Мистериите на Ламсток – Съпружеска тайна

Здравейте, скъпи читатели!

Дойде ред и на разказ 10.

Съпружеска тайна

Спях дълбоко за първи път от доста време насам, когато мобилният ми изпиука с мелодия.

Отворих очи стреснато и грабнах телефона си. На екрана бе изписано съобщение. Номерът бе непознат за мен, затова силно притеснение се прокрадна в гърдите ми. Изправих се в леглото и присвих очи, тъй като светлината от дисплея ме дразнеше. Текстът гласеше:

“Здравей, Никол! Името ми е Деби и съм твоя братовчедка. Знам, че не ме помниш и не сме се виждали от почти двадесет години, но имам нужда от помощта ти. Моля те, обади ми се, щом видиш това.”

– Какво по дяволите! – прочетох съобщението още няколко пъти, докато успея да асимилирам написаното.

Коя беше Деби и от къде знаеше номера ми? Най-добре да разбера още сега. Набрах я обратно и за моя изненада тя вдигна след първото прозвъняване.

– Никол, толкова съм ти благодарна, че се обаждаш! Моля те, трябва да ми помогнеш!

– Чакай, чакай – отвърнах, вече станала от леглото и разхождайки се напред-назад из спалнята – коя си ти изобщо и как се сдоби с номера ми?

– Съвсем ли не помниш? Аз съм ти братовчедка. Мама и татко ни запознаха, когато ти беше на десет години, а аз на дванадесет. Заведоха ни на почивка в онзи курорт на име „Роузън“. Да, вярно, че това бе единственият път, в който се видяхме, но доста си допаднахме и…

– Не мисля, че си спомням, но… – прекъснах я – нашите знаят ли за обаждането ти? Всъщност, те ли ти казаха как да ме намериш? – след тези думи осъзнах, че дори да исках Деби да отговори на въпросите ми, аз самата не ѝ давах никаква възможност.

– Ще ме оставиш ли да ти обясня? – гласът ѝ бе спокоен.

– Да, разбира се! Извинявай, цялата съм в слух.

– Наскоро разбрах, че живееш в Ламсток и работиш с един детектив – тя въздъхна и замълча, а аз не смеех да я прекъсна отново – Виж, Никол, забърках се в неприятности и се страхувам. Моля те, нуждая се от твоята помощ, не ми отказвай – нотка на отчаяние се прокрадна в гласа ѝ. Беше на път да заплаче, когато реших отново да се включа в разговора.

– Добре, но първо ми кажи какво си направила.

– Нека се срещнем на живо, съгласна ли си? Утре рано утринта ще бъде в кафене „Максим“, чакайте ме там в 08:00.

– Но… – възразих, но тя не ме остави да довърша.

– И умолявам те, Никол, не казвай на никого, дори на детектива.

– А ако ти трябва помощ? Той трябва да знае, с него сме екип.

– Направи го заради мен. Нека първо ти разкажа всичко, а след това ще прецениш как да постъпиш. Лека нощ и до утре – затвори слушалката, оставяйки ме потънала в дълбоки среднощни размисли.

Беше 6:30 и аз вече бях будна от близо час. Притеснявах се за срещата с Деби, но повече ме тревожеше какво щях да кажа на Макс. Той бе детектив и навярно щеше да усети лъжата ми. Обикновено ставаше в 7:30 и бях обмислила да му оставя бележка с думите, че съм отишла да потичам. След обстойно премисляне, смътно бях започнала да си спомням срещата с Деби, когато бяхме деца. Сега стоях пред уреченото място и едва ли щях да я позная, ако не ми беше помахала с ръка, приближавайки се до вратата. Изглежда бе дошла по-рано от мен и се бе настанила на маса в дъното на кафенето. Навън бе приятно, но по огромната шапка, която носеше, можех да се досетя, че не желае да бъде забелязана.

– Толкова се радвам да те видя! – каза радостно и се хвърли на врата ми.

– Ъъъ, даа.. – прегърнах я, но не знаех какво друго да направя – хайде, ела да седнем, нямам много време – настанихме се една срещу друга и тя леко надигна капелата си.

