Мистериите на Ламсток – Опасна прилика

Привет, фенове на моите разкази!

Тук е разказ 7.

Опасна прилика

– Съгласна ли си да работиш с мен и занапред? – Макс надигна чашата си с кафе и ме погледна лукаво над нея.

– Какво? – изпуснах моята, разливайки черната течност по покривката – ти да не полудя?

– Не можеш да отречеш, че поне малка част от теб копнее да го направи, нали?

– Кое по-точно? Да излагам живота си на всекидневна опасност? – кафето се стичаше по пода, но бях твърде онемяла, за да го почистя.

– Колкото и да не си позволяваш да признаеш дори пред себе си, ти обичаш Ламсток, с всичките му мистерии и загадъчни случаи, а сега…- детективът галеше дръжката на чашата си – ами, да кажем, че и компанията ми не ти е безразлична. Така че, би ли го направила заради мен? Ще останеш ли?

Не можех да повярвам на думите му. Вярно е, че ми беше симпатичен, но нима си личеше толкова много?

– Ох, – отвърнах тихо – нека помисля няколко дни. Не искам отново да се почувствам като задържана насила.

– Чудесно! – плесна с ръце Макс – Тогава ще ти покажа следващия случай, по който трябва да работим.

Погледнах го учудено, зяпайки с отворена уста.

– Ама ти сериозно ли? Та аз още не съм се съгласила.

– Хайде, хайде – продължи той – това ще ти хареса, а и знаеш, че с мен си в безопасност.

Без да дочака да отговоря, Макс стана от масата и се насочи към хладилника.

– Обичаш ли бъркани яйца? – тонът му бе равен, все едно до преди секунди бяхме обсъждали времето.

– Ъъъ, да, но…

– Слушай сега – прекъсна ме, ровейки в широко отворения хладилник и вайдеки една по една съставките, за предполагах, току-що хрумналата му идея, за закуска – този път си имаме работа с луда съпруга, на тридесет и пет години – детективът счупи яйцата и се върна за сиренето – Горката, мъжът ѝ имал тайна афера с друга жена и тя взела, че като разбрала, го убила.

– Да бе! – станах и отидох до него – Как го е направила?

– Пробождане в сърцето с нож – клише, а?

Завъртях очи и попитах:

– А защо трябва да я открием? Да не би да е избягала от затвора?

– Не точно – Макс усилено бъркаше яйцата, докато добавяше натрошеното сирене – била е приета в психиатрична клиника, от която е избягала преди три дни.

– Нещо не разбирам – взех две чинии и ги сложих на плота – защо е била приета в клиника, а не са я пратили право в затвора?

– Жената има сериозни психически проблеми. Освен собствения си мъж е нападнала и още двама. За щастие те са оживели. Общото между всичките жертви било, че до един приличали на съпруга ѝ. Вероятно е била зле или още преди изневярата, или вследствие на предателството от страна на съпруга, е загубила ума си. Някои хора приемат твърде трагично подобни обстоятелства. Предполага се, че затова искала да нарани онези, които ѝ напомняли за неверния ѝ мъж. Накрая успели да я заловят и я натикали в психиатрия. Сега е на свобода и не ми се мисли какво може да направи.

– Доста интересно – въздъхнах – и къде ще я търсим?

– По последни данни е забелязана в Ламсток.

– Какво? И тук ли има нападение? – попитах, отхапвайки от препечената филийка, която Макс бе поставил в чинията ми.

– Не, след бягството нямаме информация за престъпление, но нашата работа е да я открием, за да предотвратим каквото и да било действие от нейна страна. Опасна е както за себе си, така и за околните и то най-вече за мъжете.

– И какъв е планът? – за миг бях забравила, че устата ми бе пълна с бърканите яйца на детектива. Той донесе лаптопа си, натисна няколко копчета и обърна екрана към мен.

– Видаш ли този човек? – посочи с пръст висок, доколкото можеше да се разбере по снимката, мъж със светла коса и тъмни, почти черни очи. Не можех да отрека, че бе доста привлекателен.

