Операция “Първа среща”

Лара имаше среща довечера. Бяха се запознали онлайн, тъй като последните ѝ опити да бъде заговорена от мъж на живо, бяха претърпели пълен крах. Не, че не ѝ се бе отдала такава възможност, просто типовете, по които си падаше, обикновено я наблюдаваха в очакване така, сякаш тя трябваше да направи първата крачка. В крайна сметка, нито един от двамата не стигаше до повече от няколко предизвикателни погледа, придружени с прокарване на пръсти през косата, за да покажат колко буйна е всъщност тя, и как няма скорошна опасност от оплешивяване.  
Докато се подготвяше за срещата, Лара отново отвори профила на новия си избраник и се загледа в снимката му. Наистина беше очарователен. Мъжествен, и в същото време, с миловидно изражение. Отново прочете имената му и започна да премисля наум как би звучало името ѝ с неговата фамилия. Хареса ѝ, затова се усмихна широко, убеждавайки се, че ако вечерта преминеше добре, имаше огромен шанс да се оженят. 
Преди да тръгне, за пореден път се погледна в огледалото. Беше направила косата си на букли, за да изглежда по-кукленско, а откъм облеклото си бе решила да се спре на панталон и елегантна блуза. Искаше ѝ се да облече рокля, но се боеше, че голите ѝ крака щяха да я направят да изглежда твърде достъпна. А тя не можеше да си го позволи. Все пак, целта ѝ бе да се омъжи за него. А кой мъж би се врекъл във вярност на жена, която без свян излага краката си показ, и то на първа среща. 
Взирането ѝ в собственото отражение приключи, щом еднократното прозвъняване за очакващото я пред входа такси се чу от смартфона ѝ. Лара бе настояла да отиде сама до ресторанта. Не, че потенциалният ѝ съпруг бе предложил нещо друго, но тъй като се боеше от отказа му да я вземе от дома ѝ, както и от вероятното последващо разочарование, което със сигурност щеше да изпита, тя реши да подхрани надеждите си съвършенство колкото се можеше по-дълго.
Не спираше да гледа часовника, докато пътуваше натам. Нямаше да се чувства комфортно да пристигне първа и да се наложи да го чака. Това означаваше да се оглежда непрекъснато във всички посоки, докато под мишниците ѝ бавно, но сигурно се образуваше петно. 
За щастие, страховете ѝ се разсеяха, когато го видя застанал като манекен на уговореното място. Лара протегна треперещата си ръка за поздрав, ала нещо в изгледа му я смути. Косата му изглеждаше като на снимката, ала с пет пъти повече гел, отколкото косъмът му видимо можеше да понесе. Веждите бяха толкова перфектно оформени, че Лара се почувства неудобно, задето си ги скубеше сама и последния път дори бе успяла да "надъвче" едната. 
- "Е - помисли си наум - поне онзи от бара миналата седмица имаше как да прокара ръце през косата си. На този тук ще да му бъде нужен първо гевгир". За миг се изкуши да измисли повод да си тръгне, ала реши, че е редно да даде шанс. Все пак, външният вид се променя.
За нейно щастие, още щом се настаниха, сервитьорът пристигна веднага и тя използва момента да помисли върху темата, която би могла да подхване. 
- Какво ще поръчате? - попита той, след като и двамата бяха оставили менюто.
- Салата Цезар, моля - каза Лара, чудейки се дали това бе най-подходящото ястие за първа среща. В салата имаше сос и тя не искаше да рискува да се омаже, ала пастата би била още по-голямо предизвикателство. Не посмя да си поръча чаша вино, за да не направи погрешно впечатление, че си пада по не толкова полезни субстанции.  Дойде ред на събеседника ѝ и той каза:
- Донесете ми шопска салата, голяма ракия и двойна порция лютиви ребра - сервитьорът кимна вежливо и си тръгна, докато Лара преглъщаше сухо, в очакване и надежда той пръв да започне разговор. Желанието ѝ се сбъдна, ала казаното я остави безмълвна.
- Видяхме се на живо, а? - измънка той, някак почти неразбираемо.
