Част 2-ра

Беше последният ден на октомври, онова време в годината, когато всички се приготвяха за деня на Вси Светии. 

Моника не бе изключение от тях. Стоеше пред огледалото, водата от мократа ѝ коса капеше върху босите ѝ крака. Оставаха два часа до партито, на което не беше поканена, но възнамеряваше да отиде, защото той щеше да бъде там, а тя щеше да се маскира, така че никой да не я забележи. Не смяташе да прави кой знае какво. Всъщност, дори не обичаше празника, но не биваше да узнаят за присъствието ѝ. Изсуши косата си набързо и я върза здраво на главата си. Взе маската и внимателно я постави на лицето си. Погледна в огледалото и потръпна. Изкуствената ѝ кожа бе сбръчкана и жълтеникава. Носът бе гърбав, а устата  - изкривена в гротескна усмивка. Моника приглади няколкото дълги черни косъма и ги постави, така че да се спускат около страните на маската. Нахлузи тъмна перелина, под която се подаваха само върха на стъпалата ѝ. Обу нещо под нея в бързината, пъхна телефона си в джоба и се запъти към стълбите. Родителите ѝ все още вечеряха, потънали в мълчание. Фермата им се намираше на петнадесет километра от града, а най-близката къща до тях бе нагоре по хълма, където трудно се стигаше в това време на денонощието. 

Въпреки че бе минало времето да се измъква тайно, тя все пак се изплъзна тихомълком и се насочи към колата си. 

Запали двигателя и погледна към огледалото за обратно виждане. Няколко секунди се взираше в страховития си образ. Не се боеше от невидимото. Дори не бе сигурна дали вярва в съществуването на необикновени сили. Ала дори не предполагаше, че много скоро това щеше да се промени…

Част 1-ва...

Моника. Така се казваше преди да си отиде от фермата на родителите си. 

Ферма, построена преди повече от сто години от пра-пра баба ѝ и дядо ѝ. Родителите ѝ едва смогваха да се справят с работата. Излизаха рано и се прибираха по тъмно. Разговорите им се свеждаха до "добро утро" и "лека нощ". А и сега не им се говореше особено много. Бяха замислени и изнемощели. 

Фермата беше като затвор за Моника. Но не, защото звуците на животните я подлудяваха, а защото самотата стискаше гърлото ѝ с кокалестите си пръсти. Самота, породена от онова, което бе научила за себе си три месеца по-рано. Сега бе като невидим гост в собствения си дом. Сякаш нито тя, нито желанията ѝ имаха някакво значение. Стаята ѝ бе обляна в тъмнина, както впрочем и огромната къща, в която живееха. Вещите ѝ стояха непокътнати от онази нощ. Ужасна, проклета нощ, за която не искаше да си спомня, но се налагаше. Нямаше друг начин да открие истината. 

Една мрачна нощ, преобърнала живота ѝ из основи…