Избирам живота…

Привет, читатели!

Всеки от нас има моменти, в които се чувства изгубен и се нуждае от нещо вдъхновяващо, за да се изправи и продължи напред. 

Понякога е трудно да съберем сили и да повярваме в себе си. Да помним, че все още има смисъл и надежда.

Но тя е тук и само чака да ѝ обърнем внимание...

***

Тя стоеше сама, стаена, в очакване на завършека. Прегърбеното ѝ тяло се бе надвесило напред и само няколко малки крачки го деляха от пропастта. Там, долу, вълните се разбиваха безпощадно в скалите. Сцена, която от една страна я плашеше, но от друга ѝ навяваше усет за спасение. Бе прегърбена, но не заради възрастта си. Младостта все още бе изписана на лицето ѝ, макар понякога да се скриваше умело зад тъжните ѝ гримаси.  Животът се стелеше пред нозете ѝ, ала сега се бе изгубил в мъгла и обещаваше безпътица. Тя копнееше да се хвърли в необятното и да изтрие ума си. Сякаш можеше да заличи следите от съществуването си с един последен скок в смъртоносната бездна. Външният ѝ вид невинаги подсказваше тревогите в ума ѝ. Лудостта се бе загнездила в главата ѝ, заплашвайки да я лиши от здравия ѝ разум, да прогони и малкото любов останала в сърцето ѝ. Често си представяше как стиска душата си с длани, а тя се разпада насред купчина прах. Безброй пъти бе сдържала сълзите си, но те преливаха от очите ѝ като река, чийто бент се бе скъсал под тежестта на течението. Тъгуваше и страдаше за толкова много неща. За болката, която бе причинила, но и за онази, която бе понесла върху плещите си. Страховете я раздираха и не ѝ позволяваха да живее нормално. Радостта все не намираше своето място, изпъдена от отчаянието. "Изходът е само един" - мислеше си толкова пъти. Така ѝ се искаше да прогони демоните в главата си, да се спаси от безмислостната хватка на параноята, която неуморно вървеше по петите ѝ. Тя направи още една крачка напред. Вятърът рошеше косите ѝ. Една малка стъпка я делеше от края. Неканени, в главата ѝ нахлуха спомени. Спомени, за които никога повече не искаше да се сеща. Спомени, които копнееше завинаги да заличи и, от които се срамуваше до болка. Вината я изгаряше и я подтикваше да го направи. Едва дишаща от адреналина, който все-силно бушуваше в кръвта ѝ, усети как някой рязко я хваща за лакътя. Извърна се изплашено, но бе съвсем сама. Сетне отново сведе поглед към бездната отвъд стъпалата си. Помисли си за всички онези невинни души, които щеше да остави зад гърба си. За онова, което все още можеше да направи или поне да опита. Тя падна на колене и се разплака. После закрещя и заблъска с ръце и крака в твърдата земя. Писъкът ѝ оглуши притихналото в очакване пространство. Останала без дъх, тя промълви:
- Всичко може да се промени - каза си и бавно се изправи - докато дишам и контролирам тялото си, все още има какво да направя. Затова избирам да остана тук...Избирам себе си...избирам живота...