Мистериите на Ламсток – Времето изтича…

Привет, приятели!

Представям Ви разказ 4…

Времето изтича…

Събудих се призори, с ясната идея да се махна. Не ме интересуваше нищо. Колкото и да ми харесваше това градче, бях преживяла достатъчно неприятности, за да искам да си тръгна. След случилото се с Лина, страховете ми се бяха засили, а не можех да си позволя да стигна до лудост. Самата Лина (или Даяна) бе откарана в клиника. Нямах представа какво се бе случило с нея след това, но истината бе, че изобщо не ме интересуваше. Нямах нито силите, нито желанието да се забърквам в неприятности. Трескаво събирах багажа си, а през главата ми препускаха спомени за отминалите дни. Лидия, Лина, Даяна… бях преживяла толкова много неща. Надали щях да мога да забравя. Безброй пъти се бях питала – нима имах нужда от подобни глупости, за да се чувствам жива? Отговорът бе все един и същ, но никак не ми се нравеше. Исках да избягам от себе си, от същността си, от всичко онова, в което с годините се бях превърнала. Без да усетя, бях натикала в куфара си и последните вещи, които ми бяха останали.

А сега накъде? – помислих си. Бях ли готова да се върна в родния си град и да се отдам на скука? Или трябваше да поема към ново приключение? Стига толкова, Никол! – казах си – време е да заживееш нормален живот.

Оставих куфара встрани и изтичах в кухнята. Бях прекарала в Ламсток почти два месеца, но дълбоко в себе си, той вече ми липсваше. Сутрините, посрещнати на верандата с чаша кафе и дългите разходки край реката. Едновременно страшно и толкова вълнуващо. Пуснах кафеварката и вдишах аромата на прясната напитка. Прекрачих прага на къщата, когато влажният ветрец разроши косата ми. Мирисът на реката бе някак по-силен и натрапчив. Седнах на стълбите и поднесох чашата към устните си. Течността бе все още гореща, но не ми пречеше. Една натрапчива мисъл се прокрадна в главата ми. Последна нощна разходка. Бях уведомила хазяина си, че напускам едва преди три дни и макар да го бях направила в последния момент, той бе достатъчно разбран, за да не му дължа нищо. Градчето бе доста посещавана и харесвана дестинация и бях сигурна, че съвсем скоро къщата щеше да се радва на чисто нов наемател.

Целият ден прекарах у дома. Багажът ми бе готов, но жегата бе станала непосносима, затова реших да се скрия на хладно чак до вечерта. Вече бе започнало да се смрачава, когато навлякох чифт дънки и тениска, които грижливи изкарах от куфара си и се отправих към реката. Не възнамерявах да се бавя, но макар всички преживявания, нещо в мен не ми даваше мира. Този град наистина ми действаше като магнит. Магнит, от който на всяка цена трябваше да се отскубна.

Приседнах на любимото си място и вперих замислен поглед в леките вълни, които образуваше реката. Донасяше някаква странна магия със себе си. Наоколо нямаше никого и аз се наслаждавах на последните мигове в Ламсток. Не съжалявах, че си тръгвам. Беше ми мъчно, че нещата се бяха развили така. Исках да остана още, но стресът ми бе дошъл в повече. Изправих се и понечих да хукна, когато усетих странно замайване. Чувствах се някак спокойна и опиянена, сякаш за момент бях изпаднала в транс. Отвсякъде се чуваха гласове. Някои крещяха името ми, други шептяха непознати за мен неща. Въртях се в кръг, а земята се люлееше под краката ми.

Какво ми става? – ако някой ме видеше, щеше да помисли, че съм прекалила с алкохола. Мракът се сгъстяваше, а температурата бе започнала да спада. Обвих раменете си с ръце и се огледах. Все още бях сама в тъмнината, a страхът бавно ме обземаше. Не можех да повярвам на очите си. Два силуета се въртяха около мен и играеха със сетивата ми. После се появи още един, а след това още един. Чувствах се все по-замаяна и изтощена. Кръвта бушуваше в мен, а главата ме болеше. Все още бях на себе си, когато зарових лице в дланите си и побягнах. Бягах през целия път до къщата, усещайки че някой ме преследва. Хванах здраво металната дръжка, когато кракът ми се плъзна встрани и аз политнах към земята. Изругах на глас и бавно се изправих. На пода лежеше бял плик, без подател или каквато и да била информация. Светнах лампата и го отворих. Вътре имаше малък квадратен лист, а дребните печатни букви на него смразиха кръвта ми:

“Не можеш да си тръгнеш….