– Не ми казвай, че…. – Макс ме прекъсна по средата.

– Аха, точно така.

– Уау! – отвърнах, носейки чинните към мивката – Разбирам защо го е ревнувала толкова.

– Стига бе?! – детективът ме гледаше с такъв поглед, като че ли ме изучаваше.

– Шегувам се! Знам, че моментът не е подходящ за това, но не разбирам как човек може да ревнува до такава степен някого, че чак да пожелае смъртта му.

– За съжаление съм се нагледал на какви ли не случаи – отвърна спокойно Макс и отнесе останалите прибори в мивката.

– Между другото, детективе, знаете ли на кого ми прилича жертвата? – той ме стрелна с остър поглед, сякаш се опитваше да ми каже, че е време да спра да говоря.

– И от кога започнахме пак да си говорим на „Вие“? – намигна ми, а след това отново се отправи към масата – И, да, аз също забелязах приликата. Точно на това разчитам, за да я заловя.

– Наистина? – прозвучах толкова ентусиазирано, че детективът се засмя.

– Не се подигравай, момиче! Все пак моят живот ще бъде изложен на опасност – Макс ми смигна отново с око и тръгна към стаята си – Отивам да поработя горе. Имам да върша разни административни неща. Може да отнеме часове. Ако имаш нужда от нещо, знаеш къде да ме намериш.

Денят премина спокойно, като двамата с детектива прекарахме времето в стаите си. Не бях наясно кога щеше да започне търсенето от наша страна, но не исках да го притеснявам. Изглежда имаше доста работа, тъй като почти целия ден не излезе от спалнята си.

Легнах си сравнително рано, когато телефонът в къщата прозвъня. Не очаквах обаждане от никого, затова звъненето ме накара да настръхна. Тъй като слушалката бе при мен, не ми се налагаше да слизам до долния етаж.

– Ало! – пресипналият ми глас отекна в тишината. За моя изненада, никой не говореше.

– Ало! Чувате ли ме? – попитах, а напрежението в мен се покачваше.

– Никол! Никол, вие ли сте? – гласът отсреща бе на жена.

– Да, аз съм. Всичко наред ли е? Кой се обажда? – нервно засновах из стаята.

– Трябва незабавно да дойдете в участъка. Макс има нужда от помощта ви – жената звучеше строго, но в същото време в тона ѝ се усещаше загриженост.

– Как така? Той е тук! Чакайте малко, първо ми кажете с кого разговарям. Негова колежка ли сте?

– Да, името ми е Линда. Макс дойде преди час. Има нужда да му помогнете – не можех да повярвам на чутото. Да не би да бе заловил онази луда? Та нали с него щяхме да работим заедно. Кога бе успял да излезе от къщата, без да ми каже?

Не бях срещала жена в участъка на Ламсток, но тъй като познавах само трима от полицаите в градчето, нямаше как да знам дали ме лъжеше.

– Изчакайте за момент – мигом изтичах до стаята на детектива и внимателно почуках на вратата. Отвътре не се чуваше нищо. Знаех, че не бе редно да го правя, но обстоятелствата го налагаха, затова леко натиснах бравата и неканено нахлух в стаята на Макс. Там бе тъмно и нямаше и следа от него.

Може би тази жена казва истината – помислих си. Но все още не разбирам защо не ме бе уведомил за плана си. Вероятно е най-добре първо да му се обадя – светнах лампата и за мое съжаление мобилният му лежеше на леглото.

Но как така? – всичко изглеждаше все по-странно. Та той не ходеше никъде без него.

– Никол, там ли сте? Детективът има нужда от вас и то веднага! Нали не искате да го разочаровате? – не знаех какво друго можеше да направя, затова смених набързо пижамата с ежедневните си дрехи и се втурнах към участъка.

