Бъдни вечер, 2018г.

Смехът на Клара огласяше къщата. Беше толкова щастлива и жизнерадостна. Все се въртеше около елхата, оглеждайки подаръците, с надеждата да ѝ позволят да отвори един от тях предварително. Тази година беше различно. Малкото ѝ, невинно сърчице беше изпълнено с радост и надежда. Тананикайки си отиде до кухнята, където завари майка си, Вероника, да се суети около печката. Нямаше нищо против да приготвя ястията сама, тъй като години наред не бе имала тази възможност. Не бе имала почти нищо, което да сложи на трапезата. Но не и днес. Последната дванадесет месеца животът им се бе преобърнал из основи и тя бе повече от благодарна, че имаше кой да оцени усилията ѝ. Рамо, на което да се опре и да поплаче. Вероника остави горещата тава с Коледни сладки върху плота и се обърна към дъщеря си.

-  Парят, скъпа, ще се наложи да почакаш.

-  Добре, мамо – Клара бе добро и послушно дете –  толкова се радвам, че сме тук – сълзите си прокрадваха път през очите на Вероника.

Тя също се радваше. Бе ѝ толкова трудно да загърби предишния си живот. Да избяга от тиранията и да спаси себе си и най-скъпото си същество.

Тя взе чашата си с вино и отиде до камината, на която грижливо бе поставена снимката на Анжела. Доближи я до лицето си я целуна. След това вдигна наздравица.

-  Пия за теб, Анжела. Благодарение на теб сега съм тук. Вероника отпи глътка от червената течност и огледа стаята. В миг се пренесе там, където всичко бе коренно различно, тънещо в непрогледен мрак. Там, от където нямаше сили да избяга.

                              * * *



Бъдни вечер, 2017г.

Една година по-рано.

-  Мамо, какво ще вечеряме? – попита петгодишната Клара. Беше мило и смирено дете, свикнало да не иска много. Дори и да го правеше, не получаваше кой знае какво.

-  Направих питка, скъпа. А има и малко чушки с боб – лицето на момичето леко се изкриви в недоволна гримаса.

-  Но нали днес е празник! – извика въодушевено - Не трябва ли да ядем нещо специално? – сърцето на Вероника се разкъсваше от мъка. За поредна година не приготвила нищо друго, освен хляб, продуктите за който бе закупила с последните пари, които бе успяла да спести. Или по-скоро, които съпругът ѝ не бе отмъкнал, погълнат от поредния си пиянски запой.

-  Да, миличка. Права си, но…- тя клекна пред дъщеря си и хвана малките ѝ студени ръце. Предишния месец едва бе смогнала с вноските за парното. Щяха да го спрат, но г-жа Кларк, старицата от горния етаж, ѝ се бе притекла на помощ. Живееше сама, но синът ѝ понякога ѝ пращаше пари от чужбина. Бе отделила малко, като разбира се, държеше Вероника да го приеме за заем – за съжаление не можем да си позволим повече – детето кимна с глава, в знак на разбиране, но сведе тъжен поглед към земята. Сълзите пареха в очите на майка ѝ, но направи усилие да ги преглътне.

-  Обещавам ти, малката ми – нежно повдигна брадичката на дъщеря си – един ден ще имаш Коледата, за която си мечтала. Ще се постарая, обещавам ти – повтори, опитвайки се да отблъсне вината, надигаща се в гърдите ѝ. Всеки път наподобяваше ураган, който все повече се усилваше, заплашвайки веднъж завинаги да опустоши цялото ѝ изтерзано същество.

-  Добре, мамо, обичам те – каза Клара и двете силно се прегърнаха. Момичето изтича до малката, украсена едва с няколко гирлянда елха, и се вторачи в празното място под нея.

-  Мамо! – извика отново. Вероника все още стоеше приклекнала – а дали все пак Дядо Коледа ще ми донесе подарък? – гласът ѝ бе чист и невинен, изпълнен с копнеж.

Няколко дни по-рано, Вероника бе успяла да скрие малко пари, купувайки на дъщеря си топли, домашни пантофки. Осъзнаваше, че далеч не бе подаръкът, който Клара би желала, но поне мястото под елхата нямаше да остане празно.

-  Разбира се, скъпа – отвърна майка ѝ.

