа Моли се намести на леглото до съпруга си, като нежно масажираше дланите му.

– За стопанката, Тина Грей. Не я ли видя, когато слезе?

– Нямаше никого – отвърна г-жа Моли. Чух я тази сутрин да излиза рано. Няма как да е била тя.

– Заклевам се, Даяна! Наблюдаваше ме и дори не се опита да ми помогне! – той понечи да се изправи, но съпругата му нежно го бутна назад – Не знам дали в къщата има нещо странно, но определено го има в тази жена – той поклати глава и се излегна на леглото.

– Трябва да поспя – прошепна – уморен съм, а и всичко ме боли.

– Разбира се, аз ще посвърша малко работа – след тези думи г-жа Моли се отправи към кухнята, а съпругът ѝ потъна в дълбок, но неспокоен сън.

Даяна Моли обичаше реда в къщата си. Любомото ѝ място бе кухнята и с удоволствие приготвяше вкусни ястия за семейството си почти всяка вечер. Тя слезе на долния етаж и изми мръсните съдове. Бе решила да спретне бърза следобедна закуска на двете си деца. Макар да бяха големи, тя обичаше да им угажда.

Ще направя палачинки – помисли си.

Сложи тигана на все още изключения котлон и започна да тършува из хладилника. След като намери маслото, тя се обърна и отново посегна към тигана.

– Ох! – извикя тя и го хвърли на пода – как може да е толкова горещ, дори не бях запалила газта?!

– Трябва да внимавате повече – г-жа Моли се обърна рязко и едва не подскочи от уплаха. На вратата стоеше Тина Грей и я наблюдаваше изпитателно. Косата ѝ бе вързана на кок, а зелени ѝ на цвят очи строго я изучаваха. Беше облечена в черен домашен халат, но последното, което излъчваше бе уют и гостоприемство.

– Но аз – г-жа Моли гледаше в недоумение – Вие… – гласът ѝ трепереше – искате ли нещо? Тъкмо се готвех да правя палачинки – тя се наведе, за да вдигне изпуснатия тиган, а след това извърна лице към г-жа Грей, но нея вече не я нямаше.

Дъщерята на семейство Моли, Карла, бе добро момиче, но хич не ѝ се нравеше идеята да прекара в Ламсток цял месец, далеч от приятелите си. Бе завършила училище в големия град и сега Ламсток ѝ се струваше скучен и лишен от всякакви места за забавление. Един конкретен човек обаче караше Карла да копнее по родния си дом още повече и това бе първата ѝ любов – Ник. Той не бе от най-любимите момчета на бащите, нито път от най-правилните избори на дъщерите, но Карла бе влюбена в него до уши. Чувствата им бяха взаимни и макар родителите ѝ да не одобряваха, двамата си пишеха съобщения скришом и то главно през тъмната част от деня. Тази вечер, докато разглеждаше снимките си с Ник, Карла се бе увлякла до такава степен в спомени и мечти, че дори не бе чула стъпките на г-жа Моли, приближаващи към вратата.

– Още ли не си си легнала? Късно е – майка ѝ пристъпи бавно в спалнята и се отправи към гардероба. Карла се сепна, събра набързо снимките, които разглеждаше, надигна матрака и мигом ги натика под него.

– Да – отвърна, доволна от себе си, че бе успяла да реагира така бързо – тъкмо това смятах да направя. Лека нощ.

– Сладки сънища, скъпа.

Карла въздъхна дълбоко и седна на пода. Беше ѝ неприятно да крие любовта от майка си, но се налагаше, щом ѝ бе забранено да вижда единствения човек, когото тя смяташе, че я разбира. Беше влюбена за първи път и за нищо на света не възнамеряваше да позволи на родителите си да попречат на връзката им.

Тя се изправи и надигна матрака, в опит да измъкне снимките, които преди минути бе успяла да скрие. За нейна изненада обаче тя откри и нещо друго.

