Операция “Такси”
Будилникът за събуждане на Лара звънна точно в шест и половина. С полуотворени очи тя натисна бутона за спиране. Така ѝ се спеше, ала знаеше, че ако не стане сега, щеше да изпусне полета, а не можеше да го допусне. Все пак отиваше на сватба. А сватбата означаше потенциалната възможност да хване букета. Букета пък означаваше, че цяла година след това щеше прекара пред вратите на врачки и нумеролози, искайки да знае точната дата на срещата с "него". Разтърка сънливите си очи и се изправи, мърморейки си нещо под носа. Дотътри се до банята, ала щом се погледна в огледалото, едва не изкрещя. Косата ѝ бе прилепнала по главата. Изглеждаше мазна и без никакъв обем.
- Стига бе! Вчера я измих! - почти изръмжа - Как се очаква да отида в този вид! До полета ми остават 5 часа! От мисълта ѝ призля, затова изтича в кухнята и излапа няколко шоколадови бисквити, поръсени с кокос и карамелизирана захар. Мигом и стана по-добре. Върна се в банята, като набързо мина с четката по зъбите си, сякаш се готвеше за маратон и отвори шкафа с козметиката. Грабна сухия шампоан и пръсна няколко пъти в корените на косата си. Скалпът побеля и мигом засърбя. Веднага обърна главата си надолу и изтръска праха. Не ѝ се искаше да се чеше като крастава. После започна да тича от стая в стая, събирайки останалия си багаж преди полета. Таксито щеше да я очаква долу в седем и половина.
След като бе почти готова, тя за пореден път огледа жилището си за включени уреди, макар да не бе използвала нито един. Отиде при печката, след това се спря при пералнята, сетне сушилнята, кафемашината и най-накрая при ютията, която по принцип почти не употребяваше. За какво ѝ е, често си казваше Лара. По-добре намачкана, отколкото да трябва да я изхвърли на боклука заради обгоряло петно. Лара беше непохватна и бе напълно ясно с това. Застанала пред ютията, тя я наблюдаваше втренчено няколко минути. Зачуди се дали да не я вземе в куфара, за да си знае, че е спряна, ала след това се засмя глуповато над себе си, тъй като ѝ хрумна нещо по-добро. Отвори камерата на телефона и щракна снимка на ютията. Сетне направи същото с всеки ъгъл от апартамента си. Така, когато притеснението я надвиеше, можеше да отвори галерията и да се успокои. Стига да не установеше, че е забравила вратата на терасата отворена, както бе станало предишния път, когато вече бе в самолета за Барселона. Беше станало седем и половина и таксито трябваше да е дошло. Уви, отпред нямаше никой, а небето се готвеше за застрашителна буря. Беше края на май и такова време беше нормално за тази част от годината. Докато влачеше куфара си по осеяните с лунни кратери тротоар, Лара извади телефона от чантата, като едва не обърна съдържанието ѝ наопаки и набра таксиметровата компания. На четвъртото прозвъняване вдигна жена, чиито сърдит тон издаваше силно възмущение.
- Извинете, но поръчах колата за седем и половина. Вече е осем без двайсет. Бързам за летището - отсрещното пуфтене и леко примляскване, бе заменено от силен клаксон на автомобил. Лара се сепна и изпусна смартфона си, ала успя да го спаси от падане на твърдия цимент с лакътя и върха на коляното. Поредната гръмотевица раздра въздуха, когато клаксонът отново нададе вой. Лара се приближи към улицата и съзря задната част на жълта таксиметрова кола, паркирана на сто метра от нея, почти скрита зад храстите. Тя пое въздух, стараейки се да приложи новата техника на дишане, която от скоро упражняваше и се отправи към колата, дърпайки куфара зад гърба си. Шофьорът пушеше нервно в очакване. В купето се стелеше дим, който излизаше през открехнатия прозорец, а мирисът на тютюн и полуизветрял ароматизатор на лимон неиминуемо заплашваше да се пропие в дрехите и косата ѝ.
Лара провря глава, за да се качи, като първо метна чантата си на седалката, а после едва набута куфара зад тази на шофьора. Разкрачи крака, за да седне отзад, като внимаваше да не съдере чорапогащника си. Шофьорът, от своя страна, наблюдаваше ставащото през огледалото за задно виждане и от време изцъкваше с език, сякаш почистваше нещо заседнало между зъбите си.
- Хайде, докога ще ви чакам! - най-сетне измънка недоволно. На Лара ѝ ставаше все по-трудно да прилага техниката, ала искаше час по-скоро да пристигне на летището. Не, че нямаше предостатъчно време до полета, но на нея ѝ се искаше да бъде там колкото се може по-рано. За всеки случай. Тя се настани, без да казва нищо, ала още щом опря задните си части в седалката, тя мигом пропадна надолу. Лара се надигна леко и погледна пропастта, в която се налагаше да седи. Таксито потегли и тя въздъхна от облекчение, че най-накрая се бе отправила към целта. Зловещо скърцане се разнесе откъм багажника и Лара за миг се притесни, че ще се откачи и ще я остави да виси във въздуха. Колата подскачаше, а тя се лашкаше нагоре-надолу, като че ли се бе оказала в продънена лодка насред бурно море. Секунда по-късно чувството, че ще ѝ се наложи да плува се усили, когато след поредната силна гръмотевица, порой от едри капки дъжд бясно затрака върху тавана. През открехнатия преден прозорец нахлуваха пръски вода и мокреха лицето на Лара.
- Бихте ли го затворили? - каза с най-учтивия тон, на който бе способна. Без да каже нищо, мъжът натисна копчето и прозорецът се вдигна нагоре. Лара въздъхна, ала не се чувстваше никак добре. Погледна към чорапогащника си и установи, че се бе скъсал. Огромна бримка се спускаше от коляното, чак докъм кокалчето на дясното ѝ ходило. Нямаше избор, трябваше да действа веднага, иначе нямаше да изкара до летището. Бръкна в чантата си и се разрови за безцветния лак за нокти, поставен там за спешни ситуации. За нещастие на Лара, колата подскочи и този път успешно разсипа съдържанието на чантата си на пода, като част от вещите ѝ се разпиляха под седалката отпред. Сред тях бяха тампон, новото течно червило и хапчетата ѝ против неочаквана диария. За неин късмет обаче, лакът за нокти бе все още там. Тя го измъкна, прилагайки със сетни сили техниката за успокоение и бързо отвинти капачката. Извади четчицата и внимателно я прокара по дължината на бримката. Така се бе съсредоточила, че когато поредното подскачане на автомобила в зеещата дупка на пътя се случи, беше твърде късно да спре онова, което последва. Шишенцето изхвърча от ръката ѝ, разплисквайки течността върху роклята ѝ.
- Мамка му! - изсъска, когато колата спря и осъзна, че бе пристинала на летището. Щофьорът се обърна назад в очакване да му плати, а тя се разрови обратно в малкото останало съдържание на чантата си. Лара напипа огледалото, мокрите кърпи и крема за ръце, ала от портмонето нямаше и следа. Ситни капчици пот избиха по челото ѝ. Сети се. Отключи мобилния и отвори галерията, разглеждайки една след друга снимките на апартамента си. На онази с ютията се виждаше нощно шкафче, а върху него червено лачено портмоне. Тя вдигна поглед към шофьора, усещайки как стомахът ѝ се свива, а съдържанието му от сутринта изригва върху него...
CANDLE&CHAPTER 