-  Ако не ми донесе, значи ли, че съм била лоша? – Вероника докосна гърдите си, с усещането, че се задушава. Изпита силен гняв към съпруга си Натаниел. Непрестанно пилееше и без това малкото пари, които притежаваха. Вероника работеше като домашна помощница. Чистеше, гладеше, подреждаше и вършеше почти цялата къщна работа в домовете на няколко заможни дами. Заслужаваше много повече от това, което ѝ плащаха, но въпреки това бе благодарна, че има възможността да работи. Натаниел редовно я пребиваше, за да вземе припечеленото. Купуваше си алкохол и се прибираше късно. Бог знае какво още правеше из градските улици. Вероника не смееше да го напусне. Чувстваше се слаба и безпомощна. Неуверена в себе си и в способностите си да отгледа дъщеря си сама, не че и сега не ѝ се налагаше. Натаниел постъпваше зле, но бе баща на Клара и тя го обичаше. Не можеше да разчита на родителите си, които презираха съпруга ѝ. След сватбата, на която не присъстваха, повече не ги видя.

-  О, Клара, не си го и помисляй! Ти си най-доброто момиче на света! Дядо Коледа ще дойде, давам ти дума! – Вероника прегърна детето си така силно, като че ли се готвеше да отпътува надалеч. Стискаше го и жадно поглъщаше аромата му. Тъжните ѝ, тежки клепачи едва се държаха отворени. Беше почти осем вечерта, а бе толкова уморена. Вероника бе тридесетипетгодишна жена. Преди шест години, когато се бе омъжила за Натаниел красотата ѝ все още се виждаше. И сега бе стройна и висока, но от уверената ѝ осанка не бе останала и следа. Очите ѝ – изумруденозелени, изглеждаха като обвити в мъгла. Нежната ѝ някога кожа бе загрубяла от препаратите и всекидневното почистване, а гъстата ѝ дълга коса, бе прилежно прибрана и вдигната на висока опашка. Никога не я пускаше, освен ако не трябваше да се изкъпе. Тогава тайничко заставаше през огледалото и си представяше какъв можеше да бъде животът ѝ ако бе послушала родителите си и не се бе омъжвала за него. За мъжа, който бе разбил живота ѝ с порока си и бе обрекъл дъщеря им на бедност. Мъж, когото вече не обичаше, но не можеше да се осмели да напусне.

Минути по-късно двете с Клара вече седяха на скромната, но приготвена с любов, празнична трапеза. Вероника бе сервирала за трима им, макар да знаеше, че ще посрещнат Коледа сами. Бе свикнала с отсъствието на Натаниел, но често се питаше къде е и какво прави. Съпругът ѝ отдавна не работеше. Преди време доставяше храна по домовете, но любовта му към чашката го завличаше все по-надолу. Натаниел бе две години по-възрастен от Вероника. В началото на връзката им, той бе привлекателен и мил. Качества, които впоследствие се оказаха измама. Оказал се изкусен манипулатор, той лесно подчиняваше жена си с лъжи, а в случаите, когато не помагаха, обикновено прибягваше към ритници.

Вероника бе завършила педагогика и обожаваше децата, но и тук съдбата не бе благосклонна към нея. Тя бе единствената, която можеше да се грижи за Клара, а работата ѝ като домашна помощница поне ѝ позволяваше да го прави. Двете прекарваха времето си заедно, като момичето понякога ѝ помагаше с леките неща, като сгъване на дрехи или бърсане на прах, а когато на Вероника ѝ оставаха пари, винаги ѝ купуваше по някоя и друга книжка за оцветяване.

- Питката е много вкусна, мамо – каза Клара, облизвайки устните си. Беше все още мека и пухкава – татко ще си дойде ли скоро? – Вероника се боеше от прибирането на Натаниел. Дъщеря ѝ не бе ставала свидетел на скандалите, но със сигурност чуваше случващото се в съседната стая.

-  Не знам, мила. Може би вече ще си заспала – Клара се замисли за миг и отвърна:

-  Нямам търпение да си легна, за да дойде Дядо Коледа! – извика радостно – може ли да отида още сега? – майка ѝ се усмихна, въпреки тъгата,  загнездила се в душата ѝ. Само ако можех да ѝ купя кукла или друга красива играчка – мислеше си. Стомахът ѝ се сви при представата за разочарованото детско личице, щом скъсаше опаковката.

- След малко, миличка, първо си изяж вечерята – момичето излапа последните залъци от питката, както и половин чушка с боб, а после набързо изми белите си като сняг зъбки и се шмугна в кревата си.

