Мистериите на Ламсток – Грешна изневяра

Привет, любители на мистериозното!

Грешна изневяра

Ето го и разказ 2 от поредицата…

Беше десет сутринта, когато се събудих в леглото си. Ръцете все още ме боляха, макар лекарите отдавна да ми бяха свалили превръзките. Бе изминал почти месец, откакто лудата Лидия се бе опитала да ме убие. Все още ми бе трудно да повярвам в какво се бях забъркала, що за жена се бе оказала тя и всички онези от групата. Нямах никакво желание да мисля за това повече. Единственото важно бе, че по някаква причина, която вероятно никога нямаше да разбера, Лидия бе решила да ме пусне. Когато отворих oчи, на поляната нямаше и следа от побърканата им сбирщина. Знаех, че Лидия се е опитала да избяга, но човекът, който ме намерил и ме закарал в болницата, успял да се свърже с полицията. Сега тя и цялата ѝ групичка старци бяха затворени в лудница и надали скоро щяха да излязат. Хазяинът също разбра за случилото се и честно казано, бая се изненада, когато установи, че все пак възнамерявам да остана в Ламсток известно време. Макар всичко, което се бе случило, аз харесвах градчето и силно се надявах да изживея повече хубави мигове през остатъка от престоя си.

Вероятно щях да се излежавам още поне половин час, ако някой не бе почукал на вратата ми. Изправих се, наметнах халата си и изтичах да отворя. От другата страна на прага стоеше мъж, висок около метър и осемдесет, доста привлекателен. Бе облечен в панталон и риза. Изглеждаше делово, което направи посещението му още по – изненадващо. Мъжът се усмихна плахо и подаде ръката си.

– Здравейте, госпожице. Името ми е Ерик Спаркс, имам нужда от вашата помощ – протегнах ръка да го поздравя.

– Как по-точно мога да ви помогна? Извинете, казвам се Никол.

– Да сте виждали този мъж? – подаде ми снимка на човек на около тридесет и пет години. Беше сам, облечен в дънки и спортна тениска – не по-малко привлекателен от Ерик.

– Никога не съм го срещала. Защо?

– Аз съм частен детектив и съм нает да го издиря. По последна информация трябва да е тук, но за сега нито един от хората, с които успях да разговарям, не го е виждал. Моля ви, ако научите нещо, веднага да се свържете с мен. Става дума за опасен човек, наемен убиец.

– Шегувате се! – не ми стигаше онази луда история с Лидия, ами сега и това. Ерик ми подаде малко картонче. Върху него с красиви печатни букви бяха изписани двете му имена, заедно с телефонния му номер. Искрено се надявах никога да не ми се налагаше да му звъня. Не и по такъв повод, разбира се.

– За съжаление не се шегувам. Трябва да вървя, имам да разпитвам още доста хора, но ще ви бъда благодарен, ако ми съдействате – кимнах в знак на разбиране и подадох ръка за довиждане. Докато детективът се отдалечаваше, не спирах да мисля за убиеца и какво го бе накарало да се скрие точно тук, в Ламсток.

Господи, в това място наистина имаше нещо особено. Изпитвах страх, а в същото време просто не можех да си тръгна.

Денят мина бързо, като прекарах повечето време навън, разхождайки се край реката. Не срещнах много хора, което ми харесваше, тъй като имах огромната нужда да остана сама. От време на време извъртах плашливо глава, но за щастие, никой не ме преследваше.

Върнах се вкъщи освирепяла от глад и готова за дълги филмови приключения пред телевизора. Бях сигурна в едно – в никакъв случай нямаше да гледам филм с убийства. Имах нужда от нещо романтично и в същото време увлекателно. Навечерях се и се настаних в леглото, с чаша вино в ръка. Това бе един от най-приятните ми моменти. Отдавах се на себе си и на собственото си време и сякаш нищо друго не ме интересуваше.