Пътят до там бе около двадесет минути. Навън бе топло и задушливо. Вървях бързо, тъй като исках час по-скоро да разбера какво се случваше и най-вече защо Макс не би ме споделил нищо за работата по случая.

Оставаха ми две преки до управлението, когато нечия ръка ме хвана за гърлото и силно ме притегли към себе си.

– Шшт! Да не си гъкнала! – гласът ми бе познат.

Ами да! Звучеше точно като въпросната Линда. Обърна ме към себе си и залепи лицето си до моето.

– Радвам се, че се хвана толкова лесно, кучко! От самото начало знаех, че освен неверния си съпруг, трябваше да убия и теб!

– За какво говориш, за Бога? Коя си ти всъщност? И къде е Макс?

– Не се прави, че не знаеш! – доколкото можех да определя в тъмното, жената изглеждаше млада, може би на около четиридесет години. Бе прилично облечена, но косата ѝ бе разпиляна във всички посоки – Лари имаше тайна връзка и ти си причината за нашата раздяла!

– Господи! – опитах да се отскубна, но тя бе извила ръцете ми зад гърба и не ми даваше да помръдна. От къде тази сила?! – помислих си.

– Ти ли си Линда?

– Признай, нещастнице! – изкрещя и ме блъсна назад. Сгромолих се на улицата, като ударих главата си.

– Не съм направила нищо, заклевам се! Бъркаш ме с друга! Дори не познавам съпруга ти! – вече знаех, че това бе жената, избягала от психиатричната клиника, но защо бе нападнала мен? И къде бе Макс в този момент, когато имах такава голяма нужда от него? Бе ми обещал, че ще бъда в безопасност.

– Престани да се преструваш! Ще си платиш за това, че Лари ме предаде!

Ритна ме в корема, а след това се надвеси над мен. Не можех да ѝ позволява да ме наранява повече, затова събрах всичките сили, които ми бяха останали, сграбчих я за крака и я проснах на земята до себе си. Линда удари челото си и изпадна в безсъзнание.

Изправих се бавно, докато болката в корема все повече ме поглъщаше. Секунда по-късно се стоварих до нея и мигом загубих съзнание.

Събудих се в участъка, когато Макс пръскаше с вода лицето ми и нежно ме галеше по главата. Коремът леко ме наболяваше, а болката в тила от падането заплашваше да ме доведе до несвяст отново.

– Да не си посмяла да се изправиш! – детективът бе надвесен над мен и ме наблюдаваше изпитателно.

– Какво стана? Нападнаха ме… – исках да му задам толкова много въпроси.

– Знам. Тази ли беше? – посочи с пръст жена вляво от мен и аз извъртях лице, борейки се с болката.

– Не може да бъде! Линда! – подскочих от креслото, на което ме бяха поставили да седна и се приближих до решетките. Макс скочи след мен и се развика:

– Никол! Не чу ли какво ти казах преди минута?!

– Кажи ми, коя е тя? – тонът ми бе остър и дори малко нападателен.

Жената, поставена под арест бе седнала на земята, с глава наведена надолу, и леко се поклащаше. Можех да видя, че не изглеждаше никак добре.

– Всъщност се казва Дебора. Избягалата от психиатрията – детективът ме дръпна встрани и прошепна в ухото ми:

– Какво си правила сама, Никол? Трябваше да работим заедно.

– Тя ме изигра, не разбираш ли? Обади ми се по телефона и се представи за твоя колежка. Каза, че си тук и имаш нужда от помощ.

– И ти просто така ѝ повярва? Защо не дойде при мен? – последните му думи ме ядосаха.

– Дойдох, разбира се! – казах троснато и погледнах към онази зад решетките. Позата ѝ бе все същата, а погледът – все така забит в земята – само че теб те нямаше, а мобилният ти бе на леглото. Какво друго ми оставаше, а?

– Ама, че работа! – стисна юмруци и ги удари един в друг – Чух шум и излязох да огледам къщата. Само не разбирам защо е нападнала теб.

– Каза ми, че съм била любовница на съпруга ѝ.

