Мистериите на Ламсток – Рисувано убийство

Привет, мистериловърс!

Представям Ви разказ 6 със заглавие:

Рисувано убийство

Изминаха няколко дни от поредната шантава случка в живота ми. Все още се чудех каква бе силата, която притежаваше Ламсток, че така безнадеждно ме теглеше към себе си. Полицай Томи се оказа приятен и свестен човек, който ми предложи помощ, веднага след случилото се с близнаците.

– Е, Никол – започна той, докато седяхме в едно кафене край реката – какво ще правиш сега? Предполагам не си се отказала да заминеш.

– Такъв е планът – отвърнах кратко с блуждаещ поглед – ако нещо отново не ми попречи.

– Ами ако това нещо съм аз? – повдигнах глава и зърнах непознат мъж на около тридесет и пет годишна възраст. Усмихна се на полицай Томи, а сетне придърпа стол от съседната маса и се настани между нас.

– Аз съм Макс – подаде ми ръка – а вие трябва да сте Никол. Томи ми спомена това-онова за вас и трябва да призная, съм доста заинтригуван.

– Какво става тук? – гледах ту полицая, ту новодошлия.

– Макс е мой стар приятел. Детектив е. – продължих да гледам подозрително, затова той продължи – дойде да разследва престъпление в близост до Ламсток. Реших, че помощта ти може да му бъде от полза.

– Но как така? Какво разбирам аз от разследване?

– Доколкото разбрах сте доста смела, госпожице, с особено находчив ум. Може да не осъзнавате, но явно ви бива в разкриването на загадки. Ако се съгласите да ми помогнете, ще получите добро възнаграждение, а също така и подслон. Томи спомена, че няма къде да живеете.

– Виждам, че нищо не ви е убягнало, полицай – погледнах го строго, надявайки се да долови раздразнението ми от споделената информация.

– Е, какво ще кажете?

– Ама вие сериозно ли? – продължавах да се взирам в Макс, сякаш не бе човек, а митично създание – и какъв е случаят по-точно?

– Много добре, че попитахте – усмивката му стана толкова широка, все едно не говореше за престъпление, а разказваше виц – от доста време следим един художник – продължи той и отпи глътка от кафето, което дори не бях забелязала, че бе поръчал.

– Художник? – засмях се, чудейки се дали не бях станала част от поредната игра.

– Мхм – отвърна той – хитър и за съжаление винаги една крачка пред нас. Последният път ни направи на глупаци, представяте ли си?!

– Добре, но какво е сторил? – признавам, че бе успял да погъделичка любопитството ми.

– Като начало – въздъхна той – е пълен психопат. След като извърши убийство, остава на местопрестъплението и го рисува. По дяволите, наистина си го бива.

– В кое? – изкикотих се леко, но мигом се почувствах глупаво – искам да кажа, в убийствата или в рисуването?

– О, и в двете – отвърна детективът – но нека довърша. Обича игричките особено, когато го преследват. Разбирате ме, нещо като криеница.

– А какво става с картините?

– Това е най-забавната част – усмивката отново се появи на лицето му – изпраща ни ги в участъка. За него това е начин да постави начало на играта.

– Ух, признавам, определено звучи интересно, но не мисля, че мога да ви помогна. Едва не умрях последните дни. Трябва да съм луда, за да изложа живота си отново на риск и то доброволно.

– Права сте – започна Макс, но ви обещавам, че ще имате пълна полицейска защита. Няма да бъдете сама. Дори няма да стъпвате на местопрестъпленията.

– Объркана съм, тогава какво се очаква от мен?

– Ще бъдете дясната ми ръка в търсенето на улики. За начало всичко ще бъде от разстояние, след това ще видим.

– Боже, наистина не знам. А къде ще отседна? – чудех се какво още щеше да ми предложи.

– Добре, че го споменахте. Наел съм къща в Ламсток. Съвсем близо е. Не се тревожете, голяма е. Всеки от нас ще има етаж и собствена баня. Това устройва ли ви?

– Ами аз…

– А, пропуснах най-важното – полицай Томи и детективът се спогледаха, сякаш се готвеха да ми съобщят важна новина.