Изпих и последната глътка и потънах в чаршафите. Изпитвах неистова умора. Не че бях вършила кой знае какво, но емоциите от последните седмици все още ме държаха. Тъкмо затварях очите си, когато тъмен силует премина пред прозореца на спалнята. Стреснах се и подскочих в леглото. За момент бях забравила за предупреждението на детектива. Изплаших се и приближих лице до стъклото. Навън нямаше никого, но нима можех да рискувам. Взех визитката, набрах номера на г-н Спаркс и зачаках.

– Извинете, че се обаждам толкова късно, но мисля, че видях нещо. Аз съм Никол, ако си спомняте.

– Разбира се, че си спомням. Слушам ви? – детективът звучеше весело и бодро.

– Не знам – усетих, как започвам да треперя – тоест, не съм сигурна, но…зърнах силует на прозореца. Мина твърде бързо и не можах да проследя накъде отиде, но знам, че беше там.

– Успокойте се, може би е просто случаен минувач.

– Не, от там не минават хора.

– Чакайте ме, идвам веднага.

Десет минути по-късно някой настойчиво тропаше по вратата.

– Никол, аз съм, отворете ми – изтичах боса по коридора и със замах дръпнах бравата навътре. Толкова се радвах, че не съм сама.

– Благодаря ви, че дойдохте. Моля ви, огледайте нявсякъде, ще се побъркам от притеснение – първо провери по стаите, а след това продължи навън, от всички страни на малката къща.

– Не виждам нищо съмнително. Вероятно ви се е привидяло – наблюдаваше ме изпитателно. Нещо ми подказваше, че се съмнява в мен.

– Не, убедена съм. Тъкмо заспивах, когато….

– Аха – прекъсна ме – вижте, имам работа, трябва да намеря този човек, но нямам време за глупости. Не разбирате ли, били в просъница – започвах да съжалявам, че изобщо му се бях обадила.

– Съжалявам, г-н Спаркс. Щом е така, време е да си вървите. А за мен остава да продължа да сънувам – изглежда думите ми го накараха да се почувства виновен.

– Не, извинете мен, приемам случая за доста личен и за нищо на света не бих искал да изпусна този мъж. Затова и не желая да си губя времето с фалшиви тревоги.

– Но вие дори не сте сигурен…

– Така е, нека прекратим този разговор. Извинете ме отново, бях груб с вас. Сега ще си вървя, но ако забележите нещо, обадете ми се

– Ще си помисля – заявих аз и извърнах глава встрани.

– Хайде, Никол, моля ви, вече се извиних.

– Добре, добре, разбрахме се. А сега си вървете.

– Каква липсва на гостоприемство – мъжът се усмихна чаровно и излезе на верандата. Тъкмо преди да затворя вратата, той рязко се обърна към мен.

– А, и още нещо – направи кратка пауза – моля ви, нека си говорим на „ти“. Наричай ме Ерик.

– Дадено – след това се усмихнах в отговор и се върнах в леглото.

Заспах малко трудно, но поне непробудно до сутринта. Алармата ме събуди малко преди девет. Измих очите и лицето си, сетне пуснах кафеварката и се заех да приготвям закуска. Обичах да излизам на верандата, затова взех чашата си с кафе и се насочих към вратата.

Бях направила крачка навън, когато нещо на пода, привлече вниманието ми. Беше роза. Черна роза. Свежа и екзотична. Никога преди не бях виждала такава. Имаше и панделка, а до нея – картичка с кратко, но ясно съобщение: „Помниш ли? Ако ли не…ще те накарам да си спомниш….“

Ръцете ми се разтрепериха и едва не разлях кафето. Не познавах почти никого в Ламсток и не можех да се сетя за човек, който би могъл да ми изпрати подобно съобщение. Взех розата и внимателно я сложих на масата. Не знаех какво да мисля, бях шокирана и същевременно объркана. Нямаше какво повече да му мисля, просто взех телефона и набрах номера на Ерик. Не ме интересуваше как щеше да реагира, чувствах за свой дълг да го държа в течение. На третото прозвъняване той вдигна. Беше леко изнервен.