Не и преди да отмъстиш за мен….“

Коленете ми се подкосиха. Едва бях успяла да се изправя, когато светът отново се залюля под краката ми. Кой можеше да е изпратил бележката? И кой, по дяволите, си правеше шеги с мен? Харесвах този град, но вече ми идваше до гуша от неприятностите, които ми донасяше. Исках час по-скоро да се махна. Хвърлих бележката встрани и отидох в спалнята. Бях твърде уморена и уплашена, за да шофирам, затова реших да почакам до сутринта. Легнах на леглото, без дори да съблека дрехите си и се вслушах в тишината. Всичко бе толкова призрачно и мрачно. Затворих очи, в опит да подремна. Имах нужда от сили за следващия ден. Предстоеше ми пътуване, а дори не знаех къде да отида. Не бях готова да се върна в родния си град, а така и не бях успяла да избера нова дестинация.

Въртях се цяла нощ, когато алармата на мобилния ми ме разтърси. Разтърках очи и се изправих в леглото. Навън слънцето грееше и обещаваше топъл и приятен ден. Отидох в банята, изплакнах лицето си, измих зъбите си и се насочих към всекидневната. Багажът ми беше стоварен там, готов за потегляне. Нямах никакво време за губене. Хвърлих сака в колата и запалих двигателя. С всичка сила натиснах газта и потеглих към изхода на Ламсток. Съцето ми блъскаше в гърдите, а ръцете ми леко потреперваха, стискайки волана.

Толкова харесвах този град и бях така щастлива, когато взех решението да прекарам известно време тук, че сега не можех да повярвам на чувстата, които изпитвах. Не бяха изминали и пет минути, откакто бях тръгнала, когато телефонът ми започна да вибрира. Погледнах дисплея, за да видя номера, но той бе непознат. Отбих леко встрани и вдигнах слушалката.

– Ало! – не се чуваше нищо друго, освен дишане – кой се обажда, чувате ли ме? – някой продължаваше да се шегува с мен и това никак не ми харесваше. Тъкмо бях решила да затворя, когато едва доловим глас раздра тишината.

– Не можеш да си тръгнеш…. не и преди да отмъстиш за мен…. – не успях да определя дали бе мъж или жена. Звучеше странно и някак приглушено. Връзката се бе влошила, чувах силно пръщене в слушалката.

– Кой се обажда? – вече се чувах как крещя – остави ме на мира! – метнах телефона на седалката. Отворих прозореца и вдишах дълбоко влажния въздух. Не знаех какво да правя. Можех ли просто да си тръгна, или трябваше да проверя какво ставаше?

Не, Никол! Заминаваш сега, без да си търсиш белята! – някакъв глас в мен се обади. Взех обратно мобилния и набрах хазяина си. Бях сигурна, че вече е буден.

– Здравей, Никол – звучеше бодро, сякаш е станал от сън преди часове.

– Добро утро, господин Лавин, аз имам един…. – едва бях изрекла думите си, когато ме прекъсна.

– Замина ли си вече? Да не би да има някакъв проблем?

– Да, тъкмо бях тръгнала, когато получих странно телефонно обаждане – замълчах за миг, търсейки точните думи. Беше възрастен човек и не исках да го притеснявам излишно – да ви се е случвало и на вас последните дни?

– Какво имаш предвид?

– Как да ви кажа…. снощи намерих бележка пред вратата, която ме предупреждаваше да не заминавам. А днес – обаждането гласеше абсолютно същото – спестих му информацията с отмъщението, тъй като ми се стори твърде неподходяща за ранните часове на деня – имате ли някаква представа кой може да е това? Ще имате ли скоро нови наематели?

– Нямам никаква представа. Наистина звучи доста странно – гласът му леко потреперваше – за сега не очаквам никого. Пуснах обява, но още никой не се е обадил – замълчах за миг, за да помисля. Нямаше смисъл да се ровя повече в историите на този град. Каквото и да се случваше, нямах никакво желание да се забърквам.

