Мистериите на Ламсток – Тайнствената Грей

Привет, любими читатели!

Наред е разказ 9.

Тайнствената Грей

Семейство Моли пристигна в Ламсток в понеделник на обяд. Настаниха се в дома на Тина Грей. Тя бе стара и самотна старица, с която хората в градчето обикновено не разговаряха. Живееше сама в голямата си къща, а щом излезеше насред улиците на Ламсток разпръскваше злоба и силна негативна енергия. Никой не я обичаше, макар повечето да изпитваха съжаление към нея, за това че цялото ѝ семейство я бе изоставило. От време на време отдаваше къщата си под наем на семейства с деца, но не след дълго гостите си тръгваха, изплашени от необяснимите събития, които се случваха там. За съжаление, това не бе всичко, което сполетяваше наемателите, но семейство Моли още не го знаеше. Госпожа Грей не бе обикновена жена и някак успяваше да заблуди любопитните погледи.

– Това е ключът за входната врата – г-жа Грей подаде кожена връзка на господин Моли – моята стая е на третия етаж. Гледайте да не ме безпокоите. Това, че живеем в една къща, не означава, че сме длъжни да разговаряме – тя им хвърли леден поглед. Не ѝ пукаше какви бяха Моли, с изключение на дъщерята – Карла. Тя бе деветнадесетгодишна красива, млада дама, с дълги коси и зелени изумрудени очи. Г-жа Грей я наблюдаваше изпитателно, но вътрешно в себе си се усмихваше. Толкова ѝ напомняше на някого. Всъщност, именно заради това се бе съгласила да отдаде къщата си. Обикновено не го правеше, но когато в семейството имаше дъщеря, която дори малко да приличаше на нейната отдавна изгубена внучка, тя им предлагаше дома си.

Тина Грей бе навършила седемдесет и пет години. Леко прегърбена, с бяла коса и за изненада на Моли, имаше почти същия цвят на очите, като този на дъщеря им. Откакто съпругът на г-жа Грей починал, а роднините ѝ заминали надалеч, тя останала съвсем сама. Тиня Грей не бе добър човек и всеки гост рано или късно го разбираше.

Къщата ѝ бе голяма, но доста стара и неподдържана. Гредите по пода скърцаха, кухненските уреди бяха многократно употребявани, а някои от тях дори не работеха. Вярно, че наемът, който искаше не бе никак висок, но пък за сметка на това, тя никак не се стараеше да осигури уюта, от който се нуждаеше една къща, за да се превърне в истински дом. Стаите бяха обзаведени с извехтяли мебели, но за семейство Моли това нямаше значение. За тях беше важно, че имаха покрив над главите си, а децата им Карла и Марти – имаха собствени стаи. И двамата разполагаха с легло, две нощни шкафчета, гардероб и няколко отделни чекмеджета. Прозорците бяха почернели от прах, но Даяна Моли бе решена да промени това в следващите дни и да накара къщата да заблести от чистота. Пердетата бяха тежки и тъмни и г-жа Моли си помисли на кого ли биха му притрябвали такива, като че ли трябваше да се крият от някого.

Първата нощ в къщата премина сравнително спокойно, като изключим непрестанното въртене и мятане в леглото на двамата съпрузи.

– Нормално е – прошепна господин Моли – все още не сме свикнали с обстановката. Утре ще е по-добре – След това прегърна жена си и стисна клепачи, в опит да заспи. И двамата усещаха въздуха в спалнята гъст и тежък.

– Тази къща е малко странна, не мислиш ли? – съпругата обаче не можеше да мигне.

– Стига – отвърна мъжът ѝ – наемът е добър, а и ще е само за месец, докато завърша проекта на семейсво Ларис.

Давид Моли беше архитект и бе нает на работа по къщата на Ларис. Те бяха доста претенциозна двойка и живеехе в съседно градче, на десет минути път с кола от Ламсток. Моли харесаха Ламсток повече и решиха да отседната там до края на проекта.