– Здравей, Ерик, отново е Никол. Извини ме за обаждането, но …

– Кажи, слушам те – тонът му бе рязък, като че ли искаше да ме разкара.

– Тази сутрин получих нещо странно, би ли дошъл у дома, искам да ти го покажа.

– За какво говориш?

– Наистина бих предпочела да се видим – въздъхна дълбоко, но след това се съгласи.

– Идвам до петнадесет минути.

Облякох се набързо, като дори успях да си взема душ. Ерик бе точен и бърз, както последния път, когато го повиках. Изглеждаше леко уморен, но за сметка на това, все така привлекателен. Носеше черна тениска и спортен панталон. Косата му бе леко разрошена.

– Здрасти, Никол.

– Здравей отново. Виж – започнах внимателно – съжалявам, но наистина мисля, че трябва да видиш това.

– Не, не, вината е моя. Държах се грубо. Нямам никаква информация за онзи мъж и това ме побърква. Човекът, когото е нает да убие е твърде скъп за мен и се страхувам, че може да пострада.

– Разбирам. Ела да видиш – посочих му розата, а след това прочетох бележката. Ерик стоеше прав, без да отрони и дума. Чертите му се изостриха, лицето му стана бледо и сякаш лишено от капчица кръв.

– Говори ли ти нещо? – погледнах го в очакване на отговор. Това, което видя, като че ли му се стори познато.

– Не, нямам никаква представа кой може да го е направил. А ти? Сигурна ли си, че не се сещаш за някого?

– Абсолютно никого – отвърнах веднага – дори не мисля, че е за мен – той сякаш потрепна.

– Виж, трябва да вървя. Запазѝ розата и ще се чуем отново.

– Какво? Нищо ли няма да направиш? – не можех да повярвам.

– За момента не виждам какво. Това е просто роза.

– Ами бележката? Не ти ли прилича на заплаха.

– Преувеличаваш, Никол. Не свързай всичко, което видиш с убиеца. В крайна сметка, може дори вече да не е в Ламсток. Сега си тръгвам. До скоро.

Нямах представа защо Ерик се държеше така. Нима не искаше да ми помогне? Кой беше той и какво целеше с цялото това поведение?

Денят мина нормално, като на няколко пъти дори забравях за историята с розата. За щастие, имах някои неща, свързани с работата ми, с които трябваше да се заема, и това успя да ме разсее през остатъка от деня.

Вече бе станало следобед, когато телефонът прозвъня. Вдигнах слушалката, но от отсрещната страна не се чуваше нищо. Става все по-странно – помислих си. Върнах обаждането, но получих единствено мълчание. Що за глупак звъни и не иска да говори!. Някой или си правеше огромна шега с мен, или просто искаше да ме изплаши. Но защо? На кого бях навредила, за да предприеме такива действия? Въпросите ме измъчваха, но вече не знаех как да постъпя. Ерик не се отнасяше особено добре с мен, затова реших да се оправям сама. За щастие, до вечерта не се случи нищо. Чувствах се така изтощена психически, непрекъснато се тревожех за нещо.

Легнах си малко след десет и половина. Нощта бе топла и спокойна. Спах непобрудно чак до сутринта. Бързо се облякох и тръгнах по познатия път към кафеварката. Любопитството в мен изведнъж се надигна. Отворих вратата и надникнах навън. На прага отново ме очакваше изненада. Роза, втората подред. Отново бе черна, а бележката гласеше „Може би вече си си спомнила? …“ .

Тръпки ме побиха. Нещата ставаха все по-странни и непонятни за мен. Този път нямах желание да се обаждам на Ерик. Включих лаптопа си и започнах да се ровя. Все още не знаех какво трябваше да търся, но някои ключови думи в търсачката ме доведоха до нещо любопитно. Попаднах на статия от Ламсток от преди повече от три месеца. Ставаше дума за някаква жена на име Сара, която живяла в градчето в продължение на година, заедно със съпруга си. Имаше и снимка. Жената бе висока, с дълга кестенява коса и тъмни очи. Бих казала, че доста си приличахме.