– Никол – продължи полицаят – въпреки че открихме виновника на последното убийство, не можем да пренебрегнем факта, че до последно именно ти бе заподозряната. Избяга от участъка, помниш ли?

– Шегувате се! Ще ме изнудвате заради това?

– Нищо подобно – казаха в един глас и двамата – просто ти даваме шанс да се реваншираш.

– Иначе какво? – попитах вече ядосано.

– Кой знае, аз не бих искал да рискувам – детективът ми смигна и понечи да стане от масата – тръгваме ли? Случаят ни чака, а и трябва да се настаниш.

– Не мога да повярвам! – казах троснато и избутах стола си назад.

Не спирайки да се усмихва, детектив Макс взе багажа ми и ме отведе към новото ми нежелано приключение.

Къщата, наета от детектива се намираше почти на самия бряг на реката. Колкото повече се приближавахме до нея, толкова повече усещах горещината. Бях свикнала с влагата в Ламсток, но до преди няколко часа бях сигурна, че най-сетне щях да го напусна завинаги. Къщата беше наистина голяма. За моя изненада, дори по-голяма отколкото си представях. Беше на три етажа, не особено модерна, но пък за сметка това, уютна и снабдена с климатична инсталация. Всекидневната бе просторна, с огромна верадна и гледка към реката. Колкото и да не исках да оставам в Ламсток, не можех да скрия, че фонът, разкриващ се пред мен, бе успокояващ и приятен за окото.

– Така, така – обади се Макс – виждам, че ти харесва.

– И да е вярно, това не е причина да искам да остана тук – вътрешно все още бях ядосана, че двамата с полицай Томи ме бяха изнудили да се съглася на тази сделка – къде е стаята ми? Бих искала да се настаня и да приключваме по-скоро – детективът се засмя, но в погледът му се четеше сериозност.

– Никол, разрешаването на един случай може да трае месеци. Нали не мислиш, че ще заловим нашия човек още утре и веднага ще си тръгнеш?

– Е, утре не, но… – усетих нотка на очаяние в тона си. Все едно ме държаха насила някъде, където за нищо на света не желаех да бъда.

– Не мисли за времето – хвана ме под ръка и двамата тръгнахме към стълбите, отвеждащи към втория етаж на къщата – ела да ти изберем стая.

Вторият етаж бе не по-малко голям от приземния. Имаше три спални и две бани. Можех да избера която и да е, тъй като детективът трябваше да спи на третия етаж. Беше изпълнил обещанието си всеки един от нас да има собствена стая с баня и тоалетна. Не можех да отрека, че беше помислил за всичко. Избрах най-лявата стая в дъното на коридора. Беше светла и сравнително прохладна, също с гледка към реката, като всекидневната. Имаше голям гардероб, двойно и меко легло, както и телевизор.

– Надявам се да се чувстваш добре тук – каза с усмивка Макс – сега ще те оставя да се пооправиш. Чакам те долу след половин час. Предстои ни доста работа.

Поставих куфара от едната страна на леглото, без да бързам да разопаковам дрехите си. За кой ли път щях да направя това – запитах се. Наистина ли трябваше да подредя вещите си в този дом и да живея с мисълта, че трябва да остана? Не, не можех. Все още не бях готова за това. Имах нужда от повече информация за случая на детектива. Трябваше веднага да разбера в какво точно ми предлагаха да се забъркам. Чух го да слиза по стълбите от етажа над мен и мигом го последвах.

– Не мога да чакам, детектив Макс. Трябва на всяка цена да ми кажете какво се очаква от мен и то веднага. Искам да разбера всичко за убиеца и едва тогава ще реша дали да остана.