На следващата сутрин г-н Моли се събуди рано, изнервен и недоспал. Трябваше да се приготви набързо, тъй като вече закъсняваше за първия си работен ден в къщата на Ларис. Изми се, облече костюма си и без да буди жена си се отправи към стълбището, водещо към долния етаж на къщата. Той направи крачка и стъпи на първото стъпало, когато сякаш невидима сила го тласна напред и той полетя с главата с надолу. Щом се озова по корем на пода, господин Моли с тежки усилия повдигна глава и я видя. Стоеше изправена пред него и го наблюдаваше със странна и някак зловеща усмивка. Очите ѝ го пронизваха дори повече от болката, която изпитваше по цялото си тяло.

– Какво е станало? Скъпи! – госпожа Моли се бе събудила и сега бягаше надолу по стълбите – Как се озова там? – тя се надвеси над съпруга си – Добре ли си? Кажи нещо, за Бога! – господин Моли повдигна отново глава и се огледа в търсене на наемодателката си. На нейното място обаче бе единствено съпругата му, която се суетеше наоколо и не спираше да ридае. Няколко часа по-късно г-н Моли лежеше в леглото си и ругаеше наум света около себе си.

– Не мога да повярвам! – каза той на жена си – ще трябва да прекарам тук по-голямата част от времето, вместо да работя.

– Стига, скъпи, бъди благодарен. Цяло чудо е, че след такова падане, се измъкна само с навехнат глезен. Ще ти мине за седмица, но трябва да почиваш.

– Ти видя ли я? – попита, сякаш изобщо не слушаше жена си – стоеше над мен и сякаш се радваше, че съм пострадал.

– За кого говориш? – г-жа Моли се намести на леглото до съпруга си, като нежно масажираше дланите му.

– За стопанката, Тина Грей. Не я ли видя, когато слезе?

– Нямаше никого – отвърна г-жа Моли. Чух я тази сутрин да излиза рано. Няма как да е била тя.

– Заклевам се, Даяна! Наблюдаваше ме и дори не се опита да ми помогне! – той понечи да се изправи, но съпругата му нежно го бутна назад – Не знам дали в къщата има нещо странно, но определено го има в тази жена – той поклати глава и се излегна на леглото.

– Трябва да поспя – прошепна – уморен съм, а и всичко ме боли.

– Разбира се, аз ще посвърша малко работа – след тези думи г-жа Моли се отправи към кухнята, а съпругът ѝ потъна в дълбок, но неспокоен сън.

Даяна Моли обичаше реда в къщата си. Любомото ѝ място бе кухнята и с удоволствие приготвяше вкусни ястия за семейството си почти всяка вечер. Тя слезе на долния етаж и изми мръсните съдове. Бе решила да спретне бърза следобедна закуска на двете си деца. Макар да бяха големи, тя обичаше да им угажда.

Ще направя палачинки – помисли си.

Сложи тигана на все още изключения котлон и започна да тършува из хладилника. След като намери маслото, тя се обърна и отново посегна към тигана.

– Ох! – извикя тя и го хвърли на пода – как може да е толкова горещ, дори не бях запалила газта?!

– Трябва да внимавате повече – г-жа Моли се обърна рязко и едва не подскочи от уплаха. На вратата стоеше Тина Грей и я наблюдаваше изпитателно. Косата ѝ бе вързана на кок, а зелени ѝ на цвят очи строго я изучаваха. Беше облечена в черен домашен халат, но последното, което излъчваше бе уют и гостоприемство.

– Но аз – г-жа Моли гледаше в недоумение – Вие… – гласът ѝ трепереше – искате ли нещо? Тъкмо се готвех да правя палачинки – тя се наведе, за да вдигне изпуснатия тиган, а след това извърна лице към г-жа Грей, но нея вече не я нямаше.

Дъщерята на семейство Моли, Карла, бе добро момиче, но хич не ѝ се нравеше идеята да прекара в Ламсток цял месец, далеч от приятелите си. Бе завършила училище в големия град и сега Ламсток ѝ се струваше скучен и лишен от всякакви места за забавление. Един конкретен човек обаче караше Карла да копнее по родния си дом още повече и това бе първата ѝ любов – Ник. Той не бе от най-любимите момчета на бащите, нито път от най-правилните избори на дъщерите, но Карла бе влюбена в него до уши. Чувствата им бяха взаимни и макар родителите ѝ да не одобряваха, двамата си пишеха съобщения скришом и то главно през тъмната част от деня. Тази вечер, докато разглеждаше снимките си с Ник, Карла се бе увлякла до такава степен в спомени и мечти, че дори не бе чула стъпките на г-жа Моли, приближаващи към вратата.