– Какво е това? – изрече на глас – Карла забеляза плик и не се поколеба да прегледа съдържанието му. Вътре имаше стари фотографии на младо момче и момиче. Не се вгледа особено в детайлите, тъй като онова, което привлече вниманието ѝ бе видът на момичето. Изглеждаше досущ като нея. Карла разгледа и останалите снимки – влюбена двойка изрязявяща любовта си пред обектива. На последната обаче се виждаше нещо различно. Вместо до любимия си момичето бе застанало до възрастна жена. Изглеждаха щастливи една до друга. Жената ѝ се стори позната, макар снимката да бе избледняла.

– Ама това е хазяйката! – извика и сложи ръка на устата си – г-жа Грей. Защо ли крие тези фотографии и кое ли е момичето? – след тези думи тя се извърна към вратата на спалнята и осъзна. Някой беше там и я наблюдаваше.

На сутринта г-жа Моли повика дъщеря си на закуска.

– Карла, събуди се, мила. Масата е готова.

След като не отговори, майка ѝ леко открехна вратата и надникна в стаята. Леглото на момичето бе оправено, както го беше заварила вечерта, преди да си легне.

– Давид, скъпи, виждал ли си Карла? – той поклати глава, отпивайки от кафето си.

– Ами ти? – тя се обърна към брат ѝ Марти.

– Не е ли в стаята си?

– Не, и леглото ѝ е оправено. Проверих навсякъде из къщата, няма я.

– Да не би да е излязла? Обади ѝ се.

Г-жа Моли взе телефона си и набра номера на дъщеря си. От горния етаж се чу мелодията на мобилния. Бе оставен върху завивките.

– Чакайте! Ще попитам хазяйката. Може да е знае нещо.

– Г-жо Грей! – Даяна Моли стоеше пред спалнята на наемодателката си и нервно пристъпваше от крак на крак.

– Какво искате? – г-жа Грей подаде нос иззад вратата и изсъска през зъби – нали ви казах да не ме безпокоите!

– Съжалявам, аз…случайно да сте виждали дъщеря ми? Няма я никъде, а мобилният ѝ е тук. Със съпруга ми се тревожим.

– Не съм детегледачка, г-жо Моли! – отвърна злобно и затръшна вратата под носа на Даяна.

След като измина цял ден без да открият дъщеря си, семейство Моли се обадиха в полицията. Посъветваха ги да се обърнат към детектив Макс и партньорката му Никол.

Два часа по-късно…

– И казват, че просто така е изчезнала? – отпих от бутилката си с вода и погледнах Макс учудено – без дори да вземе телефона си. Това е странно, особено за момиче на нейната възраст. Това определено е знак, че или е бързала и го забравила, или нещо ѝ се е случило.

– Да, и аз така мисля – с Макс пътувахме към къщата на Моли. Той паркира пред верандата и двамата слязохме от колата. Притеснените родители чакаха отпред и се втурнаха към нас, веднага щом пристигнахме.

– Трябва да откриете дъщеря ни, моля ви! – г-жа Моли хвана ръцете ми и едва не се свлече на земята. Страхувам се, че нещо лошо може да е станало с нея. Тя не би избягала просто така.

– Ще направим всичко възможно, г-жо, но трябва да се успокоите. Разкажете ни онова, което знаете и не премълчавайте нищо. Свързахте ли се вече с приятелите ѝ. Може да се е върнала в родния ви град. Има ли приятел? – Макс задаваше въпросите си един след друг и на мен ми стана жал за г-жа Моли.

– Говорихме с всички. Никой не знае къде е. Не са я чували от два дни. Дори приятелят ѝ твърди, че не знае нищо.

– Можем ли да му имаме доверие? – попита Макс, записвайки информацията в тефтера си.

– Не го харесваме особено, но звучеше искрено притеснен по време на разговора. Според думите му, за последно са си разменили съобщения снощи и тя му е казала, че си ляга. Не е споменавала за бягство или нещо подобно.