– Добре тогава, господин Лавин. Благодаря ви за всичко, време е да вървя.

– Съжалявам, че напускаш, Никол. Желая ти късмет. Пази се.

– Обещавам. Вие също се пазете. Сбогом, господин Лавин – пуснах телефона в скута си и се загледах в пътя пред мен. Беше празен и сякаш ме приветстваше да тръгна по него. Запалих отново двигателя, когато мобилният отново започна да вибрира. Силно раздразнена погледнах дисплея му. Гневът в мен се надигна.

– Пак ли този номер! – изсъсках. Този път не бе обаждане, бях получила съобщение.

“Трябва да се върнеш и да отмъстиш за мен…“

„Действай, ако не искаш да пострадаш….“

Не можех да повярвам на очите си. Който и да беше, явно не възнамеряваше да престане. Въздъхнах дълбоко и опрях глава в прозореца. Нима наистина не можех да си тръгна? Нима трябваше да се върна в къщата и да отмъщавам за човек, когото не познавам? Да отмъстя на кого и за какво? Въпросите се блъскаха в мен и не ми даваха мира. Превключих на скорост и потеглих обратно. Идеше ми да плача и да крещя. Нима ми липсваше смелост да загърбя заплахите и да продължа? Бях преживяла твърде много, за да знам, че не бива да ги пренебрегвам. Ламсток не бе обикновено градче. Нито пък хората в него….

Паркирах пред къщата и със свито сърце приближих до вратата. Не исках нито да влизам там, нито да оставам, но се налагаше.

Прекрачих прага и незабавно се проснах на дивана. Нямах сили да мисля за нищо. Не исках да отмъщавам за никого…не исках да правя каквото и да било. Единственото, което желаех в този момент, бе да си тръгна и никога повече да не стъпя в Ламсток. Извадих телефона от джоба на панталоните си и го сложих на масата пред мен. Отново бях получила съобщение.

“Имаш 12 часа да разбереш какво се случи с мен и да отмъстиш на виновника. Отговорът е наблизо. Започвай да търсиш“ .

Господи! – помислих си – това да не е някаква игра. Що за луд човек ми пращаше подобни есемеси. Дисплеят светна отново:

“Времето тече….“

Да търся какво, кого? – в главата ми препускаха хиляди въпроси. Опитах да отвърна на съобщението, но телефонът не ми позволяваше. Стоях неподвижно на дивана, без да свалям поглед от малкия екран. Нов есемес дойде след секунди.

“Защо не провериш зад къщата…“

Станах и хукнах към задната врата. Нямаше двор, но тревната площ, която ни разделяше от съседната постройка, не бе никак малка. Спрях се и огледах терена наоколо. Нямах представа накъде да вървя. Бях зарязала телефона на масата. Внимателно стъпих на тревата и обходих с поглед земята под себе си. Само веднъж бях излизала от тази страна и едва сега успях да забележа колко неподдържано бе мястото. Тревата бе неокосено и пожълтяла от силните лъчи на слънцето. Направих няколко крачки, като непрекъснато гледах в краката си. Не знаех какво трябваше да търся, но имах усещането, че се забърквам в поредната опасна игра. Изтичах в хола и грабнах мобилния. Разбира се, имах съобщение.

“Гледай къде стъпваш. Вляво от къщата. Побързай, времето тече!“

Погледнах телефона. Бяха изминали едва петнадесет минути, откакто бях получила предупреждението, но ако трябваше да разкрия какво се бе случило, дори не бях сигурна, че даденото време щеше да ми стигне. Тръгнах наляво, гледайки надолу. Всичко изглеждаше еднакво.

Чакай малко… – прошепнах. Направих две крачки и леко приклекнах. Земята под мен беше на места неотъпкана и обрасла. Закрачих приведена, когато нещо привлече вниманието ми. Бях стигнала до ъгъла на къщата. Пред мен бе нахвърлена трева, която образуваше малка купчина. Приближих се и започнах да ровя. Избутах с крак част от бурените, когато пред мен се откри сравнително наскоро заровена дупка. Забих нокти в пръстта, надявайки се да попадна на нещо. Все повече се паникьосвах, но ако заплахите бяха истина, за мен беше по-добре да продължавам да копая. Бе изминала едва минута, когато пръстите ми докоснаха нещо. Беше хладно и гладко. Издърпах го и едва не политнах назад. Бе увито до половината с кърпа и ми беше толкова познато. Имаше още няколко такива в къщата. Разтворих кърпата и го видях. Беше нож….и беше кървав.