– Знам, че минаха години, но аз…

– Виж, Деби – прекъснах я – наистина бързам, затова ми кажи за какво си дошла – тя ме изгледа сериозно, но след това се усмихна и продължи:

– Както ти споменах, разбрах, че живееш тук и си станала детектив. Чух мама и татко да разговарят с родителите ти. Притеснени са, че работата ти е толкова опасна.

– Чакай малко… – ядосах се – затова ли си тук? Да ме накараш да се откажа и да се прибера в града при тях?

– Не! Не, разбира се! – тя отпи глътка кафе, играейки нервно с косата си – направих голяма глупост, Никол. В беда съм.

– Добре – отвърнах с равен тон – разкажи ми какво се е случило.

– Стана преди около месец, след като се разделих с бившия си приятел Пит. Господи, беше толкова гадно. Имахме много проблеми. Той се държеше като луд – тя разтръска глава и продължи – Запознах се с един мъж, харесахме се много и започнахме да излизаме. Всичко вървеше чудесно, докато един ден не разбрах, че е женен – завъртях очи, но тъжният поглед на Деби ме накара да се почувствам неловко.

– Съжалявам. Предполагам, че е било ужасно.

– Да, все още не мога да повярвам, но не за това съм тук. Преди два дни, докато с Крѝстиан бяхме на вечеря, съпругата му се появи изневиделица. Направи луд скандал пред всички. Можеш ли да си представиш? Станахме за смях.

Така ви се пада – помислих си.

– Беше толкова бясна, че едва успяха да я изведат от ресторанта. Нагруби ме жестоко и заплаши Крис, че ще направи и невъзможното, за да си плати за изневярата. Според него тя иска да вземе парите му, но аз не съм съвсем сигурна, че е само това.

– Защо, какво имаш предвид?

– Ден след като връзката ни излезе наяве, някой ми изпрати това: – тя плъзна телефона си към мен и сведе глава надолу.

Съобщението на мобилния ѝ гласеше:

“Напусни града до 24 часа или си мъртва.”

– Кога точно го получи? – попитах възмутено.

– Вчера вечерта. Няколко часа преди да се свържа с теб, но това не е всичко. Рано тази сутрин, преди да потегля към Ламсток, дойде и това: – тя взе телефона си, а секунда след това ми го подаде отново.

На екрана му светеха думите:

“Наблюдавам те. Остават ти 16 ча̀са.”

Плъзнах мобилния обратно към Деби. Бях объркана, но вече разбирах притеснението ѝ.

– Онази жена, съпругата на Крѝстиан, знае ли къде живееш?

– Не мисля – отвърна тя намръщено – Да, с него сме се срещали у дома, но не вярвам, че той би постъпил толкова глупаво да ѝ каже.

– И смяташ, че тя те заплашва да напуснеш града?

– А кой друг? – Деби отпи последната глътка от кафето си и бутна чашата си встрани – нима има друг, който би искал да изчезна, за да бъда далеч от Крѝстиан? Страхувам се, Никол. Тази жена беше ядосана и изглеждаше способна на всичко, за да задържи съпруга си и парите му. Няма да позволи да се изпреча на пътя ѝ за нищо на света.

– Добре, но какво мога да направя? – имах възможност да намеря временно скривалище за Деби, но идеята да лъжа детектив Макс ме караше да се чувствам зле.

– Моля те да научиш кой изпраща съобщенията. Трябва да знам с кого си имам работа, макар да съм почти сигурна, че е тя. Ще ти дам името ѝ и всичко, което знам за нея. Ще я проучиш ли?

– Хм… – поклатих глава и въздъхнах дълбоко – това няма да се хареса на партньора ми. Не бих искала да крия нищо от него.

– Не можеш да му кажеш, Никол! Моля те, не искам никой да научава за станалото.

– Но… – понечих да възразя отново, но тя ме прекъсна, плачейки.

