Мистериите на Ламсток – Нежива среща

Привет, приятели!

Ето го и разказ 8:

Нежива среща

Събудих се с леко главоболие. Погледнах телефона си, часът бе седем и половина. Обикновено не ставах толкова рано, но откакто се бях съгласила да работя с детектив Макс, задълженията ми започваха от рано сутрин. Изхлузих се от леглото, навлякох набързо домашните си дрехи и се отправих към кухнята за чаша кафе.

– А, вече си станала! – бодро поде Макс. Току-що ми съобщиха новия случай, по който трябва да работим. Не съм си и представял, че ще разследвам подобно нещо – Макс звучеше така ентусиазирано, сякаш бе дете, на което му предстоеше да посети увеселителен парк, а не детектив, на когото му се налага да залови престъпник.

– Добро утро и на теб – отвърнах, държейки главата си с ръце, без да обръщам особено внимание на думите му.

– Някой не е спал добре, а? – той ми подаде чаша с кафе, от която все още излизаше пара.

– Боли ме глава. А ти какво? Цяла нощ ли не си мигнал? – детективът се настани на дивана пред телевизора и вдигна краката си на креслото пред него.

– Нещо такова, – отвърна, мръщейки се – все още ми е трудно да асилимирам информацията.

– Е, кога мислиш да изплюеш камъчето? – завъртях очи, а след това отпих голяма глътка от кафето. Беше така вкусно и ароматно. Настаних се до него и зачаках да започне да говори.

– Искам да видиш това – Макс се пресегна за компютъра си. Отвори познатата за мен папка с документи и поклати невярващо глава.

На снимките се виждаха хора, на пръв поглед без никакви белези от насилие. Изглеждаха по-скоро заспали или изгубили съзнание. Погледнах детектива въпросително и той продължи.

– Раните им са само по врата, не забеляза ли? Две малки дупки.

– Никога не съм предполагал, че ще кажа подобно нещо, но възможно ли е да са от ухапване? – приближих лице до монитора, когато наистина забелязах следите.

– Не знам – отвърнах – ако беше така, нямаше ли да са повече. Това изглежда различно. Да не би да искаш да кажеш, че убиецът хапе до смърт жертвите си? – в тона ми се четеше лека насмешка.

– Не разбираш, Никол! От телата им е източено голямо количество кръв. Няма следи от никакво друго наисилие, освен белезите по шията. А най-интересното е, че убиецът просто изчезва мистериозно – Макс стана от дивана и застана прав пред мен – Схващаш ли? Появява се и се изпарява от нищото.

– Ще те попитам нещо, става ли? – той въздъхна дълбоко, все едно вече знаеше какъв ще бъде въпросът ми – вярваш ли в…сещаш се… в свръхестественото? – той поклати глава, но веднага отговори.

– Не, и сега не мога да повярвам. Трябва да има логично обяснение, за да пипнем този нещастник.

– Къде е станало последното убийство?

– Тук, на входа на Ламсток, в гората. Открити са момче и момиче, на двадесет и две и двадесет и една години. Мои колеги са разпитали приятелите им. Връщали са се от купон. Защо са минали през гората, можем само да предполагаме.

– Хм… – измънках – признавам. Тук започва да става доста интересно.