Господи! – извиках. Чувствах се все по-объркана. Страхувах се до смърт. Бях се набъркала в достатъчни бъркотии, за да се замесвам и в това. Решена да се махна, без да обръщам внимание на заплахите, хвърлих ножа в пръстта и изтичах вътре. Изпитах прилив на сила и смелост от взетото решение. Не желаех повече да се поддавам на страха. Който и да беше, умело ме манипулираше. Взех мобилния и отново опитах да изпратя съобщение. Този път се получи. Думите ми гласяха:

„Не ме интересува кой или коя си и не се боя от заплахите ти. Остави ме на мира!“ .

Мигом получих отговор:

„Аз пострадах, защото нямаше кой да ме защити. Моля те, не позволявай да ме нарани отново. Отмъсти за мен!”

Не можех да повярвам на очите си. Защо аз и как изобщо някой бе успял да се добере до номера ми. Нямах намерение да продължавам. Набрах господин Лавин и заговорих направо:

– Трябва да ви кажа нещо – думите ми прозвучаха строго и студено.

– Никол? – хазяинът бе изненадан, че бях все още бях в града – мислех, че вече си заминала? Какво става, момиче?

– Трябва да поговорим, но не е за телефона. Имате ли нещо против да наминете? – задаих дъх в очакване.

– По-добре ела ти. Навън е топло и не бих искал да излизам.

– До десет минути съм при вас – затворих и мигом изхвърчах през вратата.

Къщата на хазяна бе сравнително близо до моята, но сега ми се струваше, че вървя цяла вечност. Макар и седейки у дома, господин Лавин изглежда обичаше да излежда елегантен. Бе облечен с риза и сив, леко захабен панталон. Покани ме да вляза и придърпа към мен един от столовете в кухнята.

– Какво стана, Никол, защо все още не си заминала? – лека усмивка се появи на лицето му – да не би да си решила да останеш?

– Аз …. – дори не знаех от къде да започна.

– Господи, колко съм негостоприемен. Искаш ли чаша вода или кафе?

– Благодаря ви, но бързам. Дойдох да ви кажа нещо, тъй като мисля, че трябва да го знаете – сбърчи вежди и приседна на масата до мен.

– Слушам те.

– В задния ви двор има заровен нож – реших да бъда директна – целият е в кръв. Не искам да се забърквам в това, но мисля, че трябва незабавно да повикате полиция.

– Как го намери? – гласът на хазяина ми бе започнал да трепери. Целият пребледня, сякаш всеки момент щеше да припадне.

– Господин Лавин, добре ли сте? – докоснах ръката му, но той рязко се отдръпна.

– Как го намери? – повтори с все още треперещ глас.

– Онези обаждания, за които споменах… Не ви казах всичко. Имаше заплахи. Предполагам, че е дело на жена. Накара ме да се върна в къщата и да отмъстя за нея. Нямам представа какво се е случило, но тя ме насочи към мястото. Моля ви, кажете ми, имате ли идея какво става?

– Аз – старецът залитна, но масата пое тежестта му – трябва да си вървиш. Не е твоя работа.

– Значи знаете? – извиках – за Бога защо мълчите?! Кажете ми истината!

– Не мога – едва стоеше на краката си – махай се от тук, докато все още можеш. Изчезвай, Никол, спасявай се! Не е трябвало да разбираш за ножа. Вече не си в безопасност.

– Вие шегувате ли се? – гневът бе започнал да излиза – знаете ли кой изпраща тези съобщения? И вие ли сте замесен в това? – въпросите не спираха да изскачат от устата ми. Не знаех какво да направя. Да избягам и никога повече да не се върна, или да остана и да помогна на стареца. Понечих да побягна, когато силна ръка тръшна вратата под носа ми.

– Никъде няма да ходиш! – гласът беше дрезгав а притежателят му стоеше на сантиметри от мен. Бе зад гърба ми и със сигурност ме наблюдаваше – една крачка навън и ще пострадаш – хвана ме за лакътя и ме обърна към себе си. Пред мен стоеше мъж, на не повече от двадесет години. Очите му бяха светлосини и толкова ледени, че изпитах студ. Държеше пистолет, а ръката му дори не трепваше.