– Да не мислиш, че ми беше лесно да го направя? Не исках да те нагърбвам с това, още повече, че не сме се виждали от толкова години, но нямаше към кого другиго да се обърна – тя ридаеше, а дланите ѝ трепереха върху масата – щом научих за теб и работата ти, нещо в мен се преобърна. Обадих се на родителите ти и им казах, че ще пътувам по работа в Ламсток и искам да се срещнем. Така взех номера ти. Ти си единствената ми надежда, Никол! Не ме изоставяй! – звучеше толкова отчаяна, че не можах да ѝ откажа. По-късно щях да реша какво да правя с Макс, но за сега бях готова да запазя историята за себе си.

– Добре – отвърнах тихо – има ли къде да отседнеш?

– Да, наех къща. Намира се на пет минути от тук.

– Ок, хайде да тръгваме, ще те изпратя. Вече е почти 10 часа̀ и Макс сигурно се чуди защо се бавя.

На излизане от кафенето Деби спря и отново ме прегърна.

– Благодаря ти! – промълви през сълзи – никога няма да мога да ти се отплатя.

Половин час по-късно Макс ме чакаше с готова чаша кафе на масата в кухнята.

– Не изглеждаш уморена – каза весело.

– Ъъъ, какво?

– От тичането. Май повече си вървяла, отколкото бягала – той се засмя и се загледа в екрана на лаптопа си.

– А, да – отвърнах притеснено, надявайки се да не забележи напрежението, заформящо се в мен – реших вместо да тичам, да се разходя край реката. Ти отскоро ли си буден?

– Може да се каже. Закуси ли вече?

– Не, но не съм гладна. Ще се чака да си взема душ и слизам веднага.

– А кафето? – посочи с пръст чашата, оставена за мен.

– Ще го изпия след малко. Благодаря, Макс! – затичах се нагоре по стълбите и се пъхнах под душа.

Петнадесет минути по-късно вече бях готова за новия си работен ден.

– Хайде, момиче, къде се бавиш – каза усмихнато Макс – получихме информация за новия случай. Слушаш ли?

– Винаги – отвърнах веднага – какво ни чака този път?

– Поредният любовен триъгълник…или нещо подобно, кой знае – той изпуфтя и завъртя към мен компютъра.

На екрана се виждаше снимка на красива жена, на не повече от тридесет и пет години.

– Какво се е случило с нея? – попитах тъжно.

– Това ще трябва да разберем. Родителите са подали сигнал, че е изчезнала. От вчера сутринта нямат никаква информация за нея. Телефонът ѝ бил изключен. Съпругът ѝ също не знае нищо. В нощта преди да изчезне го е заварила с любовницата му в местен ресторант. Била твърде разстроена, отправяла заплахи, а щом се прибрал у дома, от нея нямало и следа.

– Не може да бъде – едва промълвих. Сърцето ми заби учестено. Думите прехвърчаха в главата ми отново и отново.

– Никол, добре ли си? Изведнъж сякаш пребледня. Да не би да познаваш съпругата? – в следващия миг се чух да казвам:

– Не, но познавам любовницата…

– Какво искаш да кажеш? – Макс се засмя, а в погледът му се четеше огромно учудване.

– Ами аз… – бях обещала на Деби да не казвам нищо. Нима бе редно да нарушавам обещанието си? Нима не можех да си замълча за още малко време? – махнах с ръка и отвърнах, преструвайки се:

– Ох, имах предвид, че познавам жени като тази. Ужасни са. Не мога да разбера как не им тежи на съвестта, че съсипват семейства – не можех да погледна Макс в очите, затова не спирах да се взирам в снимката на съпругата.

Всичко се объркваше в главата ми. Исках да помогна на Деби, но вече не бях сигурна дали трябваше да ѝ вярвам. Не се бяхме виждали толкова години, а тя просто се появяваше и ме молеше за помощ. Според Деби съпругата на Крѝстиан е изпратила съобщението, но ако беше така, защо самата тя е изчезнала? За да се измъкне? Опитвах се да наредя информацията, когато щракащите пред очите ми пръсти на Макс ме върнаха в кухнята.