Петнадесет години по-рано…

Дани беше на тринадесет години, когато се случи това и беляза живота му завинаги. Живееше с родителите си в къща в едно съседно градче на Ламсток. От малък Дани знаеше, че баща му, Виктор, не бе добър човек. Малтретираше майка му, а след това просто изчезваше, без да се появявя с дни. Точно това се бе запечатало най-много в съзнанието му. Внезапното появяване и изчезване на баща му, ей така, от нищото. Все едно просто се материализираше в пространството. Винаги изглеждаше изпит и някак уморен. През деня не се вясваше, а вечер, след насилието върху жена си, мигом се изпарявяше без да каже и дума. Един ден, докато успокояваше майка си, Дани видя следи от ухапване по врата и. Това го озадачи, но си замълча. Той бе здраво стъпило на земята, умно момче, което намираше логично обяснение за всичко, но освен това, бе отворен към света и неговите странности. Една нощ, когато баща му си бе вкъщи, все така блед и изтощен, Дани се скри зад вратата на всекидневната и притаи дъх, за да го наблюдава. Майка му, Марина, влезе в стаята и доколкото Дани успя да види, се насочи към кухнята. Чуваше се тракане на чаши и чинии. Виктор мина покрай вратата, сетне се приближи до Марина и застана зад гърба и. От дъха му се усещаше мирис на алкохол. Дани открехна леко вратата на всекидневната и надникна незабелязано. В този момент животът му се преобърна наопаки. Предстоеше да стане свидетел на нещо, което не бе помислял дори и в най-смелите си фантазии.

Виктор обърна рязко Марина към себе си и я погледна в очите. От мястото, на което беше, Дани можеше да види изражението на майка си. Изгледаше някак замислено, а погледът и се рееше в нищото. Миг по-късно Виктор доближи съпругата си до себе си и заби лице в шията и. Вече не се чуваше нищо. За Дани сякаш светът бе застинал на място.

Не може да е истина – помисли си той. Не е възможно, това е лудост. Следващата сцена го накара да настръхне. Виктор избута Марина, а тя безжизнено се строполи на земята. Дани подскочи на място, но бе твърде вцепенен, за да се притече на помощ. Баща му се извърна назад и го видя. Лицето му изглеждаше бледо и изпито, но онова, което го правеше ужасяващо, бяха острите зъби, целите покрити с кръв. При срещата с погледа му, момчето рязко се сепна и побягна към стаята си. Скри се под завивките като уплашено малко дете, което си представяше, че в гардероба му живее чудовище. Виктор влезе в спалнята на сина си и със замах дръпна одеялото. Дани трепереше и не смееше да помръдне. Баща му беше възвърнал предишния си вид, но по устата му все още личаха следите от кръв.

– Е – започна той със спокоен тон – вече знаеш истината – Виктор изглеждаше по-скоро щастлив, отколкото ядосан. Дани въздъхна дълбоко, в опит да се успокои и извърна лице към баща си. Все още не можеше да повярва на видяното. Надявяше се, че може би бе сън или някакво странно видение. Вътрешно в себе си обаче знаеше, че нещо не бе наред. Чувстваше го, колкото и да не му искаше. Погледна баща си в очите и попита:

– Татко, ти…не си човек, нали?

– Какъв мислиш, че съм? – попита с равен тон Виктор – все се надявах, че ще измине още време, преди да научиш истината и да те превърна в такъв като мен.

– Да ме превърнеш? – Дани се отдръпна назад, гледайки ужасено – Значи е истина? Ти си вампир! Но как е възможно? Не и в нашия свят! Какво направи с мама? Уби ли я? – той скочи от леглото и се втурна към вратата, но Виктор мигом се озова на пътя му.

– Тя е добре. Сега ще се съвземе. Виж, Дани, такава беше съдбата ми. Твоят дядо също беше вампир.

– Не мога да повярвам! – момчето заснова из стаята – От кога знае мама?

– Винаги е знаела – Виктор изглеждаше все така спокоен – аз не искам да отнема живота и, а просто да утоля жаждата си. Това е нещо, с което ще се наложи да свикнеш- Дани с отвръщение извърна глава.

– И няма нищо против!

– Не е толкова зле, повярвай ми. Тя не осъзнава нищо, когато се случи. Дори не го помни след това. Ние, вампирите, имаме силата да хипнотизираме.

– Не! – извика Дани – не искам да бъда като теб. Ти си насилник!

– Нямаш друг избор – отвърна спокойно Виктор. Вече знаеш истината. Нека не отлагаме неизбежното. След тез думи той впери леден поглед в сина си. Очите му от светлокафяви станаха червени и на Дани му се струваше, че бяха способни да запалят огън. Без да обели и дума повече Виктор скочи върху момчето и заби глава в шията му. От врата на сина му потече кръв, а тялото му бавно отлабваше.