– Кой си ти? – измънках – и какво искаш от мен?

– Не е твоя работа – той се отдръпна от мен, все още насочил оръжението в главата ми.

– Как е разбрала? – господин Лавин се изправи и вниматалено се приближи до момчето.

– Нямам представа. Странно е, но някой знае за случилото се. Помогнал ѝ е да намери ножа.

– Господи, трябваше да се отърва от него по-добре, но нямах възможност – мъжът се ядосваше, без да помръдва ръката си.

– Хайде, синко, пусни я да си върви. Няма да каже нищо.

– Да не си полудял! Щом излезе от тук ще отиде в полицията. Не искам да ходя в затвора, дядо!

– Не можем да го крием вечно, Ма̀ртин, трябва да се предадеш. Крих те тук достатъчно време. Тежи ми, не разбираш ли! – господин Лавин изглеждаше изтощен и безсилен да помръдне.

– Какво става тук, по дяволите! – бях възвърнала смелостта си. Бях ядосана, че не ми позволяха да си тръгна.

– Ти да мълчиш! – Ма̀ртин се обърна към мен и изгледа кръвнишки – сядай там и да не си мръднала! – свлякох се на един от столовете и се вгледах в облеклото му. Беше слаб и строен. Носеше дънки и скъсана на места тениска. Краката му бяха боси, а косата – разрошена, като че ли преди минути бе станал от сън – А ти, как може да я поканиш тук. Не осъзнваш ли, че рискуваш? – последното бе отправено към господин Лавин. Не бях и предполагала, че има внук, още по-малко, че живее тук с него.

– Пуснете ме, обещавам, че никой няма да разбере какво съм видяла. Искам да напусна Ламсток. Бъдете спокойни, никога повече няма да се върна – Ма̀ртин дори не ми обърна внимание.

– Как намери ножа? Говори, момиче!

– Някой ми изпращаше съобщения, искаше да отмъстя. Мисля, че е жена. Виж, нямам никаква представа какво се е случило и изобщо не ме интересува. Не желая да се забърквам в това. Пусни ме и обещавам, че никой няма да пострада – Ма̀ртин ме наблюдаваше така, все едно не разбираше езика, на който му говоря.

– Не може да е тя. Не може. Катрѝн е мъртва – говореше по-скоро на себе си, отколкото на мен. Без да усети, бе свалил оръжието и нервно крачеше из стаята – ти лично се отърва от нея.

– Отърва се от нея, нали? – господин Лавин се бе подпрял на стената и дишаше тежко. Виждах, че се чувства зле, но аз самата не смеех да помръдна.

Трескаво обмислях следващия си ход, когато телефонът ми сигнализира за получено съобщение. Ма̀ртин се обърна към мен и впери поглед в ръцете ми. Мобилният бе все още в джоба ми, но бях сигурна, че ще пожелае да го види.

– Дай ми го! – насочил пистолета си към мен, Ма̀ртин направи крачка напред и надвеси глава над моята – дай го веднага! – внимателно бръкнах в джоба на дънките си и му го подадох.

Ма̀ртин пребледня и хвърли телефона обратно в скута ми. Погледнах дисплея – вместо съобщение бях получила снимка. Тя бе на младо момиче, може би на около деветнадесет години. Изглеждаше уплашено и слабо. В очите ѝ се четеше ужас и страх.

– Това ли е Катрѝн? – никой от двамата в стаята не обелваше и дума.

– Не може да бъде! – повтаряше Ма̀ртин – Но как? Как е оживяла, раната беше достатъчно дълбока, за да не е в състояние да оцелее и няколко часа. И как изобщо е намерила телефона ти? – обърна се към мен и ме изгледа със злоба.

– Нямам представа. Не знам нито коя е Катрѝн, нито какво иска от мен. Моля те, пусни ме да си вървя, няма да кажа нищо. Та аз дори не знам какво се е случило – толкова отчаяно исках да си вървя, че сърцето ми се свиваше до неистова болка.

– Не става – изсъска Ма̀ртин. Намерила си ножа, вече знаеш достатъчно, за да ме надушат ченгетата. Няма да ти позволя да избягаш. Съжалявам, малката, но е трябвало да си тръгнеш отдавна.