– Май приемаш нещата твърде лично. Отнесена си. Притеснява ли те нещо? – сега в погледа му се четеше загриженост – Можеш да ми кажеш всичко, Никол, знаеш го.

– Знам, благодаря. Просто съм малко разсеяна, тази нощ не успях да се наспя. Е, какво ще правим сега?

– Ще отидем там. На два часа път от тук е. Съпругът ми се вижда съмнителен. Колегите от Стоунтаун вече са го разпитали, но знаят само онова, което ти казах. Нещо липсва, усещам го – Макс дори не предполагаше колко бе прав.

– Кога тръгваме? – попитах, наливайки си вода от чешмата. Все още избягвах погледа на детектива. Исках час по-скоро да се отбия при Деби и да я разпитам отново за случилото се. Имаше вероятност да не се отнася за една и съща жена, но съвпаденията бяха прекалено големи.

– Още сега, готова ли си?

– Само да звънна един телефон. Ще бъда бърза. Обещах да се обадя на нашите и не искам да се тревожат – без да изчакам отговора на Макс, се затичах нагоре по стълбите и се втурнах към стаята си. Набрах Деби и закачах нетърпеливо. За моя изненада нямаше връзка с номера ѝ.

Какво става? Мамка му! Позвъних още три пъти, но резултатът бе същият. Трябва да отида до къщата незабавно – помислих си. Но какво ще кажа на Макс?

– Никол? – той стоеше на вратата и ме наблюдаваше – до кога мислиш да го криеш от мен? – сякаш хиляди бодлички се забиха в тялото ми.

– Какво? Не разбирам…

– Ще ми кажеш ли най-сетне защо си толкова нервна? Такава си от сутринта. И, да, знам, че не си тичала. Бъди искрена с мен, моля те. Каквото и да е, ще ти помогна – той се приближи към мен.

Седнах на леглото си и разказах всичко на Макс. Не исках да имам тайни от него, а и Деби изглежда не бе напълно искрена. Той ме изслуша, без да обели и дума.

– Съжалявам, Макс. Вероятно сега си ядосан, но не възнамерявах да го крия дълго от теб. Исках да ѝ помогна и щях да ти кажа. Но щом ни прехвърлиха случая, не знаех какво да направя. Объркана съм – детективът се изправи и се отправи към вратата. На излизане от стаята се обърна към мен с неочаквана усмивка.

– Чакам те долу след пет минути. Отиваме до къщата на Деби. Побързай.

Двадесет минути по-късно бяхме пред къщата, която Деби бе взела под наем. Не бях влизала вътре, затова не знаех, че първият етаж бе обитаван от хазяйката. Макс почука на вратата и след секунди се появи възрастна, усмихната дама, на име Нина. Детективът не желаеше да я изплаши, затова внимателно заговори:

– Добър ден, г-жо, аз съм детектив Макс Молън, а това е партньорката ми Никол. Случайно при вас да е отсядала жена на име Деби? – домакинята кимна с глава и веднага отвърна:

– О, да! Мило момиче. Жалко, че си тръгна така неочаквано. Стоя едва няколко часа. Дори не разбрах какво се случи.

– И знаете ли къде е отишла? – включих се аз.- изглежда въпросите ми бяха възбудили любопитството на хазяйката, тъй като не откъсваше поглед от нас.

– Нямам представа. Не каза нищо, освен че се налага да напусне Ламсток. Случило ли се е нещо с нея?

– Не, не се тревожете – казах бързо – просто искахме да си поговорим. Е, г-жо… – погледнах я в очакване да чуя фамилията ѝ – обадете ни се, ако случайно се свържете с нея. Приятен ден!

– Какво ще правим сега? – двамата с Макс се качвахме в колата.

– Да вървим да се срещнем с Крѝстиан. Сигурен съм, че този мъж знае нещо.

Стояхме пред къщата на Крѝстиан Франк. Макс бе намерил адреса му от колегите си в Стоунтаун и се двамата тихо обикаляхме около нея. Отвътре не се чуваше нищо. Макс почука отново, този път още по-силно, но по всичко личеше, че Крѝстиан не бе у дома.