Според статията, двамата били щастливи, но нещата далеч не се оказали такива, каквито изглеждали. Когато една вечер неочаквано се прибрал по-рано от пътуване по работа, съпругът заварил въпросната Сара в прегръдките на друг. На масата имало черна роза с дълбоко и искрено послание. Мъжът се ядосал до смърт, като дори се опитал да убие жена си, както и любовника. За щастие, той успял да го спре, а другият, тикнали в затвора.

Господи, каква история! – ахнах – Вече наистина нищо не разбирам. Може би пък детективът бе прав и всичко бе просто фалшива тревога.

Захванах се със задълженията си, опитвайки да се успокоя и да пренасоча мислите си в друга посока. Чух се с няколко приятелки, а след това се обадих на родителите си. От два дни не бях контактувала с никого, освен с Ерик. Неусетно бе станало девет и половина, когато слънцето изцяло се бе скрило зад небосвода. Погледнах през прозореца. Небето се бе смрачило, всеки момент се очакваше да завали. Лек, топъл ветрец галеше листата. Помислих си за розата и неизвестния подател. Нощта бавно настъпваше, а притеснението в мен упорито се прокрадваше. Налях си чаша вино, когато телефонът завибрира отново.

– Ало – едва промълвих, но никой не се чуваше – кой се обажда, отговорете ми! – Тонът ми бе нападателен, но не ме интересуваше. Мълчанието от другата страна бе започнало да ме вбесява. Тръшнах слушалката и изпих виното на екс. Налях втора чаша, като едва не я разлях на пода.

Приближих се до кухненския плот, когато странен шум откъм задната врата ме накара да настръхна. Приличаше на потропване, което рязко премина в стъпки. Мигом взех телефона и набрах Ерик. Така и не вдигна, затова побързах да оставя съобщение. Този път не можех да мълча. Хвърлих мобилния на масата, взех ножа и се скрих в дневната. Стъпките продължаваха да се движдат към мен. Някой очевидно знаеше къде отива. Стиснах ножа в ръка и пристъпих в коридора. Там нямаше никого. Загасих светлината и отново се скрих. Стъпките бяха утихнали, вече не се чуваше нищо. Втурнах се към изхода, когато нечий глас зад гърба ми наруши тишината.

– Здравей, Сара – замръзнах на място, не можех дори да помръдна – и само не ми казвай, че не си си спомнила – извърнах глава назад и полетях към земята…

Събудих се с болки в тила. Седях на кухненския стол, а ръцете и краката ми бяха завързани. На масата пред мен имаше три черни рози. Към последната бе прикрепена билежка с думите: „Ще те накарам да си спомниш“ .В кухнята бе тъмно, единствената светлина бе откъм коридора. Усещах, че не съм сама.

– Виж кой се е събудил. Имам съобщение за теб. Видя ли го? – той се приближи и едва тогава успях да го зърна. Не беше много висок. С късо подстригана коса и ехидна усмивка. Облечен с дънки и тъмносиня тениска. Изглеждаше спокоен, но ръката му трепереше.

– Кой си ти? Какво искаш от мен? Аз не съм Сара! – гласът ми бе станал някак дрезгав.

– Шефът ме предупреди, че ще се съпротивляваш, но аз знам как да се справя с теб.

– Господи, за какво говориш? Кой си и кой е шефът ти? – размърдах ръце, в отчаян опит да разхлабя възела.

– Не се прави, че не знаеш. Изневери му, а детективчето ти се постара той да влезе в затвора, нима очакваш да те пощади? – вече бях сигурна. Този ме бъркаше с онази жена и бе дошъл да ме убие.

