Пожелавам Ви страхотен и слънчев ден, скъпи читатели!

Ето Ви и една кратка история…

Мишел се прибираше от магазина. Беше запъхтяна от мъкненето на двете препълнени с покупки торби.

Щом влезе във входа на жилищния си блок, тя осъзна, че за пореден път се налагаше да се изправи пред страха си. Онзи ужасяващ, сковаващ тялото страх, който я караше да трепери всеки път, щом застанеше пред Него.

Беше бърз и опасен. Не искаше да бъде там, толкова близо до Него, но нямаше избор. Той я пристикаше в ъгъла, караше я да се чуваства безпомощна и нещастна. Несигурността, която ѝ вменяваше се пропиваше безмилостно в тялото ѝ. Замъгляваше съзнанието ѝ и не ѝ позволяваше да диша нормално.

Сега Мишел стоеше пред Него, а сърцето ѝ прескачаше.

⁃ Мамка му! За какво ми беше да купувам всичко това! – тя погледна с презрение торбите, чиито дръжки все повече нараняваха пръстите ѝ, както и огромния плик с тоалетна хартия, който само утежняваше и без това не особено лекото ѝ положение.

⁃ И какво ще правя сега? – говореше на себе си, но като че ли очакваше отговор от Него – обещай, че няма да ме нараниш – Мишел се бе втренчила в бледия му изглед. След като не получи отговор, тя пое дълбоко въздух и, едва повдигайки ръката си, отвори вратата на Асансьора.

Здравейте, мистериловърс!

Очаквате ли новата кратка история с неочакван край?

Ето я тук…

Беше дванадесет след полунощ, когато стъпките ми отекваха в тишината и газеха клоните. Гората беше гъста и тъмна. Не спирах да тичам, докато потта се стичаше по челото ми. Бях уморена и жадна, а сърцето ми прескаше, опитвайки се да избяга, дори повече от мен.
Зад гърба ми се чу птица. Гласът ѝ бе остър и зловещ.

-По дяволите, кога ще свърши това! – едва изрекох запъхтяно.
Страхувах се, но не спирах да бягам. Трябваше да избягам и то на всяка цена. Гората ме ужасяваше. Сякаш се сливаше с мен и ме поглъщаше.

-Не мога да повярвам, че се случва наистина… – спрях за миг и се огледах. Всичко бе реално. Страховито. Завладяващо.
Звук подобен на писък раздра въздуха. Сепнах се и затичах отново. Не можех повече. Време беше да спра.

-Утре ще продължа – казах решително – бе ми дошло твърде много.
Свалих слушалките на домашното кино и се отправих към леглото.

Здравейте, скъпи приятели!

Днес Ви представям ново short story…

Беше първата им среща. Бяха се запознали по интернет и сега им предстоеше да се срещнат на живо. Дони се представяше като богат романтик и джентълмен. Вместо да я вземе от дома ѝ, обаче, той я очакваше на място, което, според думите му, щяло да я омагьоса и плени сърцето ѝ завинаги. Макар да не знаеше почти нищо за него, Ванеса не се боеше от непознатото. Сега тя стоеше на брега на местното езеро и въпреки че бе ходила там много пъти, тя дори не подозираше за съществуването на близкото приказно кътче. Дони ѝ бе оставил знаци, които да я отведат там, където трябваше да се срещнат.
Сега Ванеса се намираше на тераса, обградена от прелестни, ухаещи цветя. Мястото бе красиво и магнетично. От дясната ѝ страна оставаше езерото, което отразяваше лъчите на слънцето и блестеше като скъпоценен камък, а от лявата се издигаше висока ограда от цъфнали, червени рози.

Не се е шегувал – помисли си – наистина е ужасно романтичен.

Пред нея имаше арка, украсена с всички видове цветя, които можеше да съзре около себе си. Ванеса се подпря на парапета и се загледа в повърхността на водата. Чудеше се от къде ли ще се появи Дони и какво ли още ѝ бе подготвил. Ами ако облеклото ѝ не бе подобаващо за срещата?
Докато се любуваше на гледката се чу странен шум, идващ иззад гърба ѝ. Тя се извърна рязко, но не видя никого. Тишината и спокойствието поглъщаха всичко наоколо и по нищо не подсказваха за онова, което предстоеше да се случи. Ванеса се засмя и поклати глава. Ръцете ѝ леко потрепваха от вълнение. Погледна часовника си, когато осъзна, че бяха изминали десет минути от уговорения час за срещата и Дони очевидно закъсняваше. При други обстоятелства това не би ѝ харесало, но сега бе твърде запленена от романтиката, която лъхаше и сякаш обгръщаше крехката ѝ и копнееща за любовни ласки душа. Но за жалост, не за дълго. Сякаш от нищото, черен облак бе надвиснал над езерото и бе заместил приятното усещане с призрачно и мрачно. На места водата бълбукаше, като че ли някой се давеше, борейки се да си поеме въздух. Хладен вятър погали кожата на Ванеса, карайки я да настръхне. Слънчевото и така приветливо до преди минути място, сега придаваше чувство на страх и тревога. Шумовете, идващи отвъд оградата ставаха по-чести, а звукът от счупени клони – все по-плашещ и зловещ.Кой е там? – попита Ванеса, вече изплашена от стъпките, които сякаш се чуваха отвсякъде. Погледът ѝ трескаво се плъзгаше наляво и надясно. Беше сама. Прииска ѝ се да побегне. –

-Не мога да повярвам – каза тихо – да ме зареже на първата среща. Каква глупачка съм… – поклати невярващо глава и за погледно обходи с очи мястото, където по план трябваше да се почувства щастлива. Понечи да си тръгне, когато дрезгав мъжки глас се разнесе във въздуха.

-Не бих те изоставил, Ванеса – тя се обърна, силно изненадана от чутото и появата не мъжа. Не беше Дони. Макар да го бе виждала само на снимка, мъжът срещу нея бе друг и тя бе сигурна.

-Кой си ти и от къде знаеш името ми? – Ванеса направи крачка назад, докато въпросите се блъскаха в главата ѝ.

-По-красива си от първия път, когато те видях – тя се намръщи в опит да си спомни дали наистина се бяха срещали някога. В този момент споменът проблесна в съзнанието ѝ. За миг се почувства облекчена. Мъжът не беше опасен, както си бе помислила. Разсмя се нервно и каза:

-Боже, вие сте онзи, чиято кола бутнах миналата седмица. Така съжалявам. Казах, че ще платя. Нали не сте решил да ме преследвате? – последното прозвуча като шега от устата ѝ, но не беше.

-Но аз не искам парите ти. Колата и без това не е моя – каза той и се засмя, но смехът му бе някак начудничав.

-Къде е Дони? – попита остро Ванеса.

-Няма го – изкривената вече усмивка не слизаше от лицето му.

-Виждам, но къде е? – попита отново, опитвайки се да напипа мобилния в чантата си. Видял тревогата ѝ мъжът каза:

-О, за Бога, наистина ли мислиш, че ще те нараня.

-А какво друго мога да си помисля? – вече държеше телефона в ръката си и треперейки се опитваше да го отключи. Непознатият скочи и бързо го грабна.

-Предупредих го, че е твърде екстравагантен – каза, клатейки глава. Ванеса бе изпаднала в недоумение.

-Хайде – подкани я – да тръгваме към колата. Той те чака в ресторанта на ъгъла.