– Добреее – Макс скръсти ръце и въздъхна тежко – тук определено става нещо. Първо братовчедка ти, а сега и той. Мислиш ли, че двамата имат нещо общо с изчезването на Патриша Франк?

– Не знам. Деби изглеждаше изплашена. Сякаш наистина тя бе заплашената и принудена да се махне.

– Ами ако са избягали заедно? – детективът ме погледна в очакване на някакъв отговор.

– Възможно е, но в такъв случай биха могли да бъдат навсякъде.

– Апартаментът на Деби – отсече Макс. Може би там все ще открием информация. Ако имаме късмет, може да се е прибрала или поне да се е отбила там, преди да избяга. Знаеш ли адреса?

– Не, но за съжаление се сещам само един начин да го разбера – намръщих се, но се налагаше да го направя – ще се обадя по телефона. Чакай ме в колата, става ли?

– Дадено. Ако не открием нищо, ще се върнем тук по-късно. Може Крѝстиан просто да е отишъл до магазина и да се прибере скоро, макар че нещо ми подсказва, че далеч не е това – Макс говореше по-скоро на себе си, отколкото на мен.

Макар да не ми се искаше, се налагаше да се свържа с нашите. Оказа се, че съм била права и знаеха адреса на Деби. Наскоро разговаряли с родителите ѝ и те им споменали къде живее. Разбира се, последваха куп въпроси от тяхна страна, но някакси успях да се измъкна от предстоящата едночасова плеяда на татко как работата ми е животозастрашаваща и трябва незабавно да си намеря нещо друго.

Апартаментът на Деби беше на петнадесет минути от къщата на семейство Франк. Намираше се на третия етаж и по това време на деня, някъде около обяд, кооперацията бе тиха и пуста.

Позвъних на вратата, но, както предполагахме, никой не отвори.

– Загубихме си времето – казах леко раздразнено – Деби и Патриша са изчезнали, а вероятно и Крѝстиан. Какво ще правим сега?

– Ще влезем вътре – Макс ме погледна с решителен поглед.

– Ама ти сериозно ли? С взлом?

– Знам, че не е редно, но ме оставѝ аз да се оправям с това. Ти просто наблюдавай за хора по стълбите. Казвам ти, Никол, усещам, че тук има нещо гнило и сега е нашият шанс да го разберем.

Апартаментът на Деби беше уютен и добре подреден. Двамата с Макс се заехме да преглеждаме нещата ѝ, като се опитвахме да не оставяме бъркотия след себе си. Носехме ръкавици, но въпреки това и двамата бяхме наясно, че постъпката ни няма да остане неразкрита. Имах доверие на детектива и се надявах, че бе взел правилното решение.

– Никол, ела да видиш това – той бе отворил едно от чекмеджетата в хола и държеше в ръцете си фотография на Деби с някакъв мъж – Не ми прилича на Крѝстиан, имам негова снимка в папката с документи по случая. Освен, ако не се е променил до неузнаваемост.

– Дай да видя – грабнах рамката от Макс, но видът на мъжа не ми говореше нищо – Не го познавам – отвърнах замислено – Но имам идея кой може да е.

– Бившият ѝ? – Макс я взе обратно.

– Именно. Казва се Пит. Спомена, че имала сериозни проблеми с него и затова го оставила. Може би не е зле да го разпитаме.

– Няма ли да се поразровим още малко? – попита Макс, докато оглеждаше с поглед всекидневната.

Последвах го в кухнята. На масата бяха разпръснати пликове със сметки и някакви хартиени листчета. Отмятах ги едно по едно, когато неочаквано отговорът се появи пред очите ми.

– Знам къде са Деби и Крѝстиан! – извиках.

– Къде? Каква е тази брошура? – Макс мигом дотърча до мен.

– Куротът “Роузън”. Да тръгваме веднага!

