Happy Halloween 🕸🎃😱

Представям Ви кратка мистериозна история с неочакван край…

Токчетата ѝ потракваха по поважа. Пелерината ѝ се носеше във въздуха. Вятърът свистеше и пронизваше върховете на зачервените ѝ от студа уши. Мъглата замъгляваше погледа ѝ, не ѝ позволяваше да диша. 
Беше нощта на Вси Светии, а полунощ наближаваше. Часовникът на ръката ѝ тиктакаше неудържимо. Сведе очи към пръстите си - треперещи и побелели, сякаш всяка капка кръв се бе оттеглила от тялото ѝ. Страхуваше се да погледне назад. Забърза ход, но той я преследваше. Дъхът му гъделичкаше врата ѝ, а после се спускаше по косата ѝ. 
А всичко можеше да завърши добре. 
Но не и сега, когато бе извършила немислимото. Сви ръцете си в юмрук и ги скри в джоба си. Не искаше да ги вижда. Стисна очи и побягна. Мракът жадно я поглъщаше. 
Не биваше да става така, но не ѝ остави друг избор. Тя значеше, че е по петите ѝ. Можеше да го усети. Спря за миг и се извърна назад. Зениците му се впиваха в нейните. Устните му бяха изкривени в странна, налудничава усмивка. 
Наблюдаваше я в недоумение. Тя измъкна лявата ръка от джоба си и бавно изпъна премръзналите си пръсти. Гореща сълза се плъзна по страната ѝ, приземявайки се върху блещукащата му повърхност. Не биваше да става така, но той настояваше да бъде пред всички. Не можеше да чака повече. Трябваше да го стори сега. Тя внимателно го приплъзна по пръста си и го постави в дланта му. Беше елегантен и скъп, но носеше страдание. Разтърка празното място и въздъхна дълбоко. Годежния пръстен го нямаше. Беше свободна...

Ето ме тук с още една кратка история с неочакван край…

Беше годишнината от сватбата им. Средата на лятото, но Линдзи и съпругът ѝ бяха решили да избягат от жегата, опъвайки палатка в гората. Двамата си прекарваха хубаво, но минаваше полунощ и бе време да си лягат.

Беше три часа̀, когато Линдзи се събуди. Беше заспала извън палатката и ръцете и краката ѝ бяха вкочанени от студ. Денис го нямаше до нея и тя се учуди, че я бе оставил сама навън.

– Скъпи, къде си? – гласът ѝ бе леко прегракнал от съня.

Над тях се бе спуснала мъгла и Линдзи едва виждаше около себе си. Бе пила малко повече на вечеря и се чувстваше замаяна, за да се изправи. Връхлетя я странно усещане за страх и тревога. Унасяше се, а после отново се събуждаше.

Господи, нима съм толкова пияна? – помисли си – И къде е Денис? От някъде се чуваше шум, но Линдзи не можеше да определи на какво се дължеше. Беше уплашена, но в същото време лишена от всякакви сили да побегне. Нещо я погали по ръката и, движейки се бавно, се отправи към гърдите ѝ. Тя се сепна, но не можа да отвори очите си. Бе като в транс.

Това сигурно е Денис. Дошъл е да ме вземе в палатката при себе си.

Галенето продължи върху другата ѝ ръка, а след това се насочи надолу към бедрата.

– О, скъпи… – едва промълви. Като че ли вече не се страхуваше толкова. Усмивката ѝ се превърна в крясък, когато нещо я захапа по крака.

– Линдзи! Не мърдай!

Денис се бе надвесил над нея с брадва в ръка. Кръвта замръзна във вените ѝ. Нима възнамеряваше да я убие?

– Паяк! Върху теб има гигантски паяк!

Автор на снимката: Ирина Ганева

Привет, читатели!

Ето го и новото делнично шорт стори…

Лили бе в къщата си и трескаво се оглеждаше.

Навън валеше проливно и тя нямаше никакво желание да излиза. Небето бе притъмняло, а черните облаци, надвиснали над улицата ѝ, внасяха меланхолично настроение в иначе веселата ѝ душа.

Сега тя трескаво вървеше из стаите и го търсеше. Страхуваше се да остане сама. Дори не можеше да си представи да живее без него. Къщата бе голяма, най-епрекрасната, за която бе мечтала и я споделяше именно с него.

Пристъпваше бавно и го търсеше. Молеше се да го открие.

⁃ Къде си, за Бога… – повтаряше.

Някакво слабо бръмчене се разнесе из къщата.

⁃ Там ли си? – Лили се затича към всекидневната. Шумът ставаше все по-странен, скърцащ и зловещ и като че ли идваше от всички посоки.

⁃ Това не може да е истина – тя прокара пръсти през косата си. Толкова много го обичаше. Той бе до нея от години и никога не я разочароваше. Поредното дращене се чу някъде близо до нея. Разтреперена, Лили се втурна към дивана. Застана на колене, а след това промъка ръката си отдолу. Щастлива, тя не спираше да се усмихва. В този миг мъжът ѝ се прибра.

⁃ Много си весела, случило ли се е нещо?

⁃ Да! – отвърна приповдигнато. Роботът се беше заклещил под дивана.

– Господи…- продължи, поклащайки глава – за малко да умра при мисълта, че съм го загубила и трябва да чистя сама!