- Аха - измънка тя от своя страна. Тя забеляза как подледът му се стрелка във всички посоки, търсейки Бог знае какво или кого. Храната дойде и Лара си отдъхна. Сега поне щеше да насочи внианието си върху чинията, така че да излапа всичко час по-скоро, за да си върви. Само, че трябваше да го направи културно, без много цапане.
- Няма ли да пиеш алкохол? - попита той, докато взимаше ту от салата, ту ръфаше лакомо добре изпеченото ребърце. Лара поклати глава.
- Тази вечер ще пропусна.
- Приличаш си от снимката - изфъфли неочаквано той, докато предъвкваше и част от храната прехвръкна съвсем близо до отпусната ѝ на масата на ръка. Докато отвърне с благодарност за предполагаемия комплимент, Лара бе прекъсната от следното: - Е, там си една идея по-добре, но на кого му пука... - тя с мъка преглътна последната хапка, съжалявайки, че не си бе поръчала поне вода. За нейно щастие, агонията продължи още петнайсет минути, след което храната бе напълно ометена, ракията бе изпита до дъно, телефонът, който и без това през цялото не спираше да пищи, бе прегледан обстойно и най-сетне - сметката бе повикана. 
- Мой'то е около петдесеттачка, твой'то - петнайсет. Аз ще платя сметката, че нямам дребни, ти ще ми ги метнеш онлайн, окей? - Лара се загледа в очите му. Бяха хубави, ала вече леко воднисти и кървясали.
- Всичко е точно - отвърна - Аз, за късмет, имам дребни - тя извади от портмонето си банкнота от двайсет лева и му я подхвърли - Ето ти и за бакшиш. След това грабна чантата си и изхвърча навън като попарена...

Операция “Такси”

Будилникът за събуждане на Лара звънна точно в шест и половина. С полуотворени очи тя натисна бутона за спиране. Така ѝ се спеше, ала знаеше, че ако не стане сега, щеше да изпусне полета, а не можеше да го допусне. Все пак отиваше на сватба. А сватбата означаше потенциалната възможност да хване букета. Букета пък означаваше, че цяла година след това щеше прекара пред вратите на врачки и нумеролози, искайки да знае точната дата на срещата с "него". Разтърка сънливите си очи и се изправи, мърморейки си нещо под носа. Дотътри се до банята, ала щом се погледна в огледалото, едва не изкрещя. Косата ѝ бе прилепнала по главата. Изглеждаше мазна и без никакъв обем.
- Стига бе! Вчера я измих! - почти изръмжа - Как се очаква да отида в този вид! До полета ми остават 5 часа! От мисълта ѝ призля, затова изтича в кухнята и излапа няколко шоколадови бисквити, поръсени с кокос и карамелизирана захар. Мигом и стана по-добре. Върна се в банята, като набързо мина с четката по зъбите си, сякаш се готвеше за маратон и отвори шкафа с козметиката. Грабна сухия шампоан и пръсна няколко пъти в корените на косата си. Скалпът побеля и мигом засърбя. Веднага обърна главата си надолу и изтръска праха. Не ѝ се искаше да се чеше като крастава. После започна да тича от стая в стая, събирайки останалия си багаж преди полета. Таксито щеше да я очаква долу в седем и половина. 
След като бе почти готова, тя за пореден път огледа жилището си за включени уреди, макар да не бе използвала нито един. Отиде при печката, след това се спря при пералнята, сетне сушилнята, кафемашината и най-накрая при ютията, която по принцип почти не употребяваше. За какво ѝ е, често си казваше Лара. По-добре намачкана, отколкото да трябва да я изхвърли на боклука заради обгоряло петно. Лара беше непохватна и бе напълно ясно с това. Застанала пред ютията, тя я наблюдаваше втренчено няколко минути. Зачуди се дали да не я вземе в куфара, за да си знае, че е спряна, ала след това се засмя глуповато над себе си, тъй като ѝ хрумна нещо по-добро. Отвори камерата на телефона и щракна снимка на ютията. Сетне направи същото с всеки ъгъл от апартамента си. Така, когато притеснението я надвиеше, можеше да отвори галерията и да се успокои. Стига да не установеше, че е забравила вратата на терасата отворена, както бе станало предишния път, когато вече бе в самолета за Барселона. Беше станало седем и половина и таксито трябваше да е дошло. Уви, отпред нямаше никой, а небето се готвеше за застрашителна буря. Беше края на май и такова време беше нормално за тази част от годината. Докато влачеше куфара си по осеяните с лунни кратери тротоар, Лара извади телефона от чантата, като едва не обърна съдържанието ѝ наопаки и набра таксиметровата компания. На четвъртото прозвъняване вдигна жена, чиито сърдит тон издаваше силно възмущение. 