– Да, но вие казахте, че Карла не е искала да живее тук цял месец, нали така?

– Да, но …Даяна Моли заби поглед в краката си – просто съм сигурна, че не би избягала. Не би ни наранила по този начин. Знае, че бихме се побъркали от притеснение.

– Тийнейджърите са непредсказуеми, г-жо Моли. Може да е решила да привлече вниманието ви. Не се безпокойте, затова сме тук, за да я намерим. Тук ли е Тина Грей, между другото?

– Да – отвърна г-н Моли и погледна към третия етаж на къщата. Малко е особена – С Макс бяхме чували клюки по неин адрес. Изглежда и други момичета бяха изчезвали от дома ѝ.

Трябва да попитам детектива какво се е случило с тях. Вероятно е имало разследване – помислих си.

– Макс, ще ми позволиш ли да поговоря с г-жа Грей? Искам да ѝ задам няколко въпроса – той се усмихна и кимна в знак на съгласие.

Качихме се до стаята ѝ, като семейство Моли останаха във всекидневната. Почуках два пъти на вратата и зачаках. Г-жа Грей се появи облечена като за излизане и с надменно изражение изгледа първо мен, после детектива.

– Кои сте вие? – попита, като че ли без да помръдва устни.

– Аз съм Никол, а това е детектив Макс. Двамата работим към полицията в Ламсток и сме тук заради изчеването на Карла Моли. Знаете ли нещо за това?

– О! – мускулът под лявото ѝ око сякаш потрепери – чух, че не могат да я открият. Съжалявам, но нямам представа къде е. Почти не излизам от стаята си.

– Ще ви попитам нещо, г-жо Грей.

– Слушам ви – тя изправи глава и ме погледна с пронизващите си зелени очи. В тях имаше нещо зловещо и плашещо.

– Имаме информация и за други два случая с изчезнали момичета по време на престоя им във вашата къща. Какво ще кажете по този въпрос? – тя изкриви устни в тънка и многозначителна усмивка, а след това каза:

– Не е мой проблем, че хората не обръщат внимание на децата си. Нямам представа какво се е случило. И други полицаи идваха да разпитват, но не успяха да открият нищо.

– А семействата на изчезналите?

– Тръгваха си. Вие какво очаквате? Следите сочеха, че дъщерите им са напуснали Ламсток.

– И? – Макс мълчеше до мен. Чувствах се поласкана, че бе ме оставил аз да ръководя целия разпит.

– Не съм в течение какво е станало след това, ако това питате. А сега ме оставете на мира, трябва да вървя – двамата с Макс тръгнахме към входната врата, а г-жа Грей вървеше след нас. Стъпките ѝ не се чуваха, все едно се движеше над земята.

– Всичко хубаво! – тонът ѝ бе равен, но в същото време като че ли ни проклинаше.

– Ще се видим отново, г-жа Грей. Възможно е да имаме още няколко въпроса към вас – тя извърна глава и тръгна нанякъде.

– Видяхте ли? Нещо не е наред с тази жена – г-жа Моли се беше промъкнала зад мен и шепнеше в ухото ми.

– Не се тревожете – отвърнах – ще направим всичко по силите си да открием дъщеря ви и да я върнем невредима.

Тръгнахме си от къщата на семейство Моли

с ясното усещане, че Тина Грей не бе честна с нас и със сигурност имаше нещо общо с изчезването на Карла. И двамата с Макс имахме силна интуиция и макар да се стремеше да изглежда като скала, г-жа Грей бе издала, макар и малко, напрежението, което изпитваше по време на разпита.

– Макс, Даяна Моли спомена ли ти как е паднал съпругът ѝ?

– Не, а на теб?

– Да, разказа с няколко думи. Г-н Моли паднал по стълбите, а когато погледнал над главата си, забелязал, че Тина Грей го наблюдава безизразно. Дори не е предложила да му помогне. Представяш ли си? Съпругата му твърди, че не я е видяла, но с нея също се е случило нещо странно и познай – старицата отново била там.