– Но …

– Не ми пука за сделката. Не съм сторила нищо и ще го докажа. Няма да вляза зад решетките. И ако този случай е в състояние да ме изложи на опасност, няма да ме видите никога повече. Така че започвайте да говорите – Макс въздъхна и направи знак да го последвам. Двамата заехме по едно от местата в кухнята и аз зачаках той да стартира лаптопа си. Минута по-късно, след като бе намерил нужния файл, дектективът обърна екрана към мен и ме остави да го разгледам. На него имаше цветна снимка на мъж на около тридесет години. Изглеждаше неподдържан, дори бих казала, че бе бездомен. Косата му беше рошава и дълга, а брадата му сякаш бе расла с години. В очите му се четеше нещо налудничаво, като че ли бе готов всеки момент да стори нещо ужасяващо и крайно.

– Казва се Марио. На тридесет и две години, от град Ларен – започна Макс.

Бож мой, та това бе на петнадесет минути път от родния ми град – помислих си, но не посмях да го кажа на глас пред детектива.

– Доста малко населено място. Хората там са познавали семейството. Всички, които разпитахме изразиха мнение, че били потайни и доста ексцентрични. Може би освен майката. Тя била тиха и затворена, но мила жена. Бащата обаче като че ли имал психическо разстройство. Лесно се ядосвал на съседите, крещял дори за най-малкия проблем, но най-лошото било, че според свидетели, си позволявал да налага физическо насилие над детето и съпругата си. От къщата им се чували викове почти всеки ден, а по ръцете на сина му често били забелязвани синини. Майката от своя страна рядко излизала.

– Родителите са художници, така ли?

– Една възрастна жена ни даде тази информация. Излежда е местната клюкарка. Следяла семейството ден и нощ, дори веднъж успяла да надникне в дома им.

По нейни думи в къщата било пълна неразбория. Имало следи от бутилки и стара храна навсякъде, а по пода били пръснати бои за рисуване, безброй четки и мръсни парцали. Не успяла да огледа добре картините, но заяви, че били зловещи и всичките в тъмни, мрачни цветове.

– И вие вярвате на една старица? Не проверихте ли къщата? – детектив Макс се засмя отново.

– Разбира се, че го направихме. Имаме снимки на всички картини, намерени в дома им.

– А родителите? Те са къде са сега?

– Мъртви са – каза студено Макс. Бащата убил майката, а след това самият той бил убит от собствения си син.

– Мили Боже, що за психопати са това! – колкото повече научавах, толкова повече вратата ме притегляше към себе си и ме караше да избягам.

– Не се бой, Никол, с мен си в безопасност. Разбираш ли какво се опитвам да ти кажа?

Този мъж е израснал в дом пълен с насилие. Наблюдавал е поведението на баща си, копирал го е, а сега е решил да въздава справедливост.

– Какво имате предвид?

– Действията на баща му са разбили както семейството му, така и живота му. Отнели са майка му. Освен това се е този тип, бащата, се е отнасял зле и със самия него. Можем само да предполагаме, но мислим че зловещите картини са рисувани след моменти на жесток побой, както над жената, така и над детето.

– Може ли да ги видя? – попитах, чудейки се защо изобщо го бях поискала.

Без да обели и дума, детектив Макс прокара пръст по клавиатурата и отвори нова папка. В нея бяха складирани всички картини на бащата, с които разполагаше полицията. Взирах се в тях, невярваща на очите си. Жестокостта на сцените беше повече, отколкото можех да понеса. На всяко платно ясно се виждаше жена с раздърпани дрехи, по които имаше следи от кръв. По земята се търкаляха бутилки, а на една от картините бе изобразен нож, целият нацапан с кръв. Това, което ме ужаси най-много обаче бе детето, подаващо глава иззад вратата на стаята. Уплашеният му поглед бе толкова реален, сякаш можех да го видя пред очите си. Все едно не дектив Макс бе седнал срещу мен, а момчето от картината. По дрехите му също се забелязваха дупки, а ръцете му – покрити с големи сини петна, бяха свити и скръстени над гърдите.

– Толкова е….! – едва промълвих.

– Това е самата истина – отвърна детективът – така е постъпвал със семейството си.

– А съпругата? Имате ли нейни творби?

– Не, не намерихме нито една. Дори не сме сигурни, че и тя е била художник.

– Ами синът? Споменахте, че рисувал всяко убийство. Какви са мотивите му? Покажете ми всичко.

