И още от “Живи Сенки 2 – На ръба на лудостта”

Из “Живи Сенки 2 – На ръба на лудостта”

Радостна глъч изпълни всекидневната и всички се скупчихме около елхата. Подаръците бяха струпани един върху друг, като тайно се опитвах да позная този от Виктор.
Не се чуди повече, ето го! – той грабна малък, но грижливо опакован подарък, отвори дланта ми и го постави там – дано ти хареса – сърцето ми препускаше от вълнение. Набързо разкъсах хартията, достигайки до луксозна продълговата кадифена кутия, криеща златна гривна. Виктор побърза да я постави на китката ми и тогава я огледах внимателно. Плетката бе в съчетание от бяло и жълто злато, като на нея бе нанизана висулка – малко златно сърце.
Има и надпис, прочети го – той посочи мястото на гравюрата – Аз и Ти. Завинаги. – В този миг не можах да се сдържа и го целунах по устните. Всички се засмяха и пожелаха да огледат бижуто. Бях доволна и щастлива от начина, по който се развиваше вечерта. Подаръците бяха раздадени, когато видях, че бе останал един.
Ами този? – попитах, внимателно надничайки в торбата. Не бе опакован в хартия, а прибран в празнична торбичка.
Не е от мен – пръв каза Виктор. Останалите се спогледаха, вдигайки рамене.
Странно – промълвих – да видим какво е – бръкнах вътре и с изненада установих, че имаше шал. Бледо розов на цвят от кашмирена вълна – точно такъв, какъвто бях харесала в един от магазините в търговския център.
Чудесен е! Благодаря, Елизабет! – тя се усмихна, но изглеждаше объркана.
Не е от мен. Наистина.
Но как така? Бях с теб, когато го видях. Дори ти го показах на витрината, не помниш ли? – тя кимна и понечи да каже нещо, когато нахлузих шала на врата си.
Ох! – усетих убождане. Свалих го и внимателно го огледах отвсякъде. Едва се виждаше, но беше там – малка игла, забодена в плата. Прилоша ми. Шалът се изплъзна от ръката ми, когато забелязах още нещо на дъното на торбата. Приличаше на бележка. Извадих я и я прочетох наум. Бях виждала този почерк и знаех чий е. Думите на листа гласяха:
Аз съм тук. И никога няма да си тръгна…