– Още ли не си си легнала? Късно е – майка ѝ пристъпи бавно в спалнята и се отправи към гардероба. Карла се сепна, събра набързо снимките, които разглеждаше, надигна матрака и мигом ги натика под него.

– Да – отвърна, доволна от себе си, че бе успяла да реагира така бързо – тъкмо това смятах да направя. Лека нощ.

– Сладки сънища, скъпа.

Карла въздъхна дълбоко и седна на пода. Беше ѝ неприятно да крие любовта от майка си, но се налагаше, щом ѝ бе забранено да вижда единствения човек, когото тя смяташе, че я разбира. Беше влюбена за първи път и за нищо на света не възнамеряваше да позволи на родителите си да попречат на връзката им.

Тя се изправи и надигна матрака, в опит да измъкне снимките, които преди минути бе успяла да скрие. За нейна изненада обаче тя откри и нещо друго.

– Какво е това? – изрече на глас – Карла забеляза плик и не се поколеба да прегледа съдържанието му. Вътре имаше стари фотографии на младо момче и момиче. Не се вгледа особено в детайлите, тъй като онова, което привлече вниманието ѝ бе видът на момичето. Изглеждаше досущ като нея. Карла разгледа и останалите снимки – влюбена двойка изрязявяща любовта си пред обектива. На последната обаче се виждаше нещо различно. Вместо до любимия си момичето бе застанало до възрастна жена. Изглеждаха щастливи една до друга. Жената ѝ се стори позната, макар снимката да бе избледняла.

– Ама това е хазяйката! – извика и сложи ръка на устата си – г-жа Грей. Защо ли крие тези фотографии и кое ли е момичето? – след тези думи тя се извърна към вратата на спалнята и осъзна. Някой беше там и я наблюдаваше.

На сутринта г-жа Моли повика дъщеря си на закуска.

– Карла, събуди се, мила. Масата е готова.

След като не отговори, майка ѝ леко открехна вратата и надникна в стаята. Леглото на момичето бе оправено, както го беше заварила вечерта, преди да си легне.

– Давид, скъпи, виждал ли си Карла? – той поклати глава, отпивайки от кафето си.

– Ами ти? – тя се обърна към брат ѝ Марти.

– Не е ли в стаята си?

– Не, и леглото ѝ е оправено. Проверих навсякъде из къщата, няма я.

– Да не би да е излязла? Обади ѝ се.

Г-жа Моли взе телефона си и набра номера на дъщеря си. От горния етаж се чу мелодията на мобилния. Бе оставен върху завивките.

– Чакайте! Ще попитам хазяйката. Може да е знае нещо.

– Г-жо Грей! – Даяна Моли стоеше пред спалнята на наемодателката си и нервно пристъпваше от крак на крак.

– Какво искате? – г-жа Грей подаде нос иззад вратата и изсъска през зъби – нали ви казах да не ме безпокоите!

– Съжалявам, аз…случайно да сте виждали дъщеря ми? Няма я никъде, а мобилният ѝ е тук. Със съпруга ми се тревожим.

– Не съм детегледачка, г-жо Моли! – отвърна злобно и затръшна вратата под носа на Даяна.

След като измина цял ден без да открият дъщеря си, семейство Моли се обадиха в полицията. Посъветваха ги да се обърнат към детектив Макс и партньорката му Никол.

Два часа по-късно…

– И казват, че просто така е изчезнала? – отпих от бутилката си с вода и погледнах Макс учудено – без дори да вземе телефона си. Това е странно, особено за момиче на нейната възраст. Това определено е знак, че или е бързала и го забравила, или нещо ѝ се е случило.

– Да, и аз така мисля – с Макс пътувахме към къщата на Моли. Той паркира пред верандата и двамата слязохме от колата. Притеснените родители чакаха отпред и се втурнаха към нас, веднага щом пристигнахме.