– Какво говориш? Какво ще правиш с мен? – горещи сълзи потекоха по лицето ми.

– Къде е Катрѝн сега? Да не би да я криеш някъде? – Ма̀ртин не спираше да снове из стаята.

– Не разбираш ли – отвърнах през сълзи – не познавам това момиче и нямам представа за какво говориш – погледнах господин Лавин, който се бе свлякал на пода и едва дишаше. Човекът беше стар, а напрежението от последния час не му се отразяваше никак добре.

– Господин Лавин, как се чувствате? Направи нещо, всеки момент ще изгуби съзнание – погледнах Ма̀ртин. Наблюдаваше дядо си, а по лицето му не личеше и капка тревога.

– Що за човек си ти, за Бога?

– Млъкни, че ще убия и теб.

Не можех да издържа повече. Трябваше да направя всичко по силите си да избягам. Този младеж бе извършил престъпление и рано или късно щеше да плати за него, но не възнамерявах точно аз да се превръщам в поредната жертва. Бях едновременно изплашена и решена да действам. Внимателно взех мобилния от скута си и го запратих пред себе си. Ма̀ртин се извърна, когато се хвърлих отгоре му, като че ли бях някакво диво животно. Закрих очите му с ръце, докато върха на обувките ми се забиваха безмилостно в гърба му. Пистолетът изхвръкна напред, но Ма̀ртин бе по-силен отколкото изглеждаше. Отблъсна ме от себе си, като ме стовари на земята. Пристисна ме силно, не ми позволяваше да помръдна.

– И ти ли ще ми съзадаваш неприятности, Никол? Катрѝн така и не се научи да ме слуша, затова и си понасяше последствията – той се изсмя зловещо и грабна пистолета. Направи крачка към мен, сетне се наведе и го долепи го главата ми. Сърцето ми прескачаше като лудо. Нима наистина щеше да убие и мен? Нима ми предстоеше да умра по този начин?

– Свали пистолета! – бях толкова разстроена, че не бях обърнала внимание на жената, стояща на сантиметри от мен. Беше гордо изправена и държеше малък пистолет, насочен право към Ма̀ртин. Не виждах много добре, но приличаше на момичето от снимката. Сигурно бе Катрѝн.

– Трябваше да си мъртва, глупачке такава! – и двамата стояха неподвижно с насочени оръжия един към друг.

– Но не съм, нали? Така и не успя да се отървеш от мен. Ти си некадърник, Ма̀ртин. Дори не прикри добре следите си. Ще ти го върна, негоднико! Ще си платиш за всичко, което ми причини в онази къща!

– Заслужи си го! Не го отричай! Никога не ме слушаше, правеше каквото си искаш. Не уважаваше нито мен, нито връзката ни! – Ма̀ртин ставаше все по-ядосан.

– Ти си болен! Винаги си бил! За всяко нещо ме биеше и дори не ми позволяваше да излизам. Горкият господин Лавин, успя да погубиш и него. Старецът просто не посмя да те предаде в полцията, тъй като си единственият му останал роднина – Катрѝн се приближи до него, без да сваля пистолета от височината, на която го държеше. Наведе се и постави пръст на врата му – диша, но изглежда е припаднал.

Тя се изправи и се приближи към мен.

– Браво на теб, Никол, изглежда нещата, които подочух за теб, наистина са верни.

– За какво говориш и защо изобщо ме въвлече в това? – обърквах се все повече и повече.

Катрѝн пристъпи по-близо до мен, като не спираше да се цели в лицето на Ма̀ртин.

– Ламсток е малък, научаваш всичко, което пожелаеш. Хората говорят за теб, нима не знаеш? – погледът ѝ бе някак предизвикателен и смел.

– Какво искаш? – бях започнала да губя търпение.

– Преди теб аз живях в тази къща. Престоят ми там бе най-големият кошмар в живота ми – погледна Ма̀ртин, който не помръдваше – Беше толкова ревнив и контролиращ живота ми. Исках да избягам, но той все ме пазеше, като че ли бях някакъв затворник. Един ден откачи и едва не ме уби. За щастие старецът се появи и ми помогна. Ма̀ртин бе твърде изплашен и изпаднал в шок, за да реагира на всичко, което се случваше. Сега си станал по-смел, нещастнико! – Катрѝн се усмихваше налудничаво.