Докато я завиваше и целуваше за лека нощ, Вероника затвори очи и си пожела желание. Единственото, за което копнееше с цялото си сърце. Онова, за което мечтаеше, но нямаше сили да постигне. Свобода и светло бъдеще за Клара. Бъдеще на щастливо дете, растящо в хармония и разбирателство. Дете, отглеждано с любов.

Тя стисна кръстчето, чиято верижка красиво ограждаше шията ѝ и силно се помоли. Надяваше се на чудо, за да постъпи правилно. Веднъж завинаги да поеме контрол…

 

                             * * *

Три дни по-късно вървеше замислена към къщата на Франсън. Винаги отиваше точно на време, макар Клара да се будеше трудно. Днес обаче Вероника с неохота пристъпваше по заледения, изпочупен тротоар. Почти влачеше краката си, плъзгайки се по леда. Клара също бе мълчалива. От очите на майка ѝ тихичко капеха сълзи, които грубият ѝ шал мигом попиваше. Тя подсмъркна леко и изтри страните си, когато внезапно полетя назад и се стовари по дупе на паважа. Клара я последва и тупна отгоре ѝ. Вероника извика от болка и се хвана за глезена. Представата да лежи на легло, без да може да работи, смрази кръвта ѝ.

- Миличка, добре ли си? – за щастие момичето се изправи и изтупа леда от якето си.

- Да, мамо, нищо ми няма – тя протегна замръзналата си ръчичка, но ѝ бе трудно да повдигне майка си. Вероника се огледа наоколо.

Що за хора са това? – запита се. Толкова вглъбени в себе си, че дори не забелязваха нуждата ѝ от помощ. Тя подпря едната си длан на земята, а с другата направи опит да се вдигне, когато се подхлъзна отново и за пореден път се стовари на леда. Мястото бе заприличало на пързалка.

- Г-жо, почакайте! – отнякъде се чу женски глас. Ръка, обвита в  елегантна ръкавица се протегна и здраво се вкопчи в нейната. Другата внимателно се плъзна под мишницата ѝ, а след това бавно повдигна тялото ѝ нагоре. Вероника въздъхна с облекчение.

- Не стъпвайте на този крак. Ето, подпрете се на мен, ще ви заведа до онази стена – непозната жена я хвана през кръста, помагайки ѝ да достигне целта си.

-  Е, добре ли сте? Боли ли ви много? – Вероника се вгледа в лицето на спасителката си. Носеше огромна пухена шапка, която почти покриваше челото ѝ. Шалът ѝ бе в същия цвят и стигаше чак върха на носа ѝ. Въпреки тях обаче Вероника успя да съзре красотата ѝ. Кожата ѝ бе бяла като сняг, а очите ѝ - изумруденозелени. Също като нейните. С всяко движение тя излъчваше грация. Бе облечена стилно. От палтото, до ботушите - грижливо почистени, без нито едно петънце.

- Благодаря ви. Не знам какво щях да правя, ако не бяхте дошла. Тъкмо отивах на работа – непознатата отправи поглед към Клара.

- Това дъщеря ви ли е? – Вероника кимна. Не бе длъжна да обяснява, но въпреки това го направи.

- Налага се да идва с мен – момичето се сгуши в майка си – Аз съм, Вероника. Как да ви се отблагодаря за помощта? –дамата се усмихна. Шалът ѝ се плъзна надолу и откри плътните ѝ, червени устни. От блестящите ѝ като слънце очи се прокрадваше топлина. Изглеждаше богата, но не бе като другите жени, за които Вероника работеше. Те бяха надменни и лишени от всякаква човечност.

- За мен беше удоволствие – отвърна.

- Тогава ще тръгваме. Не бива да закъснявам – Вероника сведе поглед към дрехите и обувките си. Палтото ѝ бе протрито, а върхът на ботушите ѝ бе започнал да се отлепва – тя хвана дъщеря си под ръка и бавно стъпи на ранения си крак. С облекчение установи, че болката не бе така силна, както очакваше.

- Чакайте! – жената докосна рамото ѝ, смъквайки шала, който се бе изкривил – не ми казахте с какво се занимавате? – попита без да сваля очи от оголения ѝ врат. Бе облечена с поло, но от върха му се подаваше ярко лилаво петно. Без да я познава, тя знаеше че не е единственото. Бързо намести шала обратно, а след това бръкна в чантата си, извади химикал, лист хартия и мигом надраска нещо на него.