– Трябва да откриете дъщеря ни, моля ви! – г-жа Моли хвана ръцете ми и едва не се свлече на земята. Страхувам се, че нещо лошо може да е станало с нея. Тя не би избягала просто така.

– Ще направим всичко възможно, г-жо, но трябва да се успокоите. Разкажете ни онова, което знаете и не премълчавайте нищо. Свързахте ли се вече с приятелите ѝ. Може да се е върнала в родния ви град. Има ли приятел? – Макс задаваше въпросите си един след друг и на мен ми стана жал за г-жа Моли.

– Говорихме с всички. Никой не знае къде е. Не са я чували от два дни. Дори приятелят ѝ твърди, че не знае нищо.

– Можем ли да му имаме доверие? – попита Макс, записвайки информацията в тефтера си.

– Не го харесваме особено, но звучеше искрено притеснен по време на разговора. Според думите му, за последно са си разменили съобщения снощи и тя му е казала, че си ляга. Не е споменавала за бягство или нещо подобно.

– Да, но вие казахте, че Карла не е искала да живее тук цял месец, нали така?

– Да, но …Даяна Моли заби поглед в краката си – просто съм сигурна, че не би избягала. Не би ни наранила по този начин. Знае, че бихме се побъркали от притеснение.

– Тийнейджърите са непредсказуеми, г-жо Моли. Може да е решила да привлече вниманието ви. Не се безпокойте, затова сме тук, за да я намерим. Тук ли е Тина Грей, между другото?

– Да – отвърна г-н Моли и погледна към третия етаж на къщата. Малко е особена – С Макс бяхме чували клюки по неин адрес. Изглежда и други момичета бяха изчезвали от дома ѝ.

Трябва да попитам детектива какво се е случило с тях. Вероятно е имало разследване – помислих си.

– Макс, ще ми позволиш ли да поговоря с г-жа Грей? Искам да ѝ задам няколко въпроса – той се усмихна и кимна в знак на съгласие.

Качихме се до стаята ѝ, като семейство Моли останаха във всекидневната. Почуках два пъти на вратата и зачаках. Г-жа Грей се появи облечена като за излизане и с надменно изражение изгледа първо мен, после детектива.

– Кои сте вие? – попита, като че ли без да помръдва устни.

– Аз съм Никол, а това е детектив Макс. Двамата работим към полицията в Ламсток и сме тук заради изчеването на Карла Моли. Знаете ли нещо за това?

– О! – мускулът под лявото ѝ око сякаш потрепери – чух, че не могат да я открият. Съжалявам, но нямам представа къде е. Почти не излизам от стаята си.

– Ще ви попитам нещо, г-жо Грей.

– Слушам ви – тя изправи глава и ме погледна с пронизващите си зелени очи. В тях имаше нещо зловещо и плашещо.

– Имаме информация и за други два случая с изчезнали момичета по време на престоя им във вашата къща. Какво ще кажете по този въпрос? – тя изкриви устни в тънка и многозначителна усмивка, а след това каза:

– Не е мой проблем, че хората не обръщат внимание на децата си. Нямам представа какво се е случило. И други полицаи идваха да разпитват, но не успяха да открият нищо.

– А семействата на изчезналите?

– Тръгваха си. Вие какво очаквате? Следите сочеха, че дъщерите им са напуснали Ламсток.

– И? – Макс мълчеше до мен. Чувствах се поласкана, че бе ме оставил аз да ръководя целия разпит.

– Не съм в течение какво е станало след това, ако това питате. А сега ме оставете на мира, трябва да вървя – двамата с Макс тръгнахме към входната врата, а г-жа Грей вървеше след нас. Стъпките ѝ не се чуваха, все едно се движеше над земята.

– Всичко хубаво! – тонът ѝ бе равен, но в същото време като че ли ни проклинаше.

– Ще се видим отново, г-жа Грей. Възможно е да имаме още няколко въпроса към вас – тя извърна глава и тръгна нанякъде.

– Видяхте ли? Нещо не е наред с тази жена – г-жа Моли се беше промъкнала зад мен и шепнеше в ухото ми.

– Не се тревожете – отвърнах – ще направим всичко по силите си да открием дъщеря ви и да я върнем невредима.

