Половин час преди полета се отбих в тоалетната. Виктор бе останал в кафенето. Повечето пътници вече ги нямаше и, за моя радост, всички кабини бяха свободни. Влязох в първата, когато чух тихи стъпки да се приближават към вратата. Парфюмът ми беше някак познат. Бях го усещала няколко пъти, но само в близост до един единствен човек. За миг изпитах слабост и пронизваща болка в главата си. Зави ми се свят. Сведох поглед надолу, когато изпод вратата се показаха женски обувки. Бях виждала и тях, докато тялото ми се влачеше по земята, а тилът ми се удряше в твърдия асфалт. Не можеше да е истина. Не и сега. Не и тук. Не и отново. Побързах да се окопитя, обух панталоните си и излязох навън. Тоалетната бе съвсем празна. Изхвърчах през вратата, като подгонена от звяр. Тя се движеше бавно пред очите ми. Крачеше необезпокоявано, като че ли не бе опасна магьосница. Убийца. Черната ѝ като катран коса се спускаше до раменете. Макар да не виждах лицето ѝ, познавах добре цвета на очите ѝ. Важната ѝ и сигурна походка излъчваше недосегаемост. Не можех да чакам повече. Може би бе дошъл моментът на истината. Моментът, в който всички най-сетне щяхме да си отдъхнем от всичко това, а тя – да си получи заслуженото. Трябва да съм изкрещяла името ѝ, защото няколко човека се взираха любопитно в мен. Жената, която преследвах не спираше да крачи устремено нанякъде. Затичах се и я грабнах за лакътя. Обърнах я рязко към себе си и замръзнах на място. В зениците ми се впиха леденостудените очи на Марта….
CANDLE&CHAPTER 