- Извинете, но поръчах колата за седем и половина. Вече е осем без двайсет. Бързам за летището - отсрещното пуфтене и леко примляскване, бе заменено от силен клаксон на автомобил. Лара се сепна и изпусна смартфона си, ала успя да го спаси от падане на твърдия цимент с лакътя и върха на коляното. Поредната гръмотевица раздра въздуха, когато клаксонът отново нададе вой. Лара се приближи към улицата и съзря задната част на жълта таксиметрова кола, паркирана на сто метра от нея, почти скрита зад храстите. Тя пое въздух, стараейки се да приложи новата техника на дишане, която от скоро упражняваше и се отправи към колата, дърпайки куфара зад гърба си. Шофьорът пушеше нервно в очакване. В купето се стелеше дим, който излизаше през открехнатия прозорец, а мирисът на тютюн и полуизветрял ароматизатор на лимон неиминуемо заплашваше да се пропие в дрехите и косата ѝ. 
Лара провря глава, за да се качи, като първо метна чантата си на седалката, а после едва набута куфара зад тази на шофьора. Разкрачи крака, за да седне отзад, като внимаваше да не съдере чорапогащника си. Шофьорът, от своя страна, наблюдаваше ставащото през огледалото за задно виждане и от време изцъкваше с език, сякаш почистваше нещо заседнало между зъбите си.  
- Хайде, докога ще ви чакам! - най-сетне измънка недоволно. На Лара ѝ ставаше все по-трудно да прилага техниката, ала искаше час по-скоро да пристигне на летището. Не, че нямаше предостатъчно време до полета, но на нея ѝ се искаше да бъде там колкото се може по-рано. За всеки случай. Тя се настани, без да казва нищо, ала още щом опря задните си части в седалката, тя мигом пропадна надолу. Лара се надигна леко и погледна пропастта, в която се налагаше да седи. Таксито потегли и тя въздъхна от облекчение, че най-накрая се бе отправила към целта. Зловещо скърцане се разнесе откъм багажника и Лара за миг се притесни, че ще се откачи и ще я остави да виси във въздуха. Колата подскачаше, а тя се лашкаше нагоре-надолу, като че ли се бе оказала в продънена лодка насред бурно море. Секунда по-късно чувството, че ще ѝ се наложи да плува се усили, когато след поредната силна гръмотевица, порой от едри капки дъжд бясно затрака върху тавана. През открехнатия преден прозорец нахлуваха пръски вода и мокреха лицето на Лара.
- Бихте ли го затворили? - каза с най-учтивия тон, на който бе способна. Без да каже нищо, мъжът натисна копчето и прозорецът се вдигна нагоре. Лара въздъхна, ала не се чувстваше никак добре. Погледна към чорапогащника си и установи, че се бе скъсал. Огромна бримка се спускаше от коляното, чак докъм кокалчето на дясното ѝ ходило. Нямаше избор, трябваше да действа веднага, иначе нямаше да изкара до летището. Бръкна в чантата си и се разрови за безцветния лак за нокти, поставен там за спешни ситуации. За нещастие на Лара, колата подскочи и този път успешно разсипа съдържанието на чантата си на пода, като част от вещите ѝ се разпиляха под седалката отпред. Сред тях бяха тампон, новото течно червило и хапчетата ѝ против неочаквана диария. За неин късмет обаче, лакът за нокти бе все още там. Тя го измъкна, прилагайки със сетни сили техниката за успокоение и бързо отвинти капачката. Извади четчицата и внимателно я прокара по дължината на бримката. Така се бе съсредоточила, че когато поредното подскачане на автомобила в зеещата дупка на пътя се случи, беше твърде късно да спре онова, което последва. Шишенцето изхвърча от ръката ѝ, разплисквайки течността върху роклята ѝ. 