– Да не би да засилих интереса ти към случая? – детективът ме погледна хитро, а след това поклати глава. Сетне отвори трета подред папка и отново ме остави да разглеждам.

В сравнение с онези на бащата, тези бяха десетки пъти по-ужасяващи. Не разпознавах местата, на които бяха извършени престъпленията, но начинът, по който художникът – убиец бе отнемал човешки животи, бе смразяващ и жесток. Всички платна имаха нещо общо и това беше жертвата. Навсякъде бе мъж, убит по различен начин. Някъде бе нарисуван нож, забит в гърба му, на друго място бе изобразено езеро с удавен човек, на трето – ясно се виждаше, че жертвата е била обесена. Картините бяха мрачни и кървави. Пропити с ярост и вдъхващи усещане за зло и силна неприязън.

– Защо? Кажете ми защо е извършвал подобни неща? – гласът ми трепереше. Не исках да повярвам, че детективът ме караше да се замеся в подобно нещо.

– Нима не се досещаш?

– Господи! – успях едва да изрека – искате да кажете, че…

– Да – детективът дръпна стола си назад и наля чаша вода и за двама ни – проучихме миналото на жертвите. Били са насилници. Пребивали са жените и децата си. Този човек вижда собствената си история и наказва всички, които са постъпили като баща му.

– Но това е ужасно! – изкрещях и едва не обърнах чашата на земята – имате ли картина от последното му престъпление?

– Всеки момент ще я получа. Този кучи син си играе с мен. Не мога да разбера защо, но сякаш изпитва някакво странно удоволстие да ме вбесява.

– Той е психопат, нима не се очаква подобно поведение?

– О, разбира се, но не мисля че е само това. Този мъж има лична причина да ме предизвиква. Добър съм в работата си, а тук нещата се пропукват и той се възползва от това. Подиграва ми се.

– Свързахте ли се с други хора от миналото му? Съученици, стари приятели, ако изобщо е имал такива.

– Да, никой не знае нищо. Всички са страняли от него, а и как иначе.

– Толкова е тъжно – промълвих – къде е учил?

– В гимназия Ларидж, в Молван – думите сякаш увиснаха в пространството и аз отказвах да ги възприема. Изглежда бях придобила вид на призрак, защото Макс не спираше да повтаря името ми.

– Никол…Никол, чуваш ли ме? Какво ти стана? Името на гимназията говори ли ти нещо? – разбираше, че ми говореше. Разбира се. Едва успях да изрека.

– Аз завърших същото училище, а Молван е родният ми град.

Детектив Макс не издаде и звук, а рязко извърна монитора към себе си.

По мелодията разбрах, че току-що бе получил ново съобщение. По лицето му се изписа изумление, а след това нещо, което приличаше на смесица от гняв и решителност. Сега бе мой ред да попитам.

– Детективе, добре ли сте? Какво видяхте?

– Изпратиха ми картината на последното престъпление – опитваше се да се владее, но гласът му трепереше.

– Какво е? Познахте ли мястото? Наистина ли е близо до Ламсток?

Той обърна лаптопа към мен и пое дълбоко дъх, преди да изрече следващите си думи.

– Това е домът …. домът на сестра ми.

– Какво?! За Бога, шегуваш се! Нима сестра ти… – не исках да изричам на глас онова, което си мислех, но детективът го направи вместо мен.

– Е бита? – продължи той. В погледа му се четеше объркване – Господи, не знам. Никога не съм харесал онзи тип, съпруга ѝ, но всичките пъти, в които я питах дали ѝ посяга, тя отричаше и по дяволите, изглеждаше доста убедителна. Що за детектив съм, ако не мога да усетя кога е в опасност собствената ми сестра! – Макс се изправи от стола и нервно заснова из кухнята. Не че не очаквах да го направи, но подскочих на мястото си, когато стовари юмрук върху плота. Скочих веднага и дотичах до него да погледна ръката му.

– Успокой се, моля те. Нека видя как са пръстите ти – той замълча и ме остави да се погрижа за него. За щастие не беше нищо сериозно. Кокалчетата му бяха зачервени, затова взех торба с лед от фризера и внимателно я наложих върху мястото – ела, нека да седнем и да решим какво ще правим.