– Какво става тук? – майката на Дани влетя в стаята невярваща на очите си. Цял живот се бе ужасявала от този момент.

– Господи! Какво си му направил? – тя се втурна към сина си и го сграбчи в прегръдките си. Вече не шуртеше кръв, но Марина знаеше, че Дани никога повече нямаше да бъде същият. Бе превърнат във вампир от собствения си баща. В началото бе толкова влюбена във Виктор, че без да се замисли, прие истината за онова, което представляваше. Един ден обаче разбра, че тази истина имаше и прекалено тъмна страна. Страна, която по-късно щеше да се окаже пагубна както за нея, така и за детето и. Дани се бе родил нормален, но Марина знаеше, че Виктор ще постъпи така. Дани се изправи и погледна родителите си с поглед, изпълнен с презрение. Същата нощ напусна дома си и повече не се върна.

Три дни по-рано:

Дани се чувстваше сам и не знаеше къде да отиде. Вече години наред живееше в самота и с единственото желание да убива. До сега го потискаше, но от известно време, не издържаше повече. Мразеше баща си, задето бе съсипал живота му, но в същото време, обвиняваше майка си, затова че се бе омъжила за такъв като него. Баща му освен чудовище, бе и насилник и, ако можеше, отдавна би го убил, но за съжаление не му стискаше. Отнемаше живота на невинни хора, за да излее гнева и да потисне жаждата си за мъст. Това го караше да се чувства могъщ и силен.

Тази нощ Дани нападна младо момче и момиче. Не понасяше да гледа щастливите двойки, тъй като знаеше, че самият той бе лишен от любов и обречен да бъде самотен завинаги. Пресрещна ги в гората, а след това изчезна, без да оставя следи, както винаги правеше.

С Макс ни предстоеше тежко разследване, тъй като много от данните бяха все още неясни.

– Ще се наложи да посетя майката – каза Макс, докато прибираше лаптопа в чантата си – знам адреса, но колегите казаха, че само ще си загубя времето. Преди да ми предадат случая, са разговаряли с нея и звучала несвързано. От години не била виждала нито съпруга, нито детето си. Не е дала никакво смислена информация. Изглежда нещо не е наред с тази жена и ми се иска да проверя с очите си за какво става дума.

– Добре, но…поне признай, че всичко е странно.

– Признавам само, че не мога да си обясня липсата на следи. Всичко останало… – той направи пауза и въздъхна дълбоко – Ами да кажем, че не съм готов да се боря с логиката. Както и да е, трябва да отида в участъка да уточня някои неща с Лео и Томи, няма нужда да идваш с мен.

– Хм, така ли? – погледнах го подозрително.

– Не крия нищо от теб, Никол. Двамата работят по друг случай и имат нужда от помощта ми. Ще се видим по-късно. Ти какво ще правиш?

– Е, щом не ме искаш, ще се поразходя. Значи гората, така ли?

– Да, но те съветвам да не си търсиш белята. Не ходи там сама – Макс размаха показалец във въздуха, като разгневен родител, който се караше на детето си.

– Добре, шефе! – усмихнах се – Е, отивам да се приготвя. Ще се видим после.

Вървях бавно по улиците на Ламсток и прехвърлях в главата си новия случай. Не знаехме много, но затова пък, поне аз, имах хиляди въпроси. Кой бе убиецът и как успяваше да се измъкне незабелязано? От какво бяха в действителност белезите по шиите на онези невинни хора? Не можеше да е това, което си мислех… Не и тук, не в нашия свят. Иначе всичко би било различно. Знаех, че в градчето се случваха необясними неща, но това? Бях наясно, че Макс ще се ядоса, ако отида в гората, но не ме интересуваше. Нещо ме теглеше натам. Кога ще се науча да спазвам правилата? – замислих се.