– Виж какво, разбери най-накрая, аз не съм Сара. Видях нейна снимка в интернет. Знам какво се е случило и съжалявам за шефа ти, но не аз съм тази, която търсиш, макар да признавам, доста си приличаме – мъжът се засмя високо, а след това извърна глава встрани.

– Сладко местенце си наела, след като остана с любовника си. Жалко, че сега ще напуснеш и него – погледна към мен и се усмихна – нали не мислеше, че ще остане ненаказан?

Детектив? Любовникът на Сара е бил детектив. Всичко бе ясно. Ерик търсеше именно мъжа в дневната ми, а Сара бе скъпият човек, за когото толкова много се страхуваше.

– Харесват ли ти розите? – продължи – шефът искаше да ти бъдат за спомен.

– Наистина не разбираш – отчайвах се все повече. Не можех да повярвам, че щях да загубя живота си, мислейки ме за друга – Сара вероятно е живяла тук, но аз съм Никол. Наех къщата преди почти месец и нямам представа коя е тя, нито пък познавам шефа ти.

– Лъжеш! – крясъкът му ме накара да подскоча. Той се приближи до мен, взе ножа от масата и докосна лицето ми. Острието погали кожата ми, върхът му леко се заби в страната ми.

– Престани, не лъжа! Нямам нищо общо с това, повярвай ми най-сетне. Отворѝ снимката и сравни лицата ни. Да, знам приликата е огромна, но нима искаш да убиеш невинен човек? – молех се и се надявах да ме чуе.

Мъжът отстъпи крачка назад и ме погледна изучаващо.

– Шефът ми разказа всичко в затвора, а аз му обещах, щом излежа присъдата си, да се погрижа за теб. Не ме интересуваше дали отново ще ме заловят. Стори ми се свестен човек, предложи ми добри пари и на всяка цена реших да му помогна. Не трябваше да му изневеряваш, Сара, наистина не трябваше.

– Кой добър човек би искал да отмъсти на жена си, като я убие? Пусни ме! За последен път ти казвам!

Мъжът пристъпи отново към мен и доближи острието до врата ми. От очите ми бликнаха сълзи. Той бе решен да ме убие. Секунди преди да пререже гърлото ми, Ерик влетя през входната врата, като едва не я стовари на земята.

– Никол! – той се втурна напред и застана зад гърба на убиеца. Ножът все повече се впиваше в кожата ми. Вратът ме болеше, а сълзите в очите ми пареха.

– Пусни я веднага, иначе ще ти пръсна мозъка! – не виждах какво става зад мен, но предполагах, че Ерик бе насочил пистолет срещу противника си – Нападаш грешния човек – замълча за миг – но и да беше правилният, пак нямаше да ти позволя да я докоснеш! – каза той. Гласът му бе спокоен и овладян.

– Може да съм сбъркал за нея, но със сигурност съм прав за теб. И преди сме се срещали – убиецът отпусна захвата си и леко се отдръпна. Не разбрах как бе станало, но в следващия миг двамата вече се боричкаха на пода. Ножът изхвърча от ръката на затворника и се изтърколи до крака ми. Извърнах глава към тях, опитвайки се да се освободя. Възелът бе доста стегнат и по китките ми имаше кръв. Ерик бе висок и силен мъж и това му даваше особено предимство. Стовари юмрук върху лицето на гадняра, а сетне го запрати в отсрещния край на дневната.

– Само толкова ли можеш? – провикна се и извади малък нож от колана на панталона си. Засили се и с всичка сила се стовари върху Ерик. Нямах представа дали бе успял да го рани, но Ерик се изви назад с поглед, вперен в тавана. Силен изстрел разтресе къщата.

– Не! –вцепених се от ужас. Той повдигна бавно глава и премести тялото от себе си. Бе прострелял убиеца в корема, в опит да се защити. По дрехите им имаше кръв.

– Ранен ли си? – Ерик докосна корема си и ме погледна.