– Ще очистя този нещастник! – ръката на Макс трепереше от яд и едва успявах да го овладея. Боях се да не повтори удара си, този път върху масата – хайде, разкажи ми за сестра си. Ще ти помогна да пипнеш убиеца и ако това е истина, ще спасим и нея – Макс отпусна ръката си в моята и наведе глава надолу. Сега изглеждаше тъжен и съсипан.

– Тя е толкова млада. Омъжи се едва на двадесет, а той беше на двадесет и шест. Никой от семейството ни не го харесваше, но обичаме твърде много Мая, за да си позволим да я изгубим. Заплаши, че ще прекрати всякакъв контакт с нас. Обещах на нашите да не го изпускам от поглед. Обещание, което, както сама виждаш, не можах да спазя. Все съм извън града да разследвам нов случай, почти не виждам семейството си.

– Добре, но не разбирам как се е добрал до сестра ти.

– Това е част от играта му. Той следи хората, наблюдава ги, както наблюдава всичко което рисува. Доближава се до тях и научава историите им. Същински магнит е за малтретирани жени, които му се изповядват, а след това мъжете им си плащат за стореното – струваше ми се толкова ужасно. Горките жени – помислих си. Колко ли отчаяни са били, за да излеят мъката си на непознат. Да, мъжете им са били насилници, но нужно ли е било да биват убивани? – питах се. Навярно съм изглеждала замислена, тъй като детективът леко ме побутваше по рамото.

– Никол, тук ли си?

– Да, аз просто… трябва да се свържем първо със сестра ти, нали така?

– Да, на всяка цена. Няма да се успокоя докато не разбера как е и не отида да я видя. Искам да ми разкаже всичко от самото начало, освен това може да ми помогне да открия художника. Все пак би трябвало да са се срещали някъде.

– Мога ли да дойда с теб? – попитах, макар да се страхувах от последствията от тази среща.

– Сигурна ли си? Това е извън сделката ни, обещах да не те излагам на опасност.

– Решението е мое, позволи ми да дойда с теб – детективът замълча за няколко секудни, но след това кимна с глава и стана от масата.

– Хайде – заповяда ми, отиваме при Мая.

– Чакай – спрях го преди да изхвърчи през вратата – къщата е местопрестъпление, сестра ти трябва да е отседнала другаде, нали? Вашите дали вече знаят за случилото се?

– Надявам се, че не, изпратих ги на почивка миналата седмица. Без новини и интернет. Сега сме само аз и ти, Никол. Да тръгваме! Ще ѝ звъннем по пътя.

Къщата на Мая бе на петдесет километра от Ламсток. Опитахме да се свържем с нея, но мобилният ѝ се оказа изключен. Макс се притесни още повече и шофираше толкова бързо, че за малко не го накарах да ме свали от колата. Домът на сестра му беше малък, на два етажа и като изклчим жълтата лента, която сега го ограждаше, изглеждаше поддържан и приятен за живеене. Имаше градинка с красиви цветя, но прозорците бяха покрити с тъмни завеси, които не позволяваха на минучавите да виждат какво се случва в личния свят на собстениците. Макс ме помоли да остана отвън и нахлу в къщата. Вратата беше октлючена. След няколко минути се показа на прага и ме повика при него.

Обстановката в стаята не бе особено приятна. Имаше следи от бой и това си личеше по счупената лампа и ваза, лежащи на пода. Столовете бяха преобърнати, а по килима се виждаха следи от кръв.

– Ще се обадя на момчетата. Те може да знаят къде е Мая.

Детективът извади телефона си и мигом набра единия от колегите си в участъка. Изглежда никой от тях не знаеше, че жената на жертвата е роднина на Макс. Обясниха му, че именно тя намерила съпруга си и се обадила в полицията. Щом пристигнали обаче от нея нямало и следа.

– Не може да бъде! – Макс затвори телефона и едва не го запрати в стената – къде е отишла, за Бога! Трябва на всяка цена да разбера как е, а и само тя може да ни отведе при този престъпник.