Гората на Ламсток не бе като останала част от градчето. Тя бе тъмна, мрачна и неприветлива. Не бе от типичните места за разходка, макар понякога да имаше хора, които в хубавите, слънчеви дни, отиваха там, за да се усамотят. Навлязох леко навътре, непрекъснато обръщайки се след себе си. Звукът от хрущящите клони ме накара да настръхна. Колкото по-навътре навлизах, толкова повече дърветата се сгъстяваха, а дебелата им сянка надвисваше призрачно над мен. Стана ми студено. Не знаех къде точно бе извършено престъплението, но изпитвах съжаление към жертвите. Чудех се какво ли са правили тук. Може би същото каквото и ти – чух един глас да нашепва в главата ми. Нима и ти не трябва да си вървиш? Не те ли предупреди детективът? – гласът ставаше все по-настоятелен и логичен, затова се обърнах и, тичайки, се отправих към изхода на гората. За малко да се спъна в огромен камък пред мен, когато тъмен силует се скри зад едно от дърветата. Сърцето ми заби лудо и едва не загубих равновесие. Огледах се във всички посоки, но не видях нищо. Тръгнах напред, този път ходейки бързо. Земята под краката ми сякаш се люлееше. Погледнах вляво и отново го видях. Преминаваше от едно дърво към друго, като се скриваше и не ми позволяваше да го видя.

– Хей! Кой е там? – събрах смелост да попитам – Не е смешно! Покажи се веднага! – спрях се на мястото си, а коленето ми трепереха като листа. Чувствах се глупаво за това, че не бях послушала Макс. Страхувах се, че може би бях в опасност. Силуетът се появи иззад дървото, но вместо да предизвика ужас у мен и да ме накара да побягна, аз не можех да сваля очи от него. Не спирах да го гледам и да се възхищавам на красотата му. Беше мъж и бе толкова привлекателен. Усещах енергията му, която безмислостно ме теглеше към себе си. Той се приближаваше все по-близо до мен, а аз не можех да помръдна. Косата му бе черна и идеално подстригана. Кожата му бе бледа, а очите му – с цвета на мед, не спираха да ме изучават. Онова, което не ми позволяваше да сваля поглед от него бе усмивката – толкова примамлива, като че ли можеше да ме убеди да направя всичко. Мъжът се приближаваше твърде бързо към мен, все едно не докосваше земята. Въздухът около мен натежа и ми бе трудно да дишам. Тъкмо да отворя устата си и да кажа нещо, когато познат глас ме върна в реалността.

– Какво ти казах, Никол! – сепнах се и погледнах надясно. На метри от мен се задаваше Макс, обезумял от гняв и тревога.

– Аз… – не знаех какво да отвърна, в опит да се защитя.

– Нали се разбрахме да не идваш тук, защото е опасно. Не помниш ли? Аз обещах да се грижа за теб. Защо не ми го позволяваш? – почувствах се ужасно. Като малко дете, което отново бе нарушило наказанието си.

– Съжалявам! Сгреших…

– Добре ли си? Срещна ли някого? – насочих поглед към мястото, къде до преди минута бе стоял мъжът, но сега от него нямаше и следа. Не бях сигурна, затова реших за сега да не споменавам нищо. Ами ако ме помислеше за луда?

– Не – отвърнах бързо. Слава Богу, не видях никого. Всичко е наред. Извини ме отново. Да се махаме.

Няколко часа по-късно бях в леглото си и сънувах. Или поне си мислех, че беше сън. Нечий глас ме викаше в тъмнината. Не чувах друго, освен него. Звучеше като мелодия. Приканваше ме да го последвам.

– Ела, Никол… знаеш къде да ме намериш. Тук съм и те чакам.

Тя нямаше представа, че бе под въздействието на хипноза. Стана бавно от леглото, облече дрехите, които бе хвърлила на стола и тихомълком се отправи към входната врата. Знаеше, че мъжът я вика при себе си. Гласът му я напътстваше, а тя нямаше нищо против. Единственото, за което копнееше в този момент, бе да стигне по-бързо до непознатия и да зърне отново усмивката и очите му.