Вероника докосна с пръсти болезненото място. Нещо в погледа на дамата ѝ се стори познато. Толкова близо до душата и сърцето ѝ. Почувства, че може да ѝ довери целия си свят. Но бързо се смути и извърна към Клара.

- Това е номерът ми – тя вмъкна хартийката в свития юмрук на Вероника - Може би ще имате нужда от него – каза, този път сериозно, а след това погали малкото момиче по лицето и пое отново по пътя си.

Същата нощ Вероника почти не можа да мигне. Не спираше да мисли за случилото се сутринта и за срещата с онази толкова мила и елегантна жена.

Защо не бе настояла да ѝ се отплати? Поне да бе научила името ѝ – не спираше да се измъчва. Листчето бе скрила в дрехите на дъщеря си, тъй като Натаниел редовно преравяше вещите ѝ, в търсене на някакви пари.

Минаваше полунощ, а тя все още се въртеше в леглото си. Дочу шум от входната врата, като че ли някой се опитваше да отключи, но не намираше ключалката. Натаниел все още го нямаше и Вероника го очакваше всеки момент. Той пристъпи прага на всекидневната, където двамата спяха и поклащайки се, се дотътри до леглото.

- Къде са парите? – попита, знаейки че жена му бе все още будна, макар умело да се преструваше. Натаниел се надвеси над лицето ѝ, дъхът му вонеше на водка.

- Не се прави на заспала! – той изсъска в ухото ѝ. Лошият му дъх се плъзгаше по шията ѝ, обсипана със синьо-лилави петна. Вероника отново си спомни думите на непознатата. Представи си топлината, искряща от очите ѝ. Тъжното лице на Клара изплува в съзнанието ѝ. Тогава взе решение. Решение, което бе отлагала толкова време. Решението, от което се боеше до смърт.

- Няма да ти дам нищо! – тя се изправи рязко и неочаквано за него го избута с всички сили назад. Той се залюля и се стовари на пода, удряйки гърба си в покритата с книги етажерка. Подпирайки се на ръце направи опит да се изправи, но Вероника отново го избута назад. Нямаше да му позволи да я нападне. Не и този път. Тя се втурна към стаята на дъщеря си, когато Натаниел се изправи и ръмжейки от яд я дръпна за косата. Сетне обхвана врата ѝ с ръка и шепнейки омразни думи, не спираше да я души. Дъхът на Вероника едва не спря, когато на вратата се появи Клара. Бе изплашена и цялата обляна в сълзи.

- Мамо! – крещеше, скачайки върху обезумелия си баща. Натаниел ококори очи и освободи хватката си.

- Ти си чудовище! Остави ни на мира! – той изхвърча през вратата и побягна надолу по стълбите. Вероника се свлече на студения под и прегърна дъщеря си. Стискаше я силно, не спирайки да се тресе. В следващия миг мобилният ѝ прозвъня. Бе почти един след полунощ и не очакваше обаждане от никого. Тя изтича в кухнята, грабна го от масата и натисна зелената слушалка. Номерът бе непознат, но някакво чувство ѝ подсказваше, че е важно.

- Ало! – каза предпазливо.

- Вземи детето и бягайте. Чакам ви долу – гласът ѝ се стори познат. Беше жена и звучеше решително.

- Кой се обажда? – попита Вероника, объркана от чутото.

- Нямам време за обяснения. Вземи Клара и се махайте. Колата ми е отпред – сърцето ѝ нашепваше какво трябва да стори. Мигом нареди на дъщеря си да се облече. Навлече палтото си, грабна я и двете побягнаха навън. Отпред бе паркирана кола. Дали е тя – Вероника се почуди.

- Хайде! Побързайте! – предният прозорец се отвори и отвътре се подаде жена. Облечена в елегантното си палто, по лицето ѝ бе изписано притеснение.

- Какво чакате, всеки момент може да се върне! – Вероника се сепна, най-сетне идвайки на себе си.

Избута Клара навътре и бързо седна до нея.

- Най-после! Да тръгваме! – дамата потегли, без да отделя очи от пътя си.

Докато караше по заледеното шосе, заговори с думите:

- Знам, че сте в шок, но повече няма от какво да се боите. В безопасност сте – Вероника стоеше безмълвно.