– Мислиш ли, че ако има шанс да предотврати следващо убийство, би го направила? Би се появила?

– Надявам се. Да не би да си намислила нещо? – приближих се до него и хванах ръката му.

– Време е да ме удариш, съпруже…. – отвърнах, гледайки Макс право в очите.

– Какво?! Tи полудя ли? – погледна ме изненадано, сякаш бях загубила ума си.

– Не се безпокой. Случайно да носиш лаптопа си? Едно съмнение не ми дава мира – Макс продължаваше да ме гледа учудено, като че ли не очакваше от мен подобен интерес или пък да се забъркам в случая още повече. Сетне извади компютъра от раницата си, отвори го и ми го връчи.

– Искам да ми кажеш какво си намислила – повтори, без да откъсва очи от мен.

– Покажи ми снимката на художника – отвърнах строго и обърнах лаптопа към него. Той отвори папката с документите и насочи отново екрана към мен. Беше истина. Отне ми няколко минути да възвърна образа в главата си от преди толкова много години, но сега вече знаех. Не се бях заблудила. Това бе той. Това бе художникът – убиец и аз не просто го познавах, но бях изпитала върху себе си маниакалното му поведение.

– Господи! – изрекох на глас.

– Какво става? Какво има? Да не би да го познаваш? – попита ме Макс и изстръгна компютъра от ръцете ми.

– Да, – отвърнах тихо – учихме в едно училище. Беше влюбен в мен, когато бях на осемнадесет. Както ти сам каза, никой не знаеше нищо за него. Странеше и никога не разговаряше с другите.

– Но е бил влюбен в теб – повтори Макс.

– Да, помня, че не ме оставяше на мира. Навсякъде ме преследваше и ми подаряваше подаръци, които аз мигом изхвърлях на боклука.

– Ти се шегуваш! И какво стана?

– Нищо, просто един ден напуснах града, заминах за известно време в чужбина и повече не чух за него.

– Не мога да повярвам! – извика Макс – Това не може да е истина! – детективът прокара пръсти през косата си и трясна капака на лаптопа.

– Така е – кимнах в знак на съгласие.

– Чакай малко – погледна ме отново той – вероятно не е от значение, но какво ти подаряваше той? Или вече си забравила?

– Мога ли да забравя – отвърнах подсмихвайки се, макар никак да не ми беше смешно – Малко, черно сърце, направено от пластилин. А до него – лежеше кървавочервена роза. Извратено, нали? А той си мислеше, че ме ухажва.

– Боже! – Макс поклати глава – Този наистина е бил луд още по онова време, но все пак…сигурна ли си, че е той? – погледна ме. В очите му се забелязваше нотка надежда. Може би тайно му се искаше и вярваше, че най-сетне има шанс да го хванем.

Мислите ми се оказаха истина, когато попита:

– А да имаш идея къде можем да го намерим?

– Не – отвърнах – но имам идея как да го накараме самият той да дойде при нас – детективът ме погледна въпросително.

– Аз ще бъда примамката, а ти ще ми помогнеш.

В близост до къщата на Мая имаше заведение и двамата с детектива се запътихме натам. Бяхме решили да направим публичен “семеен” скандал, към края на който, аз да бъда в ролята на малтретирана приятелка. Предполагахме, че Марио все още се навърта наоколо и подобна сцена би се разчула бързо и лесно. Имах, макар и извратената, предвид ситуацията, надежда, че все още помнеше обсебеността си към мен и това щеше го накара час по-скоро да отмъсти на виновника за моето нещастие.

Макс се вълнуваше както от изпълнението на плана, така и от възможността да се изправи срещу онзи, който, според него, му се подиграваше.

Кафенето в близост до къщата на Мая бе скоро отворено и, по това време на деня, бе претъпкано.

Влязохме вътре и се настанихме на едни от последните свободни места на бара. Имаше предимно млади хора, които говореха на висок глас, а смехът им отекваше чак до самия вход на заведението. Музиката не бе никак тиха и в мен се зароди лека тревога за изпълнението на плана, бидейки част от огромната, шумна тълпа.