– Ти! Проклетница такава! – арестуваната рязко се изправи и стисна здраво решетката. Можех да видя как кокълчетата ѝ побеляват – Ти ми отне съпруга! Само да изляза от тук и ще те убия, кълна се! –

Макс се приближи до нея и внимателно заговори, сякаш се опитваше да успокои тръшкащо се в магазин дете.

– Дебора, това е Никол. Тя работи с мен и няма нищо общо с мъжа ти. Разбираш ли? Погледни я внимателно – детективът направи знак да отида до него, за да може задържаната да ме огледа по – отблизо.

– Лъжете, това е тя! – очите ѝ бяха уморени и подути, а за годините, на които беше, изглеждаше доста по-възрастна – Толкова си приличат! Наказах него, сега дойде времето да накажа и нея!

– Точно така – това е просто прилика – Макс продължи да ѝ обяснява – а дори да можеше да нараниш любовницата, това няма да промени случилото се. Защо не се опиташ да продължиш напред и не започнеш живота си отначало? – детективът говореше на Дебора като на напълно нормален човек, а не на такъв, който неотдавна бе загубил ума си.

В отговор тя се срина на пода и зарида толкова силно, че плачът ѝ можеше да се чуе в съседната стая. След минута се изправи и помоли Макс да се приближи още повече.

– Какво ще стане с мен? Боже, какво сторих! – попита с все още стичащи се от очите сълзи.

– Ако обещаеш да не правиш глупости, ще те освободим и върнем в клиниката, където ще се погрижат за теб – тя кимна и избърса сълзите си.

– Но има и още нещо – Макс се обърна към мен – Ако Никол се съгласи да не повдига обвинения. Не забравяй, че си я нападнала и то доста жестоко – Дебора въздъхна дълбоко и впери умоляващ поглед в мен.

– Ти чуваш ли се какво ме молиш? Тази жена е престъпница и ме нарани! Как изобщо искаш от мен да се съглася на това? – бях наясно, че Дебора не осъзнаваше нито какво прави, нито сериозността на постъпката си, но нима трябваше да я оставя на свобода?

– Не се тревожи, тя ще бъде наказана, но за сега трябва да постъпи в клиниката, за да се лекува. Още сега ще им се обадя. А на теб, Никол, давам мъжката си дума, че повече няма да позволя да пострадаш. Аз, Томи и Лео ще се грижим за теб.

– Не знам – казах тихо – изобщо не трябваше да се съгласявам на тази работа.

– Я, чакай малко, – обърнах се към Дебора – от къде взе номера в къщата и как разбра, че живея с детектива?

– Проследих те – отвърна тя – Реших, че след като разби семейството ми, сега си дошла да съсипеш и нечие друго. Това ме амбицира още повече да те нараня. Една възрастна съседка бе така услужлива, че…

Леле! – помислих си – тя определено не приличаше на психично болна, а на трезвомислещ човек, с добре обмислен план. Като че ли Макс бе отгатнал мислите ми, защото побърза да ги прекъсне, шепнейки на сантметри от ухото ми.

– Наистина е странно – отдръпнах се от него и смръщих вежди, но той отново се приближи – не съм лекар, но доколкото съм чувал… – отстъпих встрани и го потупах по рамото.

– Стига, Макс! Хайде, време е да се обадиш в клиниката. Нека час по-скоро да дойдат да я приберат и повече да не ѝ позволяват да избяга! Ако остане още малко, ще размисля и ще повдигна обвинения. Детективът взе телефона в ръце и тъкмо набираше номера, когато Дебора се хвърли с всички сили към решетката.

– Пуснете ме! Пуснете ме, веднага! Ще те убия, кучко! Ще те съсипя, щом изляза от тук! Ти съсипа семейството ми!

Макс ме погледна, а след това завъртя очи и кимна в знак на разбиране. Сетне се усмихна и каза:

– Е, ще те попитам отново – нали ще останеш да работиш при нас?