Когато ти писне от мистерии и криминалета…

❌Забранено за лица под 10 години 🫢

Лукан живееше във ферма за лук. Семейството му го отглеждаше навсякъде, затова и самият той се казваше така. 

Лукан обичаше да чете книги за вампири. Харесваше ги и им се възхищаваше, само че на онези другите, добрите, които спасяха света. 
На Лукан така му се искаше да бъде вампир. Да защити хората от някоя и друга смъртна опасност. Но не беше толкова лесно. Лукан нямаше остри зъби, нито блестяща кожа, нито пък свръхестествени способности. Затова трябваше сериозно да помисли как да се сдобие с тях. А и не само. Нужно бе и да потърси опасност. 

Лукан реши да захване с най-лесното, а именно снабдяването с острите зъби. 
Отиде в банята, където дядо му държеше изкуственото си чене и надникна в чашката. То плуваше в някаква странна течност. Не му беше приятно, ала реши, че спасяването на света изисква своите жертви. С два пръста, Лукан хвана изкуствените зъби, а после ги пльосна директно върху масата за хранене. Огледа ги внимателно. Никой от тях не приличаше на вампирски. Добре, че му хрумна идея. Взе парче пластилин от бюрото си и оформи два остри върха, които да закачи в долната част на кучешките. Сега зъбите изглеждаха перфектни за ползване. 
Оставаха блестящата кожа и свръхестествените способности. 
За първото, Лукан имаше решение. Изтича в спалнята на родителите си и затърси онова противно мазно нещо, с което майка му понякога се мажеше след баня или щом отиваше към града. Беше кафяво и миришеше на нещо смесено между ароматизатор за тоалетна и едно от цветята в градината им. 
Лукан го взе, а след това изстиска върху дланта си цяла шепа от блестящата течност. 
След като се намаза отгоре додолу, се върна при изкуствени зъби. Време беше да ги сложи и трябваше да се постарае, за да изглеждат истински. 
Не му се искаше да използва лепило. Не за друго, ами просто винаги си залепяше пръстите. За щастие беше виждал дядо си да ги поставя с някаква специална лепкава смес. Върна се в банята, отвори шкафа над мивката и я видя. Намаза обилно зъбите с нея, а сетне застана пред огледалото, отвори широко уста и ги натисна върху своите. 
Нещо не беше както трябва, ала Лукан не го интересуваше. Сега се радваше на своята вампирска усмивка и блестяща кожа. Оставаше само да се сдобие с вълшебни способности и разбира се, да има кого да спаси…

Част 2-ра

Беше последният ден на октомври, онова време в годината, когато всички се приготвяха за деня на Вси Светии. 

Моника не бе изключение от тях. Стоеше пред огледалото, водата от мократа ѝ коса капеше върху босите ѝ крака. Оставаха два часа до партито, на което не беше поканена, но възнамеряваше да отиде, защото той щеше да бъде там, а тя щеше да се маскира, така че никой да не я забележи. Не смяташе да прави кой знае какво. Всъщност, дори не обичаше празника, но не биваше да узнаят за присъствието ѝ. Изсуши косата си набързо и я върза здраво на главата си. Взе маската и внимателно я постави на лицето си. Погледна в огледалото и потръпна. Изкуствената ѝ кожа бе сбръчкана и жълтеникава. Носът бе гърбав, а устата  - изкривена в гротескна усмивка. Моника приглади няколкото дълги черни косъма и ги постави, така че да се спускат около страните на маската. Нахлузи тъмна перелина, под която се подаваха само върха на стъпалата ѝ. Обу нещо под нея в бързината, пъхна телефона си в джоба и се запъти към стълбите. Родителите ѝ все още вечеряха, потънали в мълчание. Фермата им се намираше на петнадесет километра от града, а най-близката къща до тях бе нагоре по хълма, където трудно се стигаше в това време на денонощието. 

Въпреки че бе минало времето да се измъква тайно, тя все пак се изплъзна тихомълком и се насочи към колата си. 

Запали двигателя и погледна към огледалото за обратно виждане. Няколко секунди се взираше в страховития си образ. Не се боеше от невидимото. Дори не бе сигурна дали вярва в съществуването на необикновени сили. Ала дори не предполагаше, че много скоро това щеше да се промени…

Част 1-ва...

Моника. Така се казваше преди да си отиде от фермата на родителите си. 

Ферма, построена преди повече от сто години от пра-пра баба ѝ и дядо ѝ. Родителите ѝ едва смогваха да се справят с работата. Излизаха рано и се прибираха по тъмно. Разговорите им се свеждаха до "добро утро" и "лека нощ". А и сега не им се говореше особено много. Бяха замислени и изнемощели. 

Фермата беше като затвор за Моника. Но не, защото звуците на животните я подлудяваха, а защото самотата стискаше гърлото ѝ с кокалестите си пръсти. Самота, породена от онова, което бе научила за себе си три месеца по-рано. Сега бе като невидим гост в собствения си дом. Сякаш нито тя, нито желанията ѝ имаха някакво значение. Стаята ѝ бе обляна в тъмнина, както впрочем и огромната къща, в която живееха. Вещите ѝ стояха непокътнати от онази нощ. Ужасна, проклета нощ, за която не искаше да си спомня, но се налагаше. Нямаше друг начин да открие истината. 

Една мрачна нощ, преобърнала живота ѝ из основи…