– Трябвя ми нещо за кураж – обърнах се към Макс.

– Мислех си същото – той направи знак на бармана и ни поръча две големи усикита.

– Е, за какво ще се скараме? – детективът внимателно огледа посетителите. Двамата се спогледахме, знаейки че мислим едно и също.

– Ти ли ще започнеш или аз? – попитах.

Секунда по-късно Макс отпи голяма глътка от чашата си, стрелна ме с остър поглед и изрече:

– И тук ли ще го правиш? – изражението на лицето му се бе променило. Изглеждаше сърдит.

– Какво? Какво имаш предвид?

– И сега ли ще ме правиш на глупак като гледаш други мъже и то пред очите ми? – за миг сякаш бх забравила, че всичко бе наужким. Макс беше роден актьор. Толкова се бе вживял в ролята си, че едва не го помислих за реалност.

– Не правя нищо такова! Престани за Бога! – тонът постепенно се повишаваше, но се налагаше да крещим, за да ни забележат.

– Не ме лъжи! – Макс тропна с длан по бара, което ме накара да подскоча. Една жена зад него ни хвърли озадачен поглед.

– Стига, скъпи, престани с тази ревност. Нали съм тук с теб, обичам те! – не бях от най-добрите актриси, но се надявах да изглеждаме достатъчно достоверно.

– Видях те! Гледаше мъжете на онази маса! – посочи с пръст масата вляво.

– Нека си вървим, моля те, ставаме за смях. Ти отново полудяваш – станах и взех чантата си.

– Къде си мислиш, че отиваш? Искаш да избягаш, нали? Защото не можеш да си признаеш!

– Няма какво да признавам, остави ме на мира! – понечих да тръгна към вратата, но детективът ме стисна за китката и ме обърна към себе си. Хвана ме за косата и ме дръпна назад.

– Ще ме уважаваш, Никол! – изкрещя, а след това обърна лицето ми към своето и ме стисна за челюстта.

В този момент двама мъже от въпросната маса се затичаха към нас и скочиха да ме спасяват. Избутаха Макс встрани, като единият го запардоса през лицето.

– Викнете полиция! – изкрещя една жена в дъното на кафенето. Този тип посегна на момичето! Докато осъзная колко далеч бяхме стигнали, детективът изтика с всичка сила двамата смелчаги, стисна китката ми и ме повлече към вратата. Хукнахме към колата, където ни чакаше полицай Лео. Качихме се и мигом потеглихме.

– Има ли някого след нас? – попитах, залегнала зад седалката на шофьора.

– Не, отвърна полицаят. Измъкнахте се. Какво се случи, успяхте ли да заблудите хората?

– И още как? – усмихнах се и въздъхнах.

– Ти май си си сбъркал професията – погледнах Макс и докоснах ръката му.

– Извинявай за косата и челюстта. Вживях се повече отколкото трябваше, но съм отчаян заради Мая. Трябва да го заловя, Никол. Може да я е отвлякъл.

– Ще го намерим, довери ми се. Ако е някъде наоколо, клюките за лудия мъж, малтретиращ приятелката си, ще стигнат и до него. Това, което аз не разбирам обаче, е как открива жертвите си.

– Доколкото сме наясно от разследването, щом веднъж чуе за подобен случай, започва да следи мъжа. Избира си място за престъпление и бам – картината е налице.

– Аха, значи вероятно ще следи и нас – кимнах в знак на разбиране.

– Така мисля, но това означава, че може да отнеме дни, докато се появи.

Няколко часа по-късно стояхме в къщата в Ламсток и не откъсвахме очи от прозорците. Не се тревожехме, че сме се върнали там, защото бяхме сигурни, че той ще ни намери. Нито един от нас обаче не знаеше кога.

Изминаха няколко дни, в които нищо не се случваше. Макс не ми позволяваше да излизам, а около дома ни патрулираха полицаи. Детективът също не ходеше никъде, но не защото се страхуваше, а защото с нетърпение очакваше срещата с художника. Същата нощ двамата бяхме в статите си, когато, около полунощ, се чу странен шум от долния етаж. Станах и хукнах към вратата. Открехнах я леко и подадох нос навън, но нищо не се чуваше.