Тръгнахме си от къщата на семейство Моли

с ясното усещане, че Тина Грей не бе честна с нас и със сигурност имаше нещо общо с изчезването на Карла. И двамата с Макс имахме силна интуиция и макар да се стремеше да изглежда като скала, г-жа Грей бе издала, макар и малко, напрежението, което изпитваше по време на разпита.

– Макс, Даяна Моли спомена ли ти как е паднал съпругът ѝ?

– Не, а на теб?

– Да, разказа с няколко думи. Г-н Моли паднал по стълбите, а когато погледнал над главата си, забелязал, че Тина Грей го наблюдава безизразно. Дори не е предложила да му помогне. Представяш ли си? Съпругата му твърди, че не я е видяла, но с нея също се е случило нещо странно и познай – старицата отново била там.

– Пф! Случаите в това градче стават все по…

– Нетрадиционни? Свръхествени? – засмях се. Бяхме в колата и пътувахме към вкъщи.

– Може да се каже. Е, да проследим Грей. Ще се свържа с Моли да ни уведомят щом излезе. Ще кажа на полицай Томи да заеме позиция още сега, за всеки случай.

Късно през нощта Даяна Моли се свърза с Макс да му съобщи, че е видяла г-жа Грей да тръгва нанякъде. Макс позвъни на полицай Томи, а ние двмата, незабавано потеглихме към къщата. Той от своя страна щеше да проследи Тина Грей и да ни упъти до мястото.

– Мамка му, изгубих я! – чувах ядосния глас на Томи през слушалката на телефона.

– Как така, човече! Нали трябваше да я следиш! Тя е просто старица, за Бога!

– Изчезна, Макс, какво да направя. Както си вървеше, просто се скри зад ъгъла и изчезна.

– Не се ли сети да слезеш от шибаната кола и да я потърсиш?

– Направих го! От нея нямаше и следа. Хей, не си го изкарвай на мен!

– Чакай ни пред къщата на Грей, ясно!

Без да каже нищо повече, Макс хвърли телефона на задната седалка и стисна здраво волана.

– Стига, Макс, ако има нещо общо със случилото се, ще я хванем. Сигурна съм! – опитвах се да го успокоя, но той мълчеше.

Пет минути по-късно полицай Томи ни чакаше пред къщата.

– Здравей, Никол!

– Здравейте, полицай Томи.

– Е, до къде успя да я проследиш? – попита Макс, без дори да поздрави колегата си.

– След две пресечки от тук тя зави по една улица. Разсеях се за секунда и нея просто я нямаше.

– Разсеял ли се?! – Макс беше разгневен.

– О, я стига, човече!

– И какво казваш…че просто така се е изпарила? Това е възрастна жена, Томи, не може да тича!

– Стига, Макс, моля те. Полицай Томи не е виновен. Вероятно има обяснение.

– Можеш да си вървиш – обърна се към колегата си – аз ще продължа оттук нататък. Той изпуфтя и се качи в колата си.

– Защо реагираш така? Държа се много грубо с него – детективът пое дълбоко въздух, гледайки празно към дома на Грей.

– Не ти казах всичко, Никол.

– Какво имаш предвид?

– Аз ръководех разследването на другите изчезнали момичета. Сещаш се…за предишните семейства.

– Но… – бях объркана и не знаех какво да кажа – Какво стана? Какво откри?

– Абсолютно нищо. Там е работата. Изчезват през нощта абсолютно безследно. Без телефон, без дори да оставят бележка. Подозирах Тина Грей още тогава, но нямах никакви доказателства. Проследих я няколко пъти, но все загубвах следите ѝ, а от разпитите не получавах никаква полезна информация. Чувствах се като смешник.

– А онези следи извън Ламсток?

– Нямам представа. Семействата заминаха и вече не бях отговорен за случаите.

– Но не се ли поинтересува как върви разследването?

– Не – той ме погледна, опитвайки да скрие срама си – не ме разбирай погрешно. Аз, просто…

– Приел си твърде лично неуспеха си и не си искал да знаеш нищо повече?

– Може и така да се каже.

– Ще открием Карла, Макс – сложих ръка на гърба му – аз лично ще заловя тази луда бабичка.

– Какво доживях да чуя! – той се засмя, макар и насила – Да си вървим.

