Операция “Първа среща”
Лара имаше среща довечера. Бяха се запознали онлайн, тъй като последните ѝ опити да бъде заговорена от мъж на живо, бяха претърпели пълен крах. Не, че не ѝ се бе отдала такава възможност, просто типовете, по които си падаше, обикновено я наблюдаваха в очакване така, сякаш тя трябваше да направи първата крачка. В крайна сметка, нито един от двамата не стигаше до повече от няколко предизвикателни погледа, придружени с прокарване на пръсти през косата, за да покажат колко буйна е всъщност тя, и как няма скорошна опасност от оплешивяване.
Докато се подготвяше за срещата, Лара отново отвори профила на новия си избраник и се загледа в снимката му. Наистина беше очарователен. Мъжествен, и в същото време, с миловидно изражение. Отново прочете имената му и започна да премисля наум как би звучало името ѝ с неговата фамилия. Хареса ѝ, затова се усмихна широко, убеждавайки се, че ако вечерта преминеше добре, имаше огромен шанс да се оженят.
Преди да тръгне, за пореден път се погледна в огледалото. Беше направила косата си на букли, за да изглежда по-кукленско, а откъм облеклото си бе решила да се спре на панталон и елегантна блуза. Искаше ѝ се да облече рокля, но се боеше, че голите ѝ крака щяха да я направят да изглежда твърде достъпна. А тя не можеше да си го позволи. Все пак, целта ѝ бе да се омъжи за него. А кой мъж би се врекъл във вярност на жена, която без свян излага краката си показ, и то на първа среща.
Взирането ѝ в собственото отражение приключи, щом еднократното прозвъняване за очакващото я пред входа такси се чу от смартфона ѝ. Лара бе настояла да отиде сама до ресторанта. Не, че потенциалният ѝ съпруг бе предложил нещо друго, но тъй като се боеше от отказа му да я вземе от дома ѝ, както и от вероятното последващо разочарование, което със сигурност щеше да изпита, тя реши да подхрани надеждите си съвършенство колкото се можеше по-дълго.
Не спираше да гледа часовника, докато пътуваше натам. Нямаше да се чувства комфортно да пристигне първа и да се наложи да го чака. Това означаваше да се оглежда непрекъснато във всички посоки, докато под мишниците ѝ бавно, но сигурно се образуваше петно.
За щастие, страховете ѝ се разсеяха, когато го видя застанал като манекен на уговореното място. Лара протегна треперещата си ръка за поздрав, ала нещо в изгледа му я смути. Косата му изглеждаше като на снимката, ала с пет пъти повече гел, отколкото косъмът му видимо можеше да понесе. Веждите бяха толкова перфектно оформени, че Лара се почувства неудобно, задето си ги скубеше сама и последния път дори бе успяла да "надъвче" едната.
- "Е - помисли си наум - поне онзи от бара миналата седмица имаше как да прокара ръце през косата си. На този тук ще да му бъде нужен първо гевгир". За миг се изкуши да измисли повод да си тръгне, ала реши, че е редно да даде шанс. Все пак, външният вид се променя.
За нейно щастие, още щом се настаниха, сервитьорът пристигна веднага и тя използва момента да помисли върху темата, която би могла да подхване.
- Какво ще поръчате? - попита той, след като и двамата бяха оставили менюто.
- Салата Цезар, моля - каза Лара, чудейки се дали това бе най-подходящото ястие за първа среща. В салата имаше сос и тя не искаше да рискува да се омаже, ала пастата би била още по-голямо предизвикателство. Не посмя да си поръча чаша вино, за да не направи погрешно впечатление, че си пада по не толкова полезни субстанции. Дойде ред на събеседника ѝ и той каза:
- Донесете ми шопска салата, голяма ракия и двойна порция лютиви ребра - сервитьорът кимна вежливо и си тръгна, докато Лара преглъщаше сухо, в очакване и надежда той пръв да започне разговор. Желанието ѝ се сбъдна, ала казаното я остави безмълвна.
- Видяхме се на живо, а? - измънка той, някак почти неразбираемо.
- Аха - измънка тя от своя страна. Тя забеляза как подледът му се стрелка във всички посоки, търсейки Бог знае какво или кого. Храната дойде и Лара си отдъхна. Сега поне щеше да насочи внианието си върху чинията, така че да излапа всичко час по-скоро, за да си върви. Само, че трябваше да го направи културно, без много цапане.
- Няма ли да пиеш алкохол? - попита той, докато взимаше ту от салата, ту ръфаше лакомо добре изпеченото ребърце. Лара поклати глава.
- Тази вечер ще пропусна.
- Приличаш си от снимката - изфъфли неочаквано той, докато предъвкваше и част от храната прехвръкна съвсем близо до отпусната ѝ на масата на ръка. Докато отвърне с благодарност за предполагаемия комплимент, Лара бе прекъсната от следното: - Е, там си една идея по-добре, но на кого му пука... - тя с мъка преглътна последната хапка, съжалявайки, че не си бе поръчала поне вода. За нейно щастие, агонията продължи още петнайсет минути, след което храната бе напълно ометена, ракията бе изпита до дъно, телефонът, който и без това през цялото не спираше да пищи, бе прегледан обстойно и най-сетне - сметката бе повикана.
- Мой'то е около петдесеттачка, твой'то - петнайсет. Аз ще платя сметката, че нямам дребни, ти ще ми ги метнеш онлайн, окей? - Лара се загледа в очите му. Бяха хубави, ала вече леко воднисти и кървясали.
- Всичко е точно - отвърна - Аз, за късмет, имам дребни - тя извади от портмонето си банкнота от двайсет лева и му я подхвърли - Ето ти и за бакшиш. След това грабна чантата си и изхвърча навън като попарена...
CANDLE&CHAPTER 