“Роузън” беше мястото, където с Деби се бяхме срещнали за първи път. Не помнех с детайли престоя ни там, но можех да визуализирам в главата си красотата на приказната градина, разположена пред тогавашния хотел. Сега си представях красивите цветя и танцуващи фонтани, разплискващи водата си във всички посоки. Тогава не го приемах по този начин, но в този момент бях наясно, че “Роузън” бе преди всичко много романтичен. Бях сигурна, че Деби бе отишла именно там и то с Крѝстиан. Усещах го и знаех, че не греша. Час по-късно с Макс вече бяхме на входа на курорта. Беше доста по-различен от онова време. Изглежда някой се бе заел да го превърне в мечтаната приказка. Бе станал още по-луксозен и модерен. Пред голямата порта, водеща към паркинга, ни чакаше пазач, готов да ни отведе към най-удобното място за паркиране.

– Признавам, наистина е красиво – Макс изключи двигателя и двамата слязохме от колата. Пред нас се разкри огромна градина с люлки, детски пързалки и шезлонги за почивка.

Хотелът се виждаше на метри от нас. Представляваше съвкупност от китни къщички, долепени една до друга. Не помнех къде се намираше рецепцията, но навсякъде имаше служители, които с радост бяха готови да ни упътят. Макс вървеше до мен, оглеждайки с интерес мястото.

– Ако не бяхме дошли по работа, може би щях да остана тук няколко дни – говореше тихо, сякаш се страхуваше някой да го чуе.

– Май ти хареса много, а? – погледнах го и се усмихнах широко – да не се окажеш романтик?

– Знае ли човек… – той ми смигна с око, а след това рязко смени изражението си със сериозно, тъй като вече бяхме стигнали рецепцията.

Посрещна ни красива, русокоса жена.

– Имате ли резервация? – попита с мек тон и приятен глас – с Макс се спогледахме кой да започне и аз му направих знак да продължи.

– За съжаление, не, макар хотелът ви да е невероятен – момичето не спираше да се усмихва дружелюбно – търсим едни ваши гости – Макс представи и двама ни, като след това показахме документите си – Случайно при вас да са отседнали мъж на име Крѝстиан Франк и една жена – Дебора Лорън?

– Момент, сега ще проверя – красавицата изглеждаше леко смутена.

– Да, регистрираха се преди около два часа – двамата с Макс отново се спогледахме.

– В стаята си ли са сега? – попитах.

– Нямам представа, но ключът го няма.

– Видях ги да отиват към гората – от стаичката зад младата рецепционистка се подаде друга, малко по-възрастна от нея жена. Изглежда бе чула разговора ни. Тя посочи с пръст задната част на комплекса.

– Сами ли бяха? – Макс гледаше ту едната, ту другата.

– Така мисля, макар че не съм съвсем сигурна.

– Аха, благодаря – той кимна с глава и ме погледна решително – Да вървим, Никол.

Докато се усетя детективът вече беше излязъл навън и с бърза крачка се бе отправил към гората. Дотичах след него и го хванах за рамото.

– Какво си намислил?

– Имам някакво предчувствие – той смръщи вежди – знам, че е странно, но е така. Те са там и трябва да ги открием, преди да е станало някакво нещастие.

Навлязохме в гората, докато Макс вървеше пред мен, а аз не спирах да го следвам. Бе започнало да се смрачава и гората изглеждаше неприветлива.

– Чуваш ли това? – детективът се спря рязко пред мен и едва не се ударих в него.

– Какво? – попитах, шепнейки в ухото му.

Двамата замълчахме и сега можех да го чуя. Сякаш някой се опитваше да каже нещо, но не можеше.

– Идва от там – Макс тръгна бавно към едно от дърветата вдясно от нас. Беше извадил пистолета си и го стискаше в ръце между коленете си. Гледката не ме изненада, макар да не очаквах да видя точно това. За дървото бяха завързани Крѝстиан и Деби. Имаха лепенки на устите и всячески се опитваха да говорят. Макс мигом отлепи тази на Крѝстиан, а аз – тази на Деби. Изглеждаха уплашени.

– Боже, толкова се радвам, че дойдохте! – Крѝстиан дишаше учестено, а до него Дебора не спираше да се тресе – Моля ви, развържете ни! – Макс ме погледна и аз вече знаех какво си мислеше.