Тази нощ заспах трудно, но мигом започнах да сънувам. Напоследък сънищата ми бяха доста плашещи, като този, който ме бе погълнал сега. Сънувах Тина Грей. Излезе от къщата си и тръгна по тясна и тъмна съседна уличка. Бе облечена в черно и се сливаше с тъмнината. Косата ѝ бе стегната здраво на кок, а в ръцете си носеше нещо, което приличаше на пазарска чанта.

Вървях подире ѝ, като внимавах да не ме усети. Стъпките ѝ едва се чуваха в тишината. Ходеше ли изобщо, или летеше?

Що за жена е тя? – питах се. Пресече улицата, а сетне зави надясно по тротоара. От двете страни имаше къщи. Не спирах да вървя, стараейки се да не изгубвам следите ѝ. Чух шум зад гърба си и рязко се обърнах назад. Там нямаше никого. Нямаше я обаче и Тина Грей.

– Не може да е истина! – ядосах се и изругах наум.

– Наляво! Сега наляво!

Събудих се плувнала в пот. Навън бе още тъмно, но имах чувството, че бях прекарала в сън часове.

Наляво! – прошепнах. Какво озчанаваше това? Може би постъпвах грешно, но трябваше да се доверя на инстинкта си. Облякох се набързо и се втурнах към мястото от съня. Минах по същите улици, докато не стигнах до момента, в който бях изпуснала старицата.

Сега наляво! – спомних си. Но къде? Тук няма такава възможност.

Огледах се отляво на улицата. Всички къщи бяха тъмни, но въпреки това добре поддържани, освен една. Как не я бях забелязала. Тя бе стара и изоставена. Дори отвън си личеше, че никой не я бе обитавал от години.

Качих се на верандата и надникнах през прозорците. Доколкото успях да видя, вътре бе почти празно. Знаех, че не е редно, но някаква невидима сила ме караше да натисна бравата. Влязох вътре и застинах на място. Не смеех да помръдна. От горния етаж се чуваха шумове. Сякаш някой се ровеше из нещо.

Качих се и проследих посоката на звука. Идваше от тавана. Вратата беше леко открехната и аз можех да надникна, без да бъда забелязана. Там беше Тина Грей. Бе заровила глава в платнената си чанта и едно по едно вадеше от нея някакви неща. Бутнах леко вратата, за да виждам по-добре, когато гледката пред мен смрази кръвта във вените ми. На пода пред нея лежаха три млади момичета. Изглеждаха заспали и безжизнени. Вдясно от третото имаше счупена масичка, на която бе поставена рамка със снимка. Не виждах съвсем ясно, но личеше, че е на момиче с дълга коса, стигаща до гърдите.

Тина Грей извади някакъв буркан и го сложи на масата. Вътре имаше рус кичур коса. След това извади ножица и внимателно отряза малко от косите на трите момичета. Те също бяха руси и дългокоси.

Какво е намислила тази жена? – намръщих се. Дали не е моментът да напиша съобщение на Макс? Изпратих му локацията си с думите: “Ела веднага. Не вдигай шум!”

Тина Грей отстрани капачката, постави останалата коса в буркана и отново го затвори. Сетне извади от торбата си шишенце с прозрачна течност, кибрит и малка пипета и ги подреди до останалите вещи.

– Най-накрая ще се върнеш при мен, скъпа. Ще се получи, сигурна съм. Щом заклинанието подейства, ти отново ще бъдеш сред живите – потръпнах. На кого говореше? Бе обърната към снимката и сякаш разговаряше с нея.

– Не биваше да позволявам да ти се случи това. Вината беше моя. Аз те убих, но сега ще оправя нещата – от мястото си виждах как ръцете ѝ трепереха, докато докосваше снимката. След това се зарови отново в торбата и измъкна дебела книга, обвита в кожена подвързия. Отвори я и въздъхна.

– Тук е всичко, което ми трябва. Имам нужните съставки, за да те върна, мила моя. Техните животи в замяна на твоя. Знам, че духът ти е тук, усещам го. Ще направя нещата точно, както пише в книгата – г-жа Грей я затвори и стисна силно в прегръдките си – Щом капна от отварата в устата на тези момичета и кажа правилните думи, магията ще се изпълни – тя погали буркана с кичурите – Не трябва да забравям да изгоря косите. – О, Лили! Пак ще бъдем заедно!