– Успя да ме наръга, преди да натисна спусъка. Ще повикам линейка и ще те освободя, докато все още не съм загубил съзнание, кървя твърде много – едва успя да набере номера, когато затвори очи и припадна.

Пет минути по-късно линейката дойде и отведе двамата ранени. Полицаите също дойдоха. Развързаха ме, а аз им разказах всичко, което преживяхме. Не пропуснах нито една подробност. След като си тръгнаха, взех бърз душ и се отправих към болницата. Затворникът бе в операционната, а Ерик – все още под упойка. Трябваше да говоря с него, затова се настаних в чакалнята. Леко се унасях на стола, когато някаква ръка докосна рамото ми. Отворих очи. Висока, тъмнокоса жена се бе надвесила над мен. Държеше чаша кафе в ръката си.

– Ти трябва да си, Никол – тонът ѝ бе мек и дружелюбен.

– Да, а ти да не би да си Сара?

– Виждам, че си ме познала – тя се усмихна широко и се настани до мен.

– Заради теб можеха да ме убия, знаеш ли това?

– Знам, точно затова съм тук, съжалявам.

– Впрочем – замислих се – как разбра какво се е случило?

– Лекарите ми се обадиха – очите ми се разшириха от почуда – взели са портмонето му. Там има моя снимка. Намерили са номера ми и – замълча за миг – ето ме тук.

– Виж, не те познавам и не е моя работа какво и защо си направила, но докато ти си била кой знае къде, аз бях на път да загубя живота си. Разбираш ли ме?

– Да, вече ти казах, че ужасно съжалявам. Никол, аз не съм лош човек. Да, изневерих на съпруга си, но се влюбих и не съм го планирала. Щях сама да му кажа истината, само трябваше да се прибере от последната командировка.

– Наистина не ме интересува. Знаеш ли, мисля че вече няма смисъл да стоя тук, предай на Ерик пожеланията ми за скорошно оздравяване – понечих да стана, но тя ме спря.

– Остани, моля те, щом си тук, значи си искала да го видиш.

– Какво всъщност знаеш за мен? Кой ти каза името ми?

– Видях полиция на входа. Не съм крила от тях коя съм и че са те сбъркали с мен. По-късно ще ме разпитат.

– Ти ли си била в къщата, където живея? – попитах.

– Да, след като мъжът ми влезе в затвора заради опита да убие мен и Ерик, реших да напусна съвместния ни дом, но не ми се искаше да оставям Ламсток. Харесвам този град, има нещо в него, което ме привлича – чувството ми беше толкова познато – Ерик не знаеше къде съм. Бях го помолила да прекрати контакт с мен и никога повече да не ме търси. Чувствах се ужасно от постъпката си и макар да го обичах, не можех да бъда щастлива, знаейки че съпругът ми лежи в затвора по моя вина.

– Той е детектив, лесно е било да разбере къде си се преместила. Та ти дори не си напускала града.

– Не знам, вероятно и той е искал да започне на чисто.

– Мислиш ли, че ще влезе в затвора, затова че простреля онзи негодник?

– Кой знае. Било е самозащита, а и ти си свидетелствала.

– Да, разбира се, разказах им всичко.

Няколко минути по-късно лекарят дойде и ни съобщи, че Ерик е в съзнание и иска да ме види.

– Върви, Никол, аз имам достатъчно време да говоря с него.

– Сигурна ли си? Няма да се бавя – тя кимна с глава и се усмихна.

– Само не прекалявайте, госпожице, пациентът е след операция и трябва да почива.

За щастие раната не бе дълбока и докторите предвиждаха бързо възстановяване. Бяха го настанили в собствена стая, през чиито прозорци се виждаше реката.

– Късметлия си – посочих с глава гледката и се приближих до леглото му. Той се усмихна и протегна ръка.

– Ела, седни тук, искам да ти кажа нещо.

– Не се напрягай, моля те – приседнах леко в края до него и стиснах ръката му – благодаря ти, че ме спаси.