- Но как… - каза накрая. Гласът ѝ трепереше – как разбрахте къде живея и… - вече дишаше учестено – телефонния ми номер? Коя сте вие и защо правите всичко това? Дори не ме познавате – Вероника бе благодарна за добротата ѝ, но част от нея търсеше отговори – погледите им се срещнаха в огледалото. Непознатата се усмихваше нежно, а в очите ѝ се четяха спокойствие и сила.

- Не ми е нужно, знам коя си – тя ѝ смигна с око, а след това побърза да добави:

- Поспи и ти, имаш нужда – Вероника погледна към сгушената в нея спяща Клара -  Щом се събудите, ще бъдете на сигурно място, далеч от тук.

- Но как…  

- Шшш – прошепна непознатата дама – довери ми се – Вероника отпусна тежките си клепачи, а след това потъна в дълбок и спокоен сън в прегръдките на дъщеря си.

 

                               * * *

Вероника се взираше в тавана, примигайки няколко пъти. Полилеят над главата ѝ бе различен от досегашния, а усещането от лекото друсане на колата бе изчезнало и заменено с матрак, върху който лежеше. Тя скочи в леглото, търсейки с очи дъщеря си. Клара стоеше изправена до прозореца в красива, просторна стая и тихо наблюдаваше навън. Чула раздвижването на майка си, тя се извърна и озари пространството с широката си, щастлива усмивка.

- Мамо! Виж! Навън е толкова красиво! – Вероника стана и погали детето си.

- Наистина, миличка. Всички дървета са покрити със сняг.

- А дали има катерички? – попита Клара закачливо.

- Предполагам, че да – Вероника нежно я целуна по челото.

- Къде сме? – попита момичето.

- Не знам, скъпа – майка ѝ коленичи пред нея и хвана ръцете ѝ, както обичаше да го прави – но съм сигурна в едно.

- Какво е то, мамо? И защо се усмихваш? – не помнеше кога за последен път се бе усмихвала искрено. Тя пое дълбоко въздух, за да преглътне надигащите се сълзи и каза:

- Защото сме в безопасност. Хайде, облечи се, излизаме навън.

Двете с нетърпение отгледаха къщата, в която се намират. Не бе много голяма, но бе красива и уютна. Разполагаше с две спални на втория етаж, като в едната се бяха събудили те, а другата изглежда не принадлежеше на никого. Гардеробът бе празен, както и чекмеджетата, а леглото бе прилежно оправено, в очакване на новия си гост.

На долния етаж се намираха кухнята и всекидневната. Вероника с изненада установи, че камината бе запалена, а в средата на стаята бе оставена малка пътна чанта. Знаеше, че е нейната. Тя отвори ципа и видя всичко онова, което ѝ бе необходимо.

- Не може да бъде! – каза, останала без дъх - Ехо! Има ли някого! Нямаше ѝ следа от присъствието на непознатата дама. Колата ѝ също я нямаше. Сигурно скоро ще се върне – помисли си. Време бе да ѝ се отблагодари за добрината.

- Мамо, мамо! – Клара викаше от кухнята – има толкова неща за закуска. Виж! – ръчичките ѝ едва смогваха да вкусят от топлия хляб, намазан с мед и масло. Вероника не можеше да повярва на очите си. Не знаеше какво да очаква, но бе благодарна на всяка секунда от новия си живот.

Работата! – изведнъж си спомни. Дори не се бе обадила да предупреди, че ще отсъства. Никога повече няма да ме наемат – помисли си и се натъжи, но вътрешно в себе си знаеше, че постъпва правилно. Щеше да започне отначало.

- Миличка, побързай! –  подвикна на Клара, която лакомо поглъщаше залък след залък – трябва да разгледаме наоколо. Не забравяй, че мама има нужда от работа – тя кимна, а след това допи млякото си. По заповед на майка си, бързо се облече и двете излязоха в снега.

Къщата се намираше в близост до гориста местност и наоколо не се виждаха съседи.

Вървяха бавно, загледани в чистотата на белия цвят. Вляво от пътя Вероника най-сетне съзря две малки къщи, целите облени в Коледни светлини. Не бяха изминали много, когато пред тях се откри дългоочакваната гледка. Намираха се в центъра на града, осеян с хора, които радостно разговаряха, хванати за ръка или щракаха бързо на мобилните си телефони. И тук всичко бе окъпано в празнична атмосфера.