Господи! Тази жена беше напълно луда! Нима е вещица? – помислих си? Или просто откачена старица, без любимо занимание?

– Приличате си нали? – макар да не виждах ясно лицето ѝ, чувах смеха ѝ – ще бъдеш почти както преди. Не случайно избирах точно тези момичета. Исках да бъдеш отново красива и щастлива, каквато беше преди – гласът ѝ бе започнал да трепери. Тя се разрида силно и застана на колене пред снимката.

– Време е да започваме. Ще се върнеш в тялото на една от тях и никога вече няма да бъда самотна.

Не можех да оставя нещата така. С или без Макс трябваше да се намеся, за да спася момичетата. В следващия миг се чух да казвам:

– Стой! Полиция! – Тина Грей се извърна към мен, наблюдавайки ме невярващо.

– Ти… – лицето ѝ бе бледо, а по бузите ѝ все още се стичаха сълзи – как откри това място?

– Отстъпете назад, г-жо Грей! Не смейте да правите нищо. Сложете ръцете си пред тялото, за да ги виждам – осъзнавах, че нямах нито белезници, нито оръжие, но все пак тя бе възрастна жена и не мислех, че ще ми потрябват.

– Махни се или ще съжаляваш! – отново бе придобила онова ледено изражение. Сълзите бяха пресъхнали и погледът ѝ бе станал враждебен и студен. Сега можех ясно да видя снимката. Момичето бе красиво и имаше същите зелени очи като на старицата пред мен. Притежаваха толкова общи черти, само че едната бе млада и привлекателна, а другата – вече стара и сбръчкана.

– И да ви оставя да нараните невинни хора? Чух какво искате да направите. Вещица ли сте или сте просто луда?

– Стига си задавала въпроси, предупредих те! – след тези думи тя извади малка бутилка от джоба си и я плисна в лицето ми. Течността бе лепкава и лютива.

– Какво е това? Какво ми направихте? – изчистих лицето си с блузата, но все още изпитвах болка и парене. Не можех да отворя очите си. Усетих как Тина Грей минава покрай мен, в опит да побегне, когато познат глас се чу зад гърба ми.

– Къде си мислите, че отивате, г-жо? Макс бе влязъл в стаята.

– Живи ли са? – попита – Чакай, добре ли си?

– Мисля че да, но тя се канеше да ги убие. Има някаква книга със заклинания. Говореше, че така ще върне онова момиче – посочих с пръст в посока към масичката.

– Г-жо Грей? – отворих бавно очите си. Болката бе понамаляла. Тина Грей не се съпротивляваше. Бе вперила невиждащ поглед в снимката пред себе си и плачеше.

– Прости ми, Лили… – провалих се.

Г-н и г-жа Моли получиха дъщеря си жива и здрава, както и останалите две семейства.

Тина Грей бе държала дъщерите им упоени в продължение на месеци, докато намери подходящите момичета, с помощта на които, да възкреси починалата си внучка. Била отчаяна, а чувството за вина постепенно я погубвало. Книгата със заклинания ѝ вдъхнала надежда.

– Ще остане под домашен арест, така ли?

– Да, предвид възрастта ѝ.

– От една страна ми е жал за нея – споделих на Макс, докато се прибирахме – загубила е внучката си. Толкова години е живяла с идеята, че я е убила.

– Е, било е нещастен случай. Не е подозирала, че гъбите са отровни. Просто не е могла да го приеме и е обвинявала себе си.

– И сега ще остане сама завинаги – казах тъжно – Колко ли самотна е била, за да повярва, че една книга би могла да върне внучката ѝ към живота – разсъждавах на глас, но мислите на Макс изглежда бяха някъде другаде.

– А ти как точно разбра къде трябва да отидеш? – той ме погледна със смръщени вежди.

– Няма да повярваш, ако ти кажа.

– Мда, – отвърна, усмихвайки се – с теб май трябва да съм подготвен за всичко. Хайде, прибирам се. Чака ни следващият си случай.