Привет, читатели!

Всеки от нас има моменти, в които се чувства изгубен и се нуждае от нещо вдъхновяващо, за да се изправи и продължи напред. 

Понякога е трудно да съберем сили и да повярваме в себе си. Да помним, че все още има смисъл и надежда.

Но тя е тук и само чака да ѝ обърнем внимание...

***

Тя стоеше сама, стаена, в очакване на завършека. Прегърбеното ѝ тяло се бе надвесило напред и само няколко малки крачки го деляха от пропастта. Там, долу, вълните се разбиваха безпощадно в скалите. Сцена, която от една страна я плашеше, но от друга ѝ навяваше усет за спасение. Бе прегърбена, но не заради възрастта си. Младостта все още бе изписана на лицето ѝ, макар понякога да се скриваше умело зад тъжните ѝ гримаси.  Животът се стелеше пред нозете ѝ, ала сега се бе изгубил в мъгла и обещаваше безпътица. Тя копнееше да се хвърли в необятното и да изтрие ума си. Сякаш можеше да заличи следите от съществуването си с един последен скок в смъртоносната бездна. Външният ѝ вид невинаги подсказваше тревогите в ума ѝ. Лудостта се бе загнездила в главата ѝ, заплашвайки да я лиши от здравия ѝ разум, да прогони и малкото любов останала в сърцето ѝ. Често си представяше как стиска душата си с длани, а тя се разпада насред купчина прах. Безброй пъти бе сдържала сълзите си, но те преливаха от очите ѝ като река, чийто бент се бе скъсал под тежестта на течението. Тъгуваше и страдаше за толкова много неща. За болката, която бе причинила, но и за онази, която бе понесла върху плещите си. Страховете я раздираха и не ѝ позволяваха да живее нормално. Радостта все не намираше своето място, изпъдена от отчаянието. "Изходът е само един" - мислеше си толкова пъти. Така ѝ се искаше да прогони демоните в главата си, да се спаси от безмислостната хватка на параноята, която неуморно вървеше по петите ѝ. Тя направи още една крачка напред. Вятърът рошеше косите ѝ. Една малка стъпка я делеше от края. Неканени, в главата ѝ нахлуха спомени. Спомени, за които никога повече не искаше да се сеща. Спомени, които копнееше завинаги да заличи и, от които се срамуваше до болка. Вината я изгаряше и я подтикваше да го направи. Едва дишаща от адреналина, който все-силно бушуваше в кръвта ѝ, усети как някой рязко я хваща за лакътя. Извърна се изплашено, но бе съвсем сама. Сетне отново сведе поглед към бездната отвъд стъпалата си. Помисли си за всички онези невинни души, които щеше да остави зад гърба си. За онова, което все още можеше да направи или поне да опита. Тя падна на колене и се разплака. После закрещя и заблъска с ръце и крака в твърдата земя. Писъкът ѝ оглуши притихналото в очакване пространство. Останала без дъх, тя промълви:
- Всичко може да се промени - каза си и бавно се изправи - докато дишам и контролирам тялото си, все още има какво да направя. Затова избирам да остана тук...Избирам себе си...избирам живота...

Привет, читатели! 

Днес искам да поговорим за гнева. На всички ни се е случвало да се гневим. На някои по-малко, на други - повече, а някои от нас са гневни дори постоянно. 

Представяли ли сте си някога, че той може да притежава определена физическа фигура или пък да изглежда по определен начин. Как бихте го описали, ако имахте тази възможност? 
Би ли Ви подействало успокоително, ако имаше начин да обрисувате гнева писмено, а след това да го победите на белия лист. 

Всъщност, това дори можете да го чуете като съвет от някои психотерапевти, който на мен лично много ми допада.

Реших да опитам и да съживя гнева си, дарявайки го с физически образ. 

*** 

Гневът си пропряваше път през вените ѝ - болезнено и безпощадно. Отдръпваше кръвта от лицето ѝ, изтласкваше дъха от гърдите ѝ, превръщайки го в обезумели вопли за помощ. Тя стискаше силно юмруци, а сърцето ѝ прескачаше като лудо. Мразеше се, както мразеше и усещането за безпомощност. Безпомощност над собственото ѝ тяло и съзнание. Мислите ѝ прескачаха насам-натам, като допълнително подклаждаха яда ѝ. 
- Всичко е толкова ужасно… - прошепна, а в тона ѝ се четеше раздираща болка. Чувстваше се неразбрана. През целия си живот бе таяла усещането за несподеленост. Животът ѝ се бе превърнал в ад. Нещо стягаше стомаха ѝ, преобръщаше го и от това ѝ се гадеше безумно. Усети силен мириз на гнило. Тя изправи глава и го видя. Гневът бе толкова силен и унищожителен, че се бе материализирал. Пред нея имаше силует. На височина бе два пъти колкото нея. Лицето му бе изродско и зловещо. От устата му излизаше пяна, която капеше на едри капки по земята. Косата му бе мазна и спластена. Носът - огромен и крив. Кървясалите му очи се разширяваха все повече, заплашвайки да експлодират като бомба. 
- Ненавиждам те! - изкрещя - Ненавиждам те затова, че съсипа живота ми! - Гневът я гледаше и усмихваше зловещо. От устата му излезе вик. Мъчителен и злокобен. Острите му оголени зъби заплашваха да я разкъсат на парчета. Тя сведе поглед към ръката си и осъзна, че държи меч. Беше ѝ нестово трудно, но в същото време ѝ  бе дошло до гуша от непрестанната му, безспирна власт. Вдиша дълбоко и насочи цялата си сила в посока към него. Единственото, което искаше бе да я остави на мира. Сълзите се стичаха по страните ѝ, но мигом съхнеха, щом пронизващият поглед на гнева раздираше платта и ума ѝ. Тя се втурна към гротескното тяло и заби меч в обастта на сърцето му. Извади го рязко, а после го заби още веднъж и още веднъж. Крещеше и мяташе глава напред и назад. Искаше да го унищожи. Да го разкъса и премахне завинаги. Копнееше да живее нормално, усещайки радостта от живота, но той никога не ѝ позволяваше. Не спираше да го ръга, докато не се разпадна в краката ѝ и не се превърна в купчина пръст. 
- Мразя те… - промълви отново изтощена и плувнала в пот - но и ти благодаря - каза неочаквано дори за себе си. Една мисъл бе преминала през съзнанието ѝ - ако не беше ти, нямаше да съм жива...

Привет от мен!

През всичките години, в които се занимавам с писане, често съм се питала кой е по-добрият вариант да публикувам творбите си: със собственото си име или под псевдоним. 

Честно казано, аз самата понякога избирам роман не само според корицата или анотацията, която ни представя сюжета, но съшо така, голямо впечатление ми прави името на автора. Ако то е някак странно и завоалирано, сякаш нещо в него ме привлича повече. 

В един мой любим роман "Дарба" на Даниел Стийл се разказва за момиче, което много иска да бъде писател. Тя пише криминални разкази, но нейният баща ѝ казва, че ако не се подписва с мъжко име, никой не би чел произведенията ѝ. Така се заражда името ѝ - Александър Грийн. Вероятно повечето от Вас, които са чели книгата, са се влюбили в нея, точно като мен. Един роман, който не спира да ме вдъхновява и до днес.

Какво е Вашето мнение за имената и псевдонимите?
Влияят ли те върху избора Ви на книга?
Мъжко или женско име привлича вниманието Ви повече?
Ще се радвам, ако споделите своето мнение в коментар.