– Радвам се, че дойде – подскочих на място и се обърнах назад в тъмнината. Не знаех как и кога се бях озовала отново в гората, но сърцето и душата ми мигом се изпълниха с ужас. Какво става с мен? – питах се.

– Не е нужно да се чудиш повече – появи се пред мен сякаш от нищото. Тръпки ме побиха.

– Кой си ти? – гласът ми трепереше.

– Ти си добро момиче, Никол, но за съжаление, имаш лошия късмет, винаги да бъдеш на неточното място, в неточното време.

– Какво? – отстъпих крачка назад, но се препънах. Непознатият скочи към мен и ме хвана във въздуха. Не може да е истина – помислих си! Нима съм срещнала….

– Шшт! – той сложи пръст върху устните си и се усмихна. В миг отново забравих за страха и сякаш потънах в забвение. Той ме притегли към себе си и ме стисна за раменете. Усещах ледения му дъх по шията си, а върховете на зъбите му драскаха кожата ми.

Светът се въртеше, а аз се губех някъде в пространството. Чувствах се немощна и слаба. Бях на път да загубя всичко, когато нечия заповед накара непознатия да се отдръпне.

– Спри или ще те застрелям! – гласът ми беше познат и сега огласяше гората. Мъжът ме бутна назад и аз се строполих на земята. Мигом изтичах до близкото дървото и се скрих зад него, без да откъсвам очи от двамата. Макс бе насочил пистолет към другия, а той от своя страна, не спираше да се смее ехидно.

– Наистина ли мислиш, че ще успееш да ме улучиш? А дори да го направиш, нима очакваш това да ме убие?

– Не се бой! – извика детективът – научил съм урока си. Знам как да те унищожа – след тези думи непознатият се засмя още по-силно и мигом изчезна. Секунда по-късно се появи зад Макс, а след това застана до мен. Идваше и си отиваше, като че ли играеше на криеница.

– Сбогувай се с приятелката си – той ме сграбчи отново и стисна силно челюстта ми. Този път усещах всичко.

– Защо го правиш? – нямах сили да се боря – Нищо не съм ти сторила!

– Съжалявам, скъпа, казах ти, нищо лично – секунда преди да забие острите си зъби в плътта ми, се чу изстрел идващ иззад гърба му. Звукът му безмилостно прониза тишината. Непознатият се свлече върху мен, а след това падна по корем на земята, като едва не повали и мен. Клекнах до него и огледах мястото, където трябваше да е преминал куршумът.

– Не го пипай! – Макс ме избута и застана над ранения. От мястото на дупката излизаше пушек, а тялото постепенно се стопявяше.

– Но как успя? – не можех да повярвам на очите си.

– Сребърен куршум – отвърна с ледена нотка в гласа. Проучих някои неща, а след като те проследих до гората, вече се досещах защо изглеждаше като омагьосана. Противно на всякаква логика, се наложи да загърбя разума. Надявах се куршумът да достигне до сърцето му. Беше те хванал и не ми даде никакъв шанс да го улуча право в гърдите – преглътна, а след това продължи.

– Днес по-рано го видя тук, нали? – погледнах надолу засрамена от това, че бях излъгала детектива.

– Да, но не знаех какво да ти кажа. Не вярвах дори на себе си. Нямам представа как съм дошла до тук. Когато се опомних, вече бях в гората, а той ме нападна.

– Не си виновна, Никол. Била си под хипноза.

– Ти ме спаси! – разридах се силно и го прегърнах.

– Е, има и едно положително нещо от цялата работа – въпреки всичко, което се бе случило, той се усмихна.

– Какво е то?

– Благодарение на теб не само хванахме поредния престъпник, но унищожихме първия си вампир. Всеки би убил за такова нещо – той ме ощипа по бузата и ме прегърна през рамо. А аз през сълзи отвърнах:

– Ти си невъзможен… – а след това без да обелим и дума потеглихме към дома.