- Трябва да купим нещо за ядене – Вероника отвори портмонето си. За щастие бе успяла да опази спечеленото от последния ден - А имам нужда и от нова работа. Тук някъде, сигурно има нещо подходящо – каза с глас, изпълнен с надежда.

Докато се наслаждаваха на разходката, голям надпис на отсрещната витрина привлече вниманието ѝ. Бе магазин за дрехи, който търсеше своя нов продавач - консултант. Вероника нямаше опит в подобна работа, но бе отговорна и се учеше бързо.

- Нека влезем – обърна се към дъщеря си, която се взираше в табелата, без да може да я прочете. На вратата ги посрещна млада, около двадесетипетгодишна жена, в стилен черен панталон и червено сако, което идеално подчертаваше формите ѝ. Русата ѝ коса бе вързана на конска опашка, грижливо пригладена и толкова блестяща, че приличаше на излязла от онези реклами на бои за коси, които се продаваха в супермаркета.

- Какво желаете? – попита с пренебрежително изражение. Погледът ѝ се спря върху старите дрехи на Вероника, а след това премина към тези на Клара.

- Ами аз… –  тя докосна прибраната си на кок коса, която далеч не изглеждаше като тези в рекламите, и плахо отвърна:

- Видях обявата ви отвън. Бих искала да кандидатствам – мълчанието на жената отсреща я накара да се почувства неловко.

- Съжалявам, но мястото е заето – погледът ѝ бе станал надменен.

- Но обявата…

- Ще ви помоля да си вървите  – Вероника сведе глава, засрамена от вида си.

- Разбира се. Все пак ви благодаря.

Радостта ѝ бе заменена от силна тревожност.

Ами ако никой не ме наеме? Защо изобщо сме тук? – въпросите се блъскаха в главата ѝ. Вървяха бавно, хванати под ръка, когато зад тях се чу мъжки глас.

- Г-жо! Г-жо, почакайте! – Вероника изненадано се извърна назад.

На улицата стоеше мъж, на около тридесет и осем години. Също облечен в скъп, елегантен костюм. Притеснена от следващата му реакция, тя побърза да каже:

- Съжалявам, знам, че вече сте наели някого – тя понечи да си тръгне, но мъжът я спря с думите:

- Всъщност не сме – Вероника отново се обърна рязко към него – извинявам се от името на Дана. Тя управлява магазина, но аз съм собственикът. Добре ли сте? – в кафявите му очи се четеше загриженост. Чувство, което не бе свикнала да среща у хората напоследък.

- Да, няма нищо.

- Май не сте от тук – мъжът приглади косата си назад. Тя бе тъмна и също толкова блестяща като на Дана.

- Как разбрахте?

- Не ви познавам – той се засмя – а аз познавам всички в Сноутаун.

Сноутаун – повтори наум. Значи там се намираха. Дори не бе чувала за него.

- Пристигнахме снощи. Дълга история – добави - а вие сигурно имате работа, така че…- Вероника се боеше от въпросите, които можеше да ѝ зададе.

- Аз съм Патрик между другото – каза любезно.

- Вероника – протегна ръката си - а това е дъщеря ми Клара – той се усмихна и погледна момичето, скрило се зад майка си.

- Имате ли време за топло кафе?

- Ами аз…не знам – отвърна плахо Вероника.

- Само половин час, няма да ви отнемам повече – той им смигна закачливо, а след това посочи с пръст кафенето отсреща.

Настаниха се, когато Патрик не се поколеба да попита:

- Е, Вероника, какво ви води насам? Къде сте отседнали?

- Аз…не знам – осъзна, че това бе единственото, което повтаряше – тук сме при моя позната – Патрик я гледаше въпросително, затова продължи.

- Малко по-нагоре по хълма. Наоколо няма много къщи, ако ме разбирате.

- Да не би да сте други родини на Анжела Морис? – очите му се разшириха от почуда.

- Какво? Не, ние сме просто приятелки – Патрик като че ли се натъжи.

- Искате да кажете, че сте били.

- Моля? – попита отново, все по-объркана.

- Анжела Морис почина преди няколко месеца. Единствените ѝ роднини живеят далеч. Не ги беше виждала от повече от петнадесет години. Жалко, че такава прекрасна къща ще бъде продадена, но като нейни наследници нямат интерес да я запазят. Ще са тук след празниците.