– Кой ви причини това? – гледаше към Крѝстиан, държейки пистолета зад гърба си.

– Хвърли оръжието веднага! – Деби изпищя и двамата с Макс рязко се обърнахме. Срещу нас стояха мъж и жена, облечени в черни дрехи, с качулки на главите. Можех да позная бившия приятел на Деби – Пит. Жената бе съпругата на Крѝстиан – Патриша. Бяха насочили пистолетите си срещу нас. Гледаха ни със сериозно и в същото време леко зловещо изражение.

– Нима си мислите, че детективът ще ви спаси кожата? – Патриша се засмя. Смехът ѝ звучеше ехидно – малоумният ми така наречен съпруг бе прекалено глупав, за да си намери любовница. Няма да се измъкнеш толкова лесно, глупако – тя насочи оръжието срещу Крѝстиан – а, ти, нещастнице – сега гледаше към Деби – да не очакваш да ти простя за това, че ми отне мъжа?

– По-добре се предайте, ако не искате да загазите още повече – Макс се извърна към тях, все още стискащ пистолета в ръката си.

– Казах ти да хвърлиш оръжието! – Пит направи крачка към детектива, говорейки през зъби и Макс най-сетне пусна пистолета на земята, като след това го ритна с крак встрани.

– Пит, моля те… – Деби плачеше – знам, че си ядосан, но не съм го направила нарочно. Ти се държеше ужасно с мен, не съм планирала да срещна Крѝстиан.

– Млъкни, глупачке! Пит трябваше да те сплаши повече. Тъпите съобщения не помогнаха особено – двамата с Макс се спогледахме отново. Секунда по-късно, неочаквано за мен, детективът се хвърли с всичка сила върху Пит и двамата се сбиха.

– Пусни го! – изкрещя Патриша насочила своя пистолет срещу Макс. Използвах момента и се заех с освобождането на Крѝстиан и Деби. Възлите бяха здрави и ми отне известно време, за да успея с първия. Едва бях развързала Крис, когато Патриша ме хвана за врата и ме повали по гръб на земята. Борех се, като ритнах с крак ръката ѝ. Пистолетът полетя във въздуха и се стовари на метри от нея. Пит и Макс продължаваха да се боричкат, а виковете им огласяха гората. Успях да се отскубна от хватката на Патриша и едва се изправих на крака. Тя се затича към оръжието, когато се хвърлих на гърба ѝ и двете забихме лица в сухата пръст. Обърнах я по гръб, пристискайки я към земята. Докато се борех да я задържа, зърнах Крѝстиан да се прокрадва от едната ми страна. Нещо ми подсказваше какво възнамеряваше да направи. Секунда по-късно се чу изстрел.

– Крис, не! – Деби пищеше отново. Изправих се, а Патриша остана да лежи на земята. Дебора бе освободена и седеше на колене до Пит. От гърдите му течеше кръв.

– Бързо, Никол, повикай линейка! – Макс избута Деби встрани и притисна раненото място.

Лекарите дойдоха почти веднага, тъй като в хотела бяха чули изстрела. Отведоха Пит, а Патриша и Крѝстиан бяха арестувани.

– Ще трябва да разпитат и теб – казах на Деби.

– Знам. Благодаря ти, че ни помогна Никол – тя се приближи към мен – и на Вас, детектив Макс. Съжалявам, че нещата излязоха извън контрол. Нямах представа, че Крис ще го направи.

– Виж аз… знам, че ти обещах да не казвам, но…

– Не се тревожи – тя ме прекъсна – постъпила си правилно. Виж какво става, когато не сме искрени един с друг – усмихнах се в отговор.

– Какво ще правиш след като всичко приключи? – тя въздъхна дълбоко.

– Ще започна отначало – усмихна се, а след това ме прегърна – ами ти? Ще останеш ли и занапред да работиш с детектива?

– Кой знае … отвърнах, леко подсмихвайки се и наблюдавайки Макс отдалече.