– Пф! Случаите в това градче стават все по…

– Нетрадиционни? Свръхествени? – засмях се. Бяхме в колата и пътувахме към вкъщи.

– Може да се каже. Е, да проследим Грей. Ще се свържа с Моли да ни уведомят щом излезе. Ще кажа на полицай Томи да заеме позиция още сега, за всеки случай.

Късно през нощта Даяна Моли се свърза с Макс да му съобщи, че е видяла г-жа Грей да тръгва нанякъде. Макс позвъни на полицай Томи, а ние двмата, незабавано потеглихме към къщата. Той от своя страна щеше да проследи Тина Грей и да ни упъти до мястото.

– Мамка му, изгубих я! – чувах ядосния глас на Томи през слушалката на телефона.

– Как така, човече! Нали трябваше да я следиш! Тя е просто старица, за Бога!

– Изчезна, Макс, какво да направя. Както си вървеше, просто се скри зад ъгъла и изчезна.

– Не се ли сети да слезеш от шибаната кола и да я потърсиш?

– Направих го! От нея нямаше и следа. Хей, не си го изкарвай на мен!

– Чакай ни пред къщата на Грей, ясно!

Без да каже нищо повече, Макс хвърли телефона на задната седалка и стисна здраво волана.

– Стига, Макс, ако има нещо общо със случилото се, ще я хванем. Сигурна съм! – опитвах се да го успокоя, но той мълчеше.

Пет минути по-късно полицай Томи ни чакаше пред къщата.

– Здравей, Никол!

– Здравейте, полицай Томи.

– Е, до къде успя да я проследиш? – попита Макс, без дори да поздрави колегата си.

– След две пресечки от тук тя зави по една улица. Разсеях се за секунда и нея просто я нямаше.

– Разсеял ли се?! – Макс беше разгневен.

– О, я стига, човече!

– И какво казваш…че просто така се е изпарила? Това е възрастна жена, Томи, не може да тича!

– Стига, Макс, моля те. Полицай Томи не е виновен. Вероятно има обяснение.

– Можеш да си вървиш – обърна се към колегата си – аз ще продължа оттук нататък. Той изпуфтя и се качи в колата си.

– Защо реагираш така? Държа се много грубо с него – детективът пое дълбоко въздух, гледайки празно към дома на Грей.

– Не ти казах всичко, Никол.

– Какво имаш предвид?

– Аз ръководех разследването на другите изчезнали момичета. Сещаш се…за предишните семейства.

– Но… – бях объркана и не знаех какво да кажа – Какво стана? Какво откри?

– Абсолютно нищо. Там е работата. Изчезват през нощта абсолютно безследно. Без телефон, без дори да оставят бележка. Подозирах Тина Грей още тогава, но нямах никакви доказателства. Проследих я няколко пъти, но все загубвах следите ѝ, а от разпитите не получавах никаква полезна информация. Чувствах се като смешник.

– А онези следи извън Ламсток?

– Нямам представа. Семействата заминаха и вече не бях отговорен за случаите.

– Но не се ли поинтересува как върви разследването?

– Не – той ме погледна, опитвайки да скрие срама си – не ме разбирай погрешно. Аз, просто…

– Приел си твърде лично неуспеха си и не си искал да знаеш нищо повече?

– Може и така да се каже.

– Ще открием Карла, Макс – сложих ръка на гърба му – аз лично ще заловя тази луда бабичка.

– Какво доживях да чуя! – той се засмя, макар и насила – Да си вървим.

Тази нощ заспах трудно, но мигом започнах да сънувам. Напоследък сънищата ми бяха доста плашещи, като този, който ме бе погълнал сега. Сънувах Тина Грей. Излезе от къщата си и тръгна по тясна и тъмна съседна уличка. Бе облечена в черно и се сливаше с тъмнината. Косата ѝ бе стегната здраво на кок, а в ръцете си носеше нещо, което приличаше на пазарска чанта.