- Не разбирам…- каза едва чуто и отпи глътка от все още горещото си кафе – бяхте ли близки? – Патрик кимна.

- Много. Двамата притежавахме закусвалня надолу по улицата. Запознахме се покрай откриването ѝ преди осем години. Идеята беше моя, но тя пое всички разноски. 
За щастие, магазинът ми върви добре и успявам да се справя. А хората тук са готови да помогнат. Е, поне повечето. За съжаление сега е само моя. Предлагаме безплатна храна на бездомните – мъжът не сваляше очи от Вероника.

- Това е прекрасно – отвърна, за миг сякаш забравила за чутото – Чакай, на колко години почина Анжела?

- На шейсет и пет. Твърде млада, за всички ни бе шок. Имаше инцидент – Патрик преглътна тежко – блъсна я кола, опитвайки се да спаси дете. Избута го от пътя, но за нещастие самата тя не оцеля. Беше истински ангел. Само ако знаеше колко бе енергична – прозвуча носталгично – но ти го знаеш, щом се познавате – Вероника нервно въртеше чашата си.

- Вероника? – Патрик усети нервността ѝ – какво става? – забелязал неведнъж страха в очите ѝ, той докосна ръката ѝ и каза:

- Не се тревожи, можеш да ми имаш доверие – думите му ѝ се сториха познати.

Тя му разказа за тежкия си живот. Срамуваше се от облеклото и вида си, но се гордееше с прекрасната си дъщеря. Очакваше Патрик да изпита съжаление, но неочаквано за нея, тя долови възхищение в думите му.

- Не мога да си представя какво си преживяла – каза той и поклати невярващо глава – ти си истински герой.

- Не.. – прошепна Вероника - Много отдавна трябваше да си тръгна. Не биваше да подлагам Клара на целия този тормоз – в очите ѝ отново блестяха сълзи – но тогава се появи тя. Онзи ужасен ден, когато се подхлъзнах на леда. Тя ме спаси. Спаси и мен, и дъщеря ми от лапите на Натаниел.

- Не разбирам … сякаш мислеше на глас – как се озовахте в къщата на Анжела? Всъщност, ако трябва да сме точни, ключът за дома ѝ е у мен. След като почина аз се заех със задачата да открия далечните ѝ роднини. Никой друг няма достъп до мястото.

- Това е странно – промълви Вероника – погледна Клара, която тихичко отпиваше от топлото какао. Разговорът ставаше все по-дълбок, затова изведнъж каза:

- Ние трябва да вървим – Патрик замълча за миг, но после попита:

- Значи си търсите работа? – Вероника кимна.

- Нека ви закарам до къщата. След това ще поговорим – тя го погледна с изненада.

- Няма нужда, наистина.

- Настоявам – добави той. Двете с Клара се нуждаете от почивка. Хайде, не приемам отказ – Вероника се засмя и тримата потеглиха към колата.

Щом пристигнаха в къщата Патрик промълви с нотка на умиление:

- Сякаш нищо не се е променило от последния път. Все така светло и уютно. Значи все пак мога да кажа: Ще ми се да познаваше Анжела.

- Така е. Явно е била прекрасна жена.

- Беше ми като майка – гласът на Патрик потрепери.

- Искаш ли да ми разкажеш? –  той се настани на дивана. Вероника го последва и двамата разговаряха дълго. Смяха се и плакаха, като че ли се познаваха през целия си живот. Довериха тайните и страховете си. Той ѝ сподели за Анжела и за онова, което бе преживяла.

- Съпругът ѝ бил богаташ, но ужасен човек  – той си играеше с копчето на палтото си – тормозел я е всячески – Вероника слушаше с внимание всяка дума – била е съвсем сама, без опора и каквато и да било надежда за бягство. Онзи я държал заключена. Господи, само като си го представя… - той замълча. В погледа му блестяха искри. Вероника мълчеше, но Патрик усещаше какво я тормози?

- Почина от инсулт. Така се спаси от него – тя кимна.

- Имаха ли деца? – Патрик поклати глава – беше увредил органите ѝ в един от жестоките му побои. Аз бях единственият ѝ син, макар и не роден. Останах без майка твърде млад, а Анжела толкова ми напомняше за нея. Била е на около петдесет, когато се преместила тук след смъртта на мъжа си. Откупила къщата и я превърнала в дом. Живя щастливо и достойно, помагайки на хората.