Сигурно ми се е сторило – помислих си. Върнах се в леглото и отново затворих очи. Беше ми трудно да заспя, но клепачите ми тежаха. Звук от чупене на предмети обаче

ме накара да поскоча и мигом да загубя желанието си за сън. Побягнах нагоре по стълбите и едва не припаднах от гледката пред себе си.

– Не мога да повярвам, че най-накрая се срещнахме – говореше през зъби Марио, докато стоваряше юмрука си върху Макс. Той от своя страна политна върху нощното шкафче и бутна лампата на пода – толкова време ти изпращах картините си, а ти така и не успя да ме заловиш. Великият детектив.

– Е, сега ще успея – каза той– благодарение на Никол – Макс се изправи, запретна ръкави и отвърна на удара. Повали Марио по гръб на земята и изви ръцете му.

– Няма да се измъкнеш, ще те разкатая! – художникът правеше всичко по силите да се отскубне от хватката на Макс, но другият не го пускаше.

– Първо аз ще те убия! – извика детективът.

– Макс, недей! – чух се да викам, застанала на метри от тях.

– Бягай, Никол! Слез долу и звънни на Лео! – стоях като препарирана и не можех да помръдна. Лежейки по корем на килима, Марио вдигна поглед към мен. За миг се върнах години назад. Макар времето да го бе променило, онази лудост в очите му си беше там, все толкова плашеща.

– Радвам се да те видя, скъпа! – прошепна. След тези думи мигом побягнах навън. Полицай Лео стоеше на поста си и не можеше да повярва, че бе изпуснал промъкването на убиеца. Двамата се втурнахме обратно нагоре, когато звук от изстрел огласи целия етаж. Няколко секунди по-късно влетяхме в спалнята и на прага беше Макс. Ранен, но все пак жив и здрав.

– Всичко свърши. Успяхме да хванем това гадно копеле, благодарение на теб. Ти не просто ни помогна за случая, но рискува живота си, за да заловим този човек. Погледнах зад детектива и го видях. Марио лежеше по гръб на пода, целият в кръв.

– О, не, Господи! – извиках и отстъпих.

– Махни я от тук, Лео. Аз ще се погрижа за всичко.

Половин час по-късно тримата с Макс и Лео бяхме в болницата. Сестрите бяха превързали детектива и аз седях на ръба на леглото му. Не му се искаше да остава в болницата, но трябваше да бъде под наблюдение още няколко часа. Седяхме без да разговаряме, когато скъп за Макс човек се появи на вратата. Беше сестра му и изглеждаше добре. Тя пристъпи към него и го прегърна.

– Прости ми, братко! Прости ми, че те изложих на опасност – той понечи да стане от леглото, но аз нежно го бутнах назад.

– Какво стана с теб, Мая? Побърках се от притеснение. Той направи ли ти нещо?

– Кой? За кого говориш?

– Как за кого? За художника. Къде беше за Бога? – тя седна до него и се разплака.

– О, Макс! Избягах, защото се страхувах, че ще обвинят мен за смъртта на съпруга ми. Не всичко е такова, каквото си мислиш. Аз също имах вина за случващото се между нас последно време.

– Но защо не дойде при мен, аз щях да те защитя! – извика той.

– Моля те, не се напрягай! – хванах ръката му – Сега си почини, а утре ще говорите, става ли?

– Добре, искам само да се прибера у дома и не ме интересува какво казват лекарите.

– Много си търдоглав – отвърнах.

– Винаги е бил такъв – Мая ме погледна и се усмихна – предполагам, че ти си тази, която е помогнала за залавянето на убиеца.

– Да, точно така, аз съм. Никол, приятно ми е.

– Мая, на мен също. Хайде, да си вървим. Стигат ви приключенията за тази вечер.

– Де да бяха само тази вечер – отвърнах, леко подсмихвайки се, но вътрешно в себе си изобщо не ми беше забавно.