Вървях подире ѝ, като внимавах да не ме усети. Стъпките ѝ едва се чуваха в тишината. Ходеше ли изобщо, или летеше?

Що за жена е тя? – питах се. Пресече улицата, а сетне зави надясно по тротоара. От двете страни имаше къщи. Не спирах да вървя, стараейки се да не изгубвам следите ѝ. Чух шум зад гърба си и рязко се обърнах назад. Там нямаше никого. Нямаше я обаче и Тина Грей.

– Не може да е истина! – ядосах се и изругах наум.

– Наляво! Сега наляво!

Събудих се плувнала в пот. Навън бе още тъмно, но имах чувството, че бях прекарала в сън часове.

Наляво! – прошепнах. Какво озчанаваше това? Може би постъпвах грешно, но трябваше да се доверя на инстинкта си. Облякох се набързо и се втурнах към мястото от съня. Минах по същите улици, докато не стигнах до момента, в който бях изпуснала старицата.

Сега наляво! – спомних си. Но къде? Тук няма такава възможност.

Огледах се отляво на улицата. Всички къщи бяха тъмни, но въпреки това добре поддържани, освен една. Как не я бях забелязала. Тя бе стара и изоставена. Дори отвън си личеше, че никой не я бе обитавал от години.

Качих се на верандата и надникнах през прозорците. Доколкото успях да видя, вътре бе почти празно. Знаех, че не е редно, но някаква невидима сила ме караше да натисна бравата. Влязох вътре и застинах на място. Не смеех да помръдна. От горния етаж се чуваха шумове. Сякаш някой се ровеше из нещо.

Качих се и проследих посоката на звука. Идваше от тавана. Вратата беше леко открехната и аз можех да надникна, без да бъда забелязана. Там беше Тина Грей. Бе заровила глава в платнената си чанта и едно по едно вадеше от нея някакви неща. Бутнах леко вратата, за да виждам по-добре, когато гледката пред мен смрази кръвта във вените ми. На пода пред нея лежаха три млади момичета. Изглеждаха заспали и безжизнени. Вдясно от третото имаше счупена масичка, на която бе поставена рамка със снимка. Не виждах съвсем ясно, но личеше, че е на момиче с дълга коса, стигаща до гърдите.

Тина Грей извади някакъв буркан и го сложи на масата. Вътре имаше рус кичур коса. След това извади ножица и внимателно отряза малко от косите на трите момичета. Те също бяха руси и дългокоси.

Какво е намислила тази жена? – намръщих се. Дали не е моментът да напиша съобщение на Макс? Изпратих му локацията си с думите: “Ела веднага. Не вдигай шум!”

Тина Грей отстрани капачката, постави останалата коса в буркана и отново го затвори. Сетне извади от торбата си шишенце с прозрачна течност, кибрит и малка пипета и ги подреди до останалите вещи.

– Най-накрая ще се върнеш при мен, скъпа. Ще се получи, сигурна съм. Щом заклинанието подейства, ти отново ще бъдеш сред живите – потръпнах. На кого говореше? Бе обърната към снимката и сякаш разговаряше с нея.

– Не биваше да позволявам да ти се случи това. Вината беше моя. Аз те убих, но сега ще оправя нещата – от мястото си виждах как ръцете ѝ трепереха, докато докосваше снимката. След това се зарови отново в торбата и измъкна дебела книга, обвита в кожена подвързия. Отвори я и въздъхна.

– Тук е всичко, което ми трябва. Имам нужните съставки, за да те върна, мила моя. Техните животи в замяна на твоя. Знам, че духът ти е тук, усещам го. Ще направя нещата точно, както пише в книгата – г-жа Грей я затвори и стисна силно в прегръдките си – Щом капна от отварата в устата на тези момичета и кажа правилните думи, магията ще се изпълни – тя погали буркана с кичурите – Не трябва да забравям да изгоря косите. – О, Лили! Пак ще бъдем заедно!