Въпреки парите, с които разполагаше, остана човечна и истинска, дори бих казал доста скромна.

Патрик се изправи и приближи до камината.

- Ето я, погледни – в ръцете си държеше снимки. На едната бе възрастна жена. Зелените ѝ, блестящи, очи излъчваха някаква странна, но приятна енергия. Побелелите ѝ коси бяха грижливи прибрани в елегантна прическа, а бялото ѝ, покрито с бръчици лице, като че ли сияеше от щастие. На съседната фотография обаче Вероника видя не просто позната за нея жена, а своята спасителка. Изглеждаше досущ като последния път, в който я бе видяла.

- Не може да бъде! – закри с длан широко отворената си уста.

- Какво има? – учуди се Патрик.

- Това е тя. Тя ни спаси от Натаниел.

- Шегуваш се! Но това е Анжела като по-млада. Всъщност, направена е след идването ѝ тук. Не ѝ личат годините, нали? – Патрик се взираше във фотографията.

- Нима бе възможно?  - питаше се Вероника. Чудо ли бе, или просто сънуваше? Щеше ли да се окаже отново в онзи ужасен кошмар?

Патрик прекъсна мислите ѝ, прегръщайки я неочаквано през рамо.

- Вярвам в чудеса. Те се случват, колкото и невъзможно да ни се струва понякога.

- Но защо на мен? – попита, облегнала се на рамото му.

- Защото го заслужаваш. Двете с Клара го заслужавате – той я обърна към себе си – Знаеш ли? – попита леко въодушевено – имам страхотна идея. Все още ли искаш да започнеш работа в магазина ми? – Вероника смръщи вежди.

- Разбира се, но нали ме виждаш. Ще изгоня всичките ти клиенти.

- Ще се погрижим за това. Ти си красива жена, просто трябва да  разцъфнеш отново – той я погали по бузата.

- Сигурен ли си? – тя го погледна, в очакване да размисли, но той изглеждаше все така сериозен.

- Ами Клара?

- Ще помоля съседката ми, Патриша, да се погрижи за нея. Мила и добра жена. Отгледала е петима внуци. Можеш да ѝ имаш пълно доверие.

- Не знам, Патрик. Ние никога не сме се разделяли. А и не познавам тази госпожа. Не може ли да я вземем с нас?

- Разбира се, както желаеш. Тримата се върнаха в колата и потеглиха обратно към центъра. За първи път от много време насам сърцето на Вероника бе изпълнено с надежда. Надежда за ново и истинско начало.

                          * * *

Година по-късно Вероника бе новият управител в магазина на Патрик, а дъщеря ѝ Клара посещаваше предучилищна група, където се чувстваше щастлива и имаше много приятели. Патрик бе купил къщата на Анжела, знаейки че тя би го одобрила. От развода преди няколко месеца Вероника не бе виждала Натаниел. С всеки изминал ден тя ставаше все по-силна, а красотата ѝ разцъфваше като пролетно цвете.

Беше щастлива.

                            * * *

Бъдни вечер, 2018г.

 
- Скъпа, измий си ръцете, Патрик всеки момент ще се прибере – Вероника подкани дъщеря си, която нямаше търпение да опита сладките.

След това взе чашата си с вино и отиде до камината, на която грижливо бе поставена снимката на Анжела. Доближи я до лицето си я целуна. След това вдигна наздравица.

- Пия за теб, Анжела. Благодарение на теб сега съм тук. Вероника отпи глътка от червената течност и огледа стаята. В миг се пренесе там, където всичко бе коренно различно. Черно, мрачно и жестоко. Там, от където нямаше сили да избяга. Ситните стъпки на Клара рязко я извадиха от мислите ѝ. Вероника погледна малките ѝ, обути в пантофки, крачета. Бе ѝ ги подарила миналата Коледа. Единственото, което можеше да си позволи. Сега подметката им бе започнала да се отлепя.

- Скъпа, мисля че е време за нови пантофки, какво ще кажеш? – Клара поклати глава в отрицание.

- Хм, защо?

- Не помниш ли, мамо, ти ми ги подари. Това са най-хубавите пантофки, които съм имала. Не искам други! – каза строго момичето, не спирайки да подскача из стаята. Докато наблюдаваше дъщеря си, Вероника осъзна едно – макар да бе живяла в лишения, тя бе най-богата на света…