– Не, Никол, не трябва да ми благодариш за нищо. Аз съм виновен, че се стигна до там, трябваше да го предотвратя. Не биваше да те излагам на опасност.

– Отговори ми на един въпрос, става ли?

– Разбира се, можеш да ме питаш всичко.

– Когато ти показах розата, изражението ти се промени. Изглежда събуди у теб спомени. Защо не ми каза още тогава? Защо ме изложи на риск, щом не си искал да пострадам? – той извърна очи към прозореца.

– След като съпругът на Сара ни завари в спалнята и се опита да ни убие, тя се затвори в себе си. Помоли ме да не я търся никога повече. Каза ми, че ме обича, че била решена да му каже за нас и да продължи с мен, но както вече знаеш, нещата не се получиха по план и той влезе в затвора. Тя се чувстваше виновна за случилото се. Разбрах, че онзи е нает да я убие, когато един ден влязох в едно кафене и го чух да говори по телефона. С него сме се виждали преди. Беше извън града. Нямах представа с кого разговаряше, но спомена името на Сара, а описанието пасваше идеално. Какъв късмет, нали? Проследих го и дойдох в Ламсток.

– Добре, но това не отговаря на въпроса ми.

– Не съм свършил, почакай за момент.

– Нямах представа дали Сара е все още в Ламсток, бях обещал да я оставя на мира. Надявах се, че след време, тя сама ще се върне при мен. След като чух онзи разговор обаче, открих, че е пребивала в къщата ти известно време, но къде бе отишла след това, нямах ни най-малка представа. Когато те видях за първи път на вратата, за малко да получа удар. Толкова много си приличате.

– И все пак, ти ме изложи на риск – не спирах да повтарям.

– Както ти казах, нямах представа къде бе заминала Сара. Едновременно търсех онзи тип и се опитвах да открия и нея, за да я защитя. Беше като потънала вдън земя и това ме влудяваше.

– Затова реши да оставиш мен да умра… – не можех да повярвам на ушите си.

– Съжалявам, Никол. Аз съм ужасен човек и не заслужавам прошката ти. Аз просто…

– Просто какво? – повиших леко тон¸ когато лекарят ми направи знак да изляза.

– Нека да довърша и можеш да си вървиш, моля те.

– Бях полудял от притеснение, затова предпочетох уликите да водят към теб, дори с риск да пострадаш. Надявах се, че ще го открия навреме и ще успея да го спра. Разчитах на обажданията на всеки, който чуеше или видеше нещо.

– Сериозно? Изобщо не изгледжаше да е така.

– Съжалявам. Слава Богу, че чух съобщението ти и пристигнах в точния момент.

– Замълчи, Ерик. Просто замълчи. Винаги ще ти бъда благодарна, че спаси живота ми, но няма да забравя, че именно ти бе и причината да преживея всичко това – пуснах ръката му и напуснах болничната стая. Лекарят ме чакаше отвън.

– Той ще се оправи, нали докторе?

– Да, имал е голям късмет, че прободната рана е била малка.

– А другият мъж?

– Съжалявам, не успяхме да го спасим. Загуби много кръв и почина.

Кимнах с глава и се сбогувах с лекаря.

– Госпожице, чакайте – той се обърна към мен и ме спря – китките ви са наранени, отидете при сестрите да ви превържат.

– Всичко е наред, докторе, ще се оправя – усмихнах се и тръгнах към чакалнята. Сара допиваше кафето си.

– Как е той? Разбрах, че онзи е мъртъв. Опасявам се, че Ерик ще влезе в затвора, макар да е било самозащита.

– Не знам. Сега не мога да мисля за това. Тръгвам си и го оставям на теб, целият е твой – тя продължаваше да ме гледа с големите си, красиви очи. Не можех да повярвам колко много си приличахме.

– Довиждане, Сара – отсякох сурово и излязох на бегом през вратата.