Господи! Тази жена беше напълно луда! Нима е вещица? – помислих си? Или просто откачена старица, без любимо занимание?

– Приличате си нали? – макар да не виждах ясно лицето ѝ, чувах смеха ѝ – ще бъдеш почти както преди. Не случайно избирах точно тези момичета. Исках да бъдеш отново красива и щастлива, каквато беше преди – гласът ѝ бе започнал да трепери. Тя се разрида силно и застана на колене пред снимката.

– Време е да започваме. Ще се върнеш в тялото на една от тях и никога вече няма да бъда самотна.

Не можех да оставя нещата така. С или без Макс трябваше да се намеся, за да спася момичетата. В следващия миг се чух да казвам:

– Стой! Полиция! – Тина Грей се извърна към мен, наблюдавайки ме невярващо.

– Ти… – лицето ѝ бе бледо, а по бузите ѝ все още се стичаха сълзи – как откри това място?

– Отстъпете назад, г-жо Грей! Не смейте да правите нищо. Сложете ръцете си пред тялото, за да ги виждам – осъзнавах, че нямах нито белезници, нито оръжие, но все пак тя бе възрастна жена и не мислех, че ще ми потрябват.

– Махни се или ще съжаляваш! – отново бе придобила онова ледено изражение. Сълзите бяха пресъхнали и погледът ѝ бе станал враждебен и студен. Сега можех ясно да видя снимката. Момичето бе красиво и имаше същите зелени очи като на старицата пред мен. Притежаваха толкова общи черти, само че едната бе млада и привлекателна, а другата – вече стара и сбръчкана.

– И да ви оставя да нараните невинни хора? Чух какво искате да направите. Вещица ли сте или сте просто луда?

– Стига си задавала въпроси, предупредих те! – след тези думи тя извади малка бутилка от джоба си и я плисна в лицето ми. Течността бе лепкава и лютива.

– Какво е това? Какво ми направихте? – изчистих лицето си с блузата, но все още изпитвах болка и парене. Не можех да отворя очите си. Усетих как Тина Грей минава покрай мен, в опит да побегне, когато познат глас се чу зад гърба ми.

– Къде си мислите, че отивате, г-жо? Макс бе влязъл в стаята.

– Живи ли са? – попита – Чакай, добре ли си?

– Мисля че да, но тя се канеше да ги убие. Има някаква книга със заклинания. Говореше, че така ще върне онова момиче – посочих с пръст в посока към масичката.

– Г-жо Грей? – отворих бавно очите си. Болката бе понамаляла. Тина Грей не се съпротивляваше. Бе вперила невиждащ поглед в снимката пред себе си и плачеше.

– Прости ми, Лили… – провалих се.

Г-н и г-жа Моли получиха дъщеря си жива и здрава, както и останалите две семейства.

Тина Грей бе държала дъщерите им упоени в продължение на месеци, докато намери подходящите момичета, с помощта на които, да възкреси починалата си внучка. Била отчаяна, а чувството за вина постепенно я погубвало. Книгата със заклинания ѝ вдъхнала надежда.

– Ще остане под домашен арест, така ли?

– Да, предвид възрастта ѝ.

– От една страна ми е жал за нея – споделих на Макс, докато се прибирахме – загубила е внучката си. Толкова години е живяла с идеята, че я е убила.

– Е, било е нещастен случай. Не е подозирала, че гъбите са отровни. Просто не е могла да го приеме и е обвинявала себе си.

– И сега ще остане сама завинаги – казах тъжно – Колко ли самотна е била, за да повярва, че една книга би могла да върне внучката ѝ към живота – разсъждавах на глас, но мислите на Макс изглежда бяха някъде другаде.

– А ти как точно разбра къде трябва да отидеш? – той ме погледна със смръщени вежди.

– Няма да повярваш, ако ти кажа.

– Мда, – отвърна, усмихвайки се – с теб май трябва да съм подготвен за всичко. Хайде, прибирам се. Чака ни следващият си случай.