- Мамка му! - изсъска, когато колата спря и осъзна, че бе пристинала на летището. Щофьорът се обърна назад в очакване да му плати, а тя се разрови обратно в малкото останало съдържание на чантата си. Лара напипа огледалото, мокрите кърпи и крема за ръце, ала от портмонето нямаше и следа. Ситни капчици пот избиха по челото ѝ. Сети се. Отключи мобилния и отвори галерията, разглеждайки една след друга снимките на апартамента си. На онази с ютията се виждаше нощно шкафче, а върху него червено лачено портмоне. Тя вдигна поглед към шофьора, усещайки как стомахът ѝ се свива, а съдържанието му от сутринта изригва върху него... 

Лукан вече беше вампир. Докато се оглеждаше гордо в огледалото, възхищавайки се на прекрасните си вампирски зъби и бляскавата кожа изпод тениската и късите панталонки, той с ужас забеляза, че нещо липсва. Нуждаеше се от перелина. Вярно, че модерните вампири не носеха такава, ала на Лукан му допадаше. Преди обаче да се втурне да я търси из шкафа на баба си, майка му се появи на вратата.
- Скъпи, какво правиш? - той се обърна с гръб, така че майка му да не може да види лицето му. Преди да измисли какво да ѝ отговори, тя продължи: - Трябва да се връщам в градината. Баща ти се заклещи в един храст. Сърцето на Лукан заби лудо и развълнувано. Най-сетне имаше своята първа мисия. Оставаше му само да намери пелерина. Той знаеше, че в спалнята на баба му и дядо му има скрин, пълен с непотребни неща, които те все се канеха да изхвърлят. Антики ги наричаха и все се оплакваха от тях, ала щом станеше дума да се разделят със старите си вещи, предметите незабавно ставаха жизненоважни. Разхвърля всичко, когато за щастие откри необходимото. Бързо метна наметалото върху раменете си. Вярно, че наподобяваше повече батман, отколкото вампир, но не можеше да се оплаче. Втурна се към градината, щастлив от възможността да стане герой. Лукан закрачи устремено да търси баща си. Вместо него, видя майка си, която отдалече приличаше на воин, изправен пред огнедишащ дракон. Ръцете на баща му стърчаха нагоре като на удавник в бурно море и Лукан почувства прилив на смелост. Скри се зад задната част на храста, когато чу познат глас да долита към него, ала говореше неразбираемо. 
- Хей, момше! Къде ша ми шъбите? - Лукан се сепне и замръзна на място. Нямаше време за губене, трябваше днес да стане герой. Зачуди се как да спаси баща си, когато му хрумна една идея. За какво му бяха вампирските остри зъби, ако не можеше да ги използва. Той отвори широко уста и захапа най-близкия клон пред себе си. Без да отпуска, Лукан направи крачка напред и влезе малко по-навътре. Понечи да отвори устата си отново, ала усети, че не може да помръдне. Краищата на вампирските му зъби бяха залепнали към клона и не можеше да ги отлепи. Той хвана с две ръце ченете на дядо си и го дръпна рязко. Погледна дланта си, ала освен изкуствените зъби, видя и други два. Бяха неговите млечни кучешки зъбчета. Сега на тяхно място зеехе две големи дупки, само че Лукан все още не можеше да ги види. Дядо му не спираше да го търси, ала той не искаше да се предаде. Навлезе още една крачка в гъстия храст, когато се чу силно “храс” зад гърба му. Обърна се назад и видя пелерината на баба си, цялата разпрана по средата. Лукан не можеше да понесе повече поражения, затова реши, че може би е време да се откаже. Само че от храсталака нямаше измъкване. Той свали пелерината от гърба си и скъса две големи парчета от плата. Уви ги около ръцете си, за да не се нарани, а после един по един започна да чупи клоните. След по-малко от минута Лукан вече беше освободен, но не беше забелязал, че още един човек до него беше спасен. 
Сега Лукан знаеше, че няма нужда да бъде вампир, за да бъде герой. Нужна му беше само малко смелост и изобретателност. 

КРАЙ…