– Нищо не разбирам. Къде си била до сега и защо ме намеси?

– Старецът ме откара в болница, а аз се заклех да не се обаждам в полицията. Трябваха ми няколко месеца, за да се възстановя от раната. Бяха ми нужни доста лъжи, с които да обясня на лекарите от какво бе прободната рана в корема ми. Бях решена на всичко един ден да отмъстя на Ма̀ртин за онова, което ми причини. Мотая се тук от известно време и чувам разни неща. Трябваше ми някой, който да започне делото ми, а ти бе идеалният човек за това – смела и безразсъдна, точно като мен. Неприятностите те привличат.

– Ти си луда! Всички тук сте луди! Пуснете ми да си вървя. Трябва да повикаме линейка иначе господин Лавин ще умре.

Едва бях успяла да изрека тези думи, когато Ма̀ртин се хвърли върху Катрѝн и с един замах я повали на земята. Пистолетът излетя от ръцете му, опитвайки се да изстръгне нейното оръжие. Катрѝн заби нокти в лицето на противника си и раздра дясната му буза. Кръвта шурна от лицето му, капейки по пода.

– Спри се, глупачке! – Ма̀ртин крещеше и триеше лицето си – Катрѝн риташе с крака и го налагаше с юмруци.

– Миналият път не успях да те убия, но сега ще го направя, чуваш ли ме!

Стоях неподвижно до тях и не смеех да помръдна. Исках да ги разтърва, но можеха да ме застрелят. В този миг някой едва не изкърти вратата, нахлувайки в къщата.

– Полиция! Не мърдайте!

Ма̀ртин и Катрѝн не обърнаха никакво внимание. Бяха толкова заслепени от собствената си омраза и жажда за мъст, че дори не реагираха.

– Спрете веднага! Ръцете на гърба! – единият от мъжете беше доста едър и висок. Освен с оръжието си, можеше да всее респект само с поглед.

Пръв освободи хватката си Ма̀ртин, който отдавна бе изпуснал пистолета. Катрѝн лешеже до него, уморена и също обезоръжена. Изглеждаше по-скоро изненадана, отколкото уплашена. Вероятно все още бе в шок.

– Задържани сте за опит за убийство! – полицаят се обърна към двамата.

– Какво говорите, нищо не съм направила? – Катрѝн бе започнала да буйства.

Едва им бяха сложили безлезниците, когато се досетих.

Ами господин Лавин? Къде беше той?

– Извинете – обърнах се към по-едрия от двамата – кой ви повика?

– Не знам, колегите казаха, че бил възрастен господин. Имате ли представа къде е?

– Беше тук до преди малко в безсъзнание. Трябва да е някъде наоколо.

– Ще го намерим, госпожице, но трябва да дойдете с нас в участъка за показания.

– Разбира се, но нека първо го потърся из къщата, става ли?

Преди да успее да ми отговори, господин Лавин се появи иззад гърбовете ни, едва ходейки и носейки със себе си малка рамка за снимка.

– Добре ли сте, господине? Нуждаете ли се от линейка?

– Ще ме задържите нали?

– Нека първо ви прегледат, после ще дадете показания. Не се напрягайте.

Господин Лавин изпусна рамката и се стовари на земята, отново загубил съзнание.

Няколко часа по-късно вече стоях на верандата и мислех за кошмарния ден, който бях преживяла. Ма̀ртин и Катрѝн бяха задържани и нямах представа какво щеше да се случи с тях, но така или иначе, не ме интересуваше. Разказах всичко на полицаите и слава Богу, не останах засегната по никакъв начин. Ножът го нямаше, а след няколко часа аз щях да напусна завинаги Ламсток. Господин Лавин бе признал за укриването на внука си, но поради разклатеното му здраве, вероятно нямаше да бъде задържан. Вече нищо свързано с това място не ме вълнуваше. Нито хората, нито разходките край реката. За цялия си престой тук бях преживяла истински ужас. Часът бе почти десет вечерта и бях твърде уморена, за да пътувам. Влязох в спалнята си и седнах на ръба на леглото.

Само още няколко часа – казах си – само няколко часа и изчезвам оттук завинаги.

Едва бях затворила очи, когато получих ново